"Спрях да пиша. 2005 беше първата година, в която не написах нито ред." Това заяви 78-годишният Габриел Гарсия Маркес за вестник "Ла Вангуардиа" от дома си в Мексико. Все пак той поразреди драматизма на тези няколко думи, като каза, че има шанс да напише още една книга - стига да го осени вдъхновението. "С моя опит винаги бих могъл да напиша роман. Но хората веднага ще забележат, ако не съм го преживял със сърцето си."
Бившият журналист и една от най-големите фигури на съвременната латиноамериканска литература през 60-те стана най-известният представител на магическия реализъм.
След като през 1967 излиза романът "Сто години самота" (за който печели Нобелова награда), заедно с перуанеца Марио Варгас Льоса и мексиканеца Карлос Фуентес той е начело на т.нар. el boom - експлозията на латиамериканска фикция в края на 60-те. Най-голямата си известност писателят получава и с последвалите романи "Любов по време на холера", "Есента на патриарха" и "Хроника на една предизвестена смърт".
Следва дълга творческа пауза и чак през 2002 излиза Vivir para contarla, замислена като първа част на автобиографични мемоари. През 2004 излиза Memoria de mis putas tristes, за които в същото интервю Маркес каза, че като обем тази книга е една пета от първоначалния й замисъл.
Маркес все още редовно се среща със своите приятели - Бил Клинтън и бившия испански министър-председател Фелипе Гонзалес, и говорят за политика. Сред най-близките му приятели е и Фидел Кастро.
