Кой не се страхува от премиери

В петък на сцената на Нов драматичен театър "Сълза и смях" ще се състои премиерата на "Кой се страхува от Virginia Woolf" от Едуард Олби. Тандемът Людмил Тодоров и Ивайло Христов този път са със сменени роли. Режисурата е поверена на Людмил Тодоров, спечелил международни награди с филмите си "Любовното лято на един льохман", 1990 г., и "Приятелите на Емилия", 1996 г. Постановката е и неговият театрален дебют, а Ивайло Христов ще си партнира на сцената с Бойка Велкова, Стефан Спасов и Биляна Казакова.

Завършил през 1980 г. актьорско майсторство във ВИТИЗ, Ивайло Христов се доказа като един от най-любимите театрални и киноактьори в България. Изиграл над 150 роли през последните години, той се доказа и като много успешен театрален и кинорежисьор. За филма "Емигранти", 2002 г., Ивайло Христов спечели аплодисментите на публиката и критиката. Актьорите в  неговите постановки са удостоявани с престижни театрални награди - "Максим" за главна женска и мъжка роля на Стефания Колева и Ненчо Илчев в представлението "Ножица-трепач" и АСКЕЕР 2005 за водеща женска роля на Бойка Велкова в "Абсолвента".

---------------


B: Коя роля повече ви харесва: да режисирате по сценарий на Людмил Тодоров ( във филма"Емигранти") или да ви режисира в театъра кинорежисьорът Людмил Тодоров?

- Не ги разглеждам като две различни неща, а като някакъв диалог, който е започнал много отдавна, още от времената във ВИТИЗ. По всяка вероятност той гледа на това като на нормална работа с изключение, че му е за пръв път в театъра. Аз съм работил много с него, снимал съм с него върху негов киносценарий.

B: Има ли разлики в поставянето на театър от един кинорежисьор и един театрален режисьор?

- Общо взето, начинът на работа е един и същ. И в киното режисьорът поставя задачи на актьорите, и в театъра. Камерата също е окото на публиката. Разбира се, че има различия и особености, но това не е същественото. Важното е, когато човек има какво да каже и има нужда да го каже, независимо под каква форма на театралната сцена или зад камерата.

B: Едуард Олби е най-поставяният автор на софийските сцени. Защо според вас?

- Той е много сериозен автор. По всяка вероятност и хората, които го поставят, намират адекватност на проблемите, които днес, тук, в момента ни интересуват. Като страничен наблюдател мога да кажа и по-специално за пиесата "Кой се страхува от Вирджиния Улф", че тя съдържа вечни теми, които винаги и всякак са интересували хората, които правят театър. И след като се уталожат разни неща, които ни вълнуваха 10-15 години, зрителят отново с пълно право, пък и творците се обръщат отново към сериозните и вечните теми.

B: Какъв е вашият преразказ на пиесата?

- Труден въпрос. Опитвам се да не локализирам нещата само във взаимоотношенията между Марта и Джордж, защото имаме и проекция, която е в Хана и Ник. Става въпрос за това как едно семейство се разпада. Механизмите, причините, болката от това, надеждата също. Като казвам семейство, това моментално се прехвърля и в отделния индивид. Това е особено, болезнено отчуждение, дотам, че има едно измислено дете, което сякаш наистина съществува. И това дете стои в пространството и във времето и то е единственото, което задържа тази връзка, въпреки че е измислено. Това е някакъв абсурд докъде се е докарал човекът.

B: Кой е вашият Джордж в пиесата?

- Преподавател (смее се). Джордж е човек на средна възраст. Възпитан от и продължаващ да живее с идеите на 60-те години, които налагат много силен белег на цяло едно поколение и продължават и до днес. Той вярва в тези идеи. Човек, който е вярващ е и верен на тях, и това му е проблемът.

B: Това много ми напомня на вашите интереси към тази епоха.

- Наистина е така. Тя ми е интересна. Може би греша, но според мен човечеството още не е стигнало дотам, не е узряло дотам, да роди нещо по-свястно като тема...

B: Това идеали ли са?

- Да. Да речем, нови идеали, нов хоризонт и за музиката, и за филмите, и за театралните сцени.

B: Вие сте най-поставящият в момента актьор в театъра редом с Мариус Куркински. Според мен има парадокс в това, че най-продуктивните режисьори в момента са именно актьори.

- Това не е само в България. Да речем, в киното Тарантино е завършил актьорско майсторство. Такеши Китано също е актьор. Това, което правя, не е самоцел. Човек има да споделя нещо и го споделя независимо по какъв сценарий. Мога да говоря за себе си и най-вече за това, че като си направих сметка, вече съм 30 години по сцените.

B: Екипът, с който работите в момента, е "проверен" от вас.  Поставяте "Пред заключена врата" с Бойка Велкова и Стефан Спасов, а Биляна Казакова е студентка на проф. Стефан Данаилов, когато сте бил негов асистент. Имаше ли изненади в репетиционния процес?

- Разбира се, че има. До тоя момент не бях стоял на сцената с тях. Винаги съм ги гледал отдолу. А да си с тях наравно на сцената вече е друго. Гледаш ги същите очи, но този път тези очи са други, очите на партньори. И ги гледаш много отблизо и естествено това е много по-различно. И тримата, с които играя в пиесата, много ги харесвам и като актьори, и като хора.  Смятам, че Бойка в момента е в страхотна форма, и й пожелавам това да продължава много дълго. Стефан е млад актьор, който пред очите ми, от пиеса на пиеса, се развива страхотно. Биляна не е тайна, че е една от, това сега малко като спортен термин ще прозвучи, е една от младите надежди на българския театър... прозвуча като "Олимпийски надежди", но не е далеч от това. Смятам, че тя е едно изключително талантливо и способно момиче с бъдеще. Винаги е приятно да работиш с талантливи хора.

B: Преди година казахте, че засилено емигрирате от актьорската професия? Накъде емигрирате?

- Ами със сигурност емигрирам в една друга биологическа и творческа възраст (смее се). Време е и понякога човек да направи промяна, иначе има опасност да се почувства удобно в руслото, което си е изработил. Тридесет години на сцената - да нямаш никакви изненади, да нямаш никакви провокации, публиката да свикне с твоите интонации, жестове, с твоите реакции, може да те успокои и  да си кажеш: " Е, значи нямам проблеми." А това не е хубаво за човек, който се занимава с изкуство, и това е един от мотивите, който ме накара да емигрирам.

B: Филмът "Емигрантите" печели признанието на публиката и много награди. Какъв е новият ви филмов проект, на който сте режисьор и сценарист?

- Казва се "Приятелите ме наричат Чичо". Преди няколко дена свършихме снимачния период. Като тема не е далеч от емигранти, но този път е за една друга възрастова група. Актьорите, които изпълняват главните роли, са Васил Михайлов, Велко Кънев, Богдан Глишев и Петър Кьосев. В известен смисъл те по същия начин не се чувстват уютно в страната по различни причини - и социални, и биологични. Не се чувстват уютно, особено в една такава възраст, когато човек като че ли нищо добро не може да очаква от живота.

B: Работите като преподавател в НАТФИЗ, един от най-поставящите и играещи актьори сте, снимате филми, пишете сценарий... Има ли от какво още да се "страхуват" от Ивайло Христов колегите ви?

- Не (смее се). Аз съм миролюбив човек. Беше ми омръзнало, чувствах се изчерпан да играя на сцената. А сега ми е много приятно във Вирджиния. На всичко това гледам наистина по по-различен начин. Аз съм човек, който е диалогичен, и като имам нещо да си кажа, го казвам независимо от формата.

B: Имате специално отношение и към музиката...

- Неее, там не смея. Там изпуснах влака.

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK