Поетът Владимир Левчев: Липсва ми ентусиазъм

Тези дни е 17-ият рожден ден на списание "Глас".  Онова тъничко произведение на изкуството да бъдеш несъгласен, оформено като списание в банята на Владимир Левчев, превърната за целта във фотолаборатория. Всъщност помните ли "Глас"? Дисидентското издание, което заедно с "Мост" на Едвин Сугарев се разграбваше по първите митинги от края на 1989-а и началото на 1990 година.  Същото, което месеци преди 10 ноември се осмели да даде надежда и по-важното - да даде тон.

Днес Левчев живее и работи в Америка, а ние сме в ерата на "това е твоят глас".

-------------------


Как се появи "Глас"?

- Началото беше почти като на шега. През есента на 1988 г. се организира Клубът за гласност и демокрация (тогава известен като Клуб за подкрепа на гласността и преустройството). В края на годината Едвин Сугарев беше на пътешествие в Хималаите. Аз пък бях в Англия, по линия на Британския съвет като редактор в издателство "Народна култура" и преводач от английски. Там научих за клуба. В края на декември, ентусиазирани от новите развития, аз и Едвин съвсем спонтанно решихме да започнем някакво самиздатско списание. Действахме много делово и експедитивно. Понеже тогава имаше два достъпни ксерокса в София и те бяха под наблюдение, а компютри естествено нямаше, "самиздатът" беше технически сложна работа. По идея на Едвин купихме двустранна фотохартия и ползвайки моята баня за лаборатория, след едноседмичен труд произведохме по фотоначин около стотина броя от две самостоятелни списания - моя "Глас" и "Мост" на Едвин.  Снимахме като фотография всяка отделна отпечатана на пишеща машина страница - това беше нещо като ръчно павиране на улица... Първо мислехме да направим два броя от едно списание, за да може, ако ни арестуват след издаването на първия брой, да направим втори. После обаче преминахме на варианта две списания. След като приготвихме броевете, ги раздадохме на приятели, на известни "дисиденти", на хора с достъп до ксерокс в службата си, които правеха още бройки.   

Повече литература или повече политически факт беше "Глас"?

- "Глас" беше обявен като "независимо списание за литература и публицистика". Художник беше Стефан Десподов. Той правеше кориците на ръка. В първия брой имаше моя уводна статия - "Българската инфлация", текстове от Ани Илков, Александър Кьосев, Георги Рупчев, Румен Леонидов, Борис Роканов, Елисавета Мусакова, Иван Кръстев, Превод на "Отворено писмо на Фьодор Разколников до Сталин". По-късно публикувах Александър Солженицин, Желю Желев, Чеслав Милош, Цветан Тодоров, Михаил Неделчев, Деян Кюранов, Елка Константинова, Миряна Башева, Миглена Николчина, Виктор Пасков, Боян Папазов, Николай Колев-Босия, Волен Сидеров и др. Имаше и такива неща като отворено писмо на Анджей Вайда и други полски интелектуалци в подкрепа на български политзатворници, хроника за дейността на "Екогласност".

Какво издание беше "Мост"?

- "Мост" беше обявен като литературен алманах, но в него също имаше и литература, и политика.  Нямаше голяма разлика между двете в смисъл на идеология или баланс между политика и литература.

Откога докога точно излизаше "Глас"?

- Първите броеве на двете списания излязоха през януари 1989 г. До 10 ноември 1989 аз издадох 4 броя. След това "Глас" се легализира. На първия митинг на СДС след 10 ноември продадох целия тираж на петия брой, с парите от продажбата издадох шести брой. Но тогава печатът стана скъп, появи се "Демокрация",  появиха се множество независими издания, някои от тях суперлуксозни. "Глас" остана малотиражно литературно списание, няколко броя бяха спонсорирани от Сорос. През 1994 г. заминах за САЩ. Няколко години поддържах списанието в интернет, а в София Румен Леонидов и Владимир Трендафилов издадоха още няколко броя. И това беше. "Глас" вече не съществува.

Каква е историческата му тежест? Не се ли появи твърде късно, удобно късно, когато промяната вече беше предизвестена?

- За историческата му тежест аз нямам думата. Разбира се, че се появи късно! Но нямаше друго преди това. А промяната съвсем не беше предизвестена. Не само в България и в Източна Европа, но и на Запад, никой не можеше да предвиди това, което стана в края на 1989 г. - падането на Берлинската стена, кадифената революция в Прага, оставката на Живков, детронирането на Чаушеску. През януари 1989 г. у Блага Димитрова, аз подписах писмото в подкрепа на Петър Манолов и станах член на клуба, а после и на "Екогласност". Малко по-късно "Дойче веле", Би Би Си и "Свободна Европа" съобщиха за списанието, а през есента, по време на екофорума Румяна Узунова взе и интервю от мен. Аз бях съкратен от "Народна култура" и глобен 500 лева за издаване на нерегистрирано списание. Повикаха ме в сдружение "Българска книга и печат" (цензурата) и ме заплашиха, че ако издам още един брой, ще ме глобят 1500 лева, а със случая оттук нататък ще се занимава Държавна сигурност и сигурно ще отида в затвора. Аз обаче издадох още един брой - това беше по време на подписка на "Екогласност" пред "Кристал", екофорума. Никой не можеше да подозира, дори тогава, че на 10 ноември Живков ще подаде оставка.

Много хора след 10 ноември казваха за мен "На него му беше лесно. Баща му беше председател на Съюза на писателите." От друга страна, баща ми престана да бъде председател, ако не се лъжа през пролетта, и тогава някои от неговите "партийни другари" ме третираха като предател и ме обвиняваха, че баща ми е изпаднал в немилост заради мен. Човек може да интерпретира фактите както намери за добре, но фактите са факти. Факт е също, че освен като журналист и писател аз не съм се занимавал с политика нито преди, нито след 10 ноември 1989.

Имаше ли изобщо дисидентство в България, литература в чекмедже?

- Млади тогава поети като Ани Илков и Едвин Сугарев не бяха успели да публикуват книги. Константин Павлов, макар и успешен в киното, не беше публикувал нови стихове от 60-те години. Известни са и случаите с инкриминирани книги на Радой Ралин, Блага Димитрова, Желю Желев. В България имаше цензура и сигурно много неща са стояли по чекмеджетата. Но, както знаем, нищо ново от световно значение не се появи, когато чекмеджетата бяха отворени.

Как ви изглежда първият брой днес? И какво си мислите, докато го четете?

- Мисля си, че изглежда малко наивно, но бих се подписал отново под всеки ред, който съм писал или публикувал, тогава.

Как си представяхте личното си бъдеще тогава? И това на държавата?

- Честно казано, нямах много конкретна идея за бъдещето си (нямам и сега). Изживявах се като писател. Представях си държавата като европейска демокрация - и то май се получи... Друг е въпросът, че и демокрацията не е рай. Но при всяко положение е по-добра от диктатура - лява или дясна.

Изпитвахте ли страх?

- Не мисля, че някой от участниците го е било страх тогава. Бяхме млади и пълни с ентусиазъм. Сега съм малко уморен.

Кое беше най-хубавото на онези години, какво ви липсва от онзи период?

- Липсва ми ентусиазмът, щастието да участваш в невероятна и неочаквана историческа промяна.

Каква е вашата дефиниция за дисидент и има ли тя българска версия?

- Дисидент е английска дума от латински произход - означава "несъгласен". Думата е "внесена" в Източна Европа  през 70-те години. През 60-те години дисидентите се наричаха "ревизионисти". Хавел в "Силата на безсилните" ( 1978)  говори за "това, което на Запад наричат дисидентство". Дисиденти в смисъла на несъгласни винаги е имало и винаги ще има. Ако говорим обаче за организирана опозиция срещу властта - в България организираната опозиция беше потопена в кръв още в края на 40-те години, след това оцелелите прекараха много години по лагери. Организирана опозиция срещу тоталитарния комунизъм се появи отново едва през втората половина на 80-те години. Недоволството беше катализирано от икономическите проблеми и възродителния процес. Разбира се, другият важен елемент беше перестройката на Горбачов. Източноевропейските диктатори не можеха вече да разчитат на танковете или дори на моралната подкрепа на големия брат. Така че българското позакъсняло организирано дисидентство се състоеше от няколко малочислени групи от интелектуалци. Политическите им разбирания варираха - от комунисти реформатори в горбачовски стил до либерали, монархисти, консерватори и (уви!) крайнодесни националисти, обединени от общия враг - тоталитарния комунизъм. Разбира се, сред тях е имало и доста  внедрени ченгета, както по-късно стана ясно.

Какво ви занимава/вълнува днес?

- И аз, а и Едвин през осемдесетте години имахме голям интерес към мистика, езотерика, източна философия. Днес това е основният ми интерес. Интересувам се и от политика, но само като наблюдател. И политическите ми възгледи не са ортодоксални. Трудно ми е да ги определя като леви или десни. Литература, религия, философия - това е, което ме интересува.

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK