Писателката Керана Ангелова: Бедата на балканските автори е, че пишат на "малки" езици

Керана Ангелова е родена в село Бродилово, Странджа, и му принадлежи безусловно. От 1971 г. живее в Бургас. Тя е от поетите, които по рождение имат ускорен пулс. Вижте този разговор с Керана за нестинарството и отражението му в литературата, вдъхновен от нейната повест "Зана".

У гърците е изградена специфична култура на индивидуалния танц, преди всичко свързана с танца зейбекико. Подобни на него са и ритуалните танци на дервишите в Азия. Какво можете да кажете за нестинарството в България, и по-конкретно в района на Странджа планина?

- Емануил Шаранков казва: "Върху жаравата човек се изправя пред себе си, пред своите възможности, пред собствения си замах." Действително е така, но си мисля, че доколкото влизането в огъня е екстатично състояние, реална представа за собствените възможности огнеходецът едва ли може да има, освен ако не притежава спасителна интуиция.


Екстазът на писането също е съпоставим с транса на огнеходците, даже мисля, че този собствен замах, за който говори Шаранков, всъщност е свободата да погледнеш на себе си отвисоко и отстрани. Но не всяко влизане в огъня е онова автентично нестинарство, което би могло да се нарича още отдаденост. В моята планина Странджа казват прихващане, има се предвид да те прихване силата. Каква е тя, тази сила, не е важно, важното е, че трябва да й се подчиниш. Ако не ви се струва патетично, да го кажем по този начин - мисля, че писането е също такава отдаденост на Силата...

Някога в Странджа истинските нестинарки, докато бяха насред жаравата, загребваха с шепи въглени и ги пускаха да текат по телата си, и те се изсипваха от шепите им като някакъв светещ дъжд. И жените не изгаряха, нито дрехите им замирисваха на прегоряло... За съжаление мнозина поети, които са опитвали да играят нестинарския танц ( прости ми за тривиалната метафора) в литературата, не издържаха, искам да кажа в буквалния смисъл на думите не оцеляха...

До голяма степен съвременното схващане за нестинарството се базира на факти, отразени в българския възрожденски печат от Петко Р. Славейков. По този начин стигах до извода, че предаването на духовните обреди в автентичния им вид е една от целите и задачите на литературата.

Темата за нестинарството фигурира в една ваша повест - "Зана", отпечатана през 1998 г. Каква е нейната история?

- Съвременното схващане за нестинарството се базира наистина до голяма степен на фактите, посочени от Славейков, Христо Силянов, особено много - в студиите на М. Арнаудов, излезли през 1924 г. И днес има жени и мъже, които влизат в жаравата и играят своя танц, но той е по-скоро изпълнение с театрална наподобеност. Професор Шаранков ги нарича огнеходци и аз съм съгласна с неговото определение.

Когато се захванах да пиша "Зана", се гмурнах в темата, за да опитам да стигна дъното й, или поне да се уверя, че такова не съществува. Състоянието, в което изпаднах, докато пишех, твърде много напомняше влизане в жарава, танц в огъня. Не мисля, че "Зана" е най-успешната ми книга, но бидейки повод да се обърна към себе си, темата внезапно огря ъгълчета в душата ми, които не съм подозирала. Мисля си, че нестинарството в цялата му сюрреалистичност е съчетание от най-човешки неща: отдаденост, религиозна и не само, свободата да си като на длан пред всички, да бъдеш споделен от Силата и от онези, които те наблюдават...

А "Зана" започнах да пиша по начин, който ми е трудно да обясня. Появи се като сън. Думите сами дойдоха, струва ми се, защото отдалече и отвисоко бях обхванала с вътрешен поглед сюжета.

Каква е разликата между нестинарството и тъй нареченото огнеходство?

- Какво е нестинарството във всичките му аспекти, все още не можем да кажем. Съществува и обикновено огнеходство, при което различни хора неочаквано и за самите себе си в прилив на бодрост и добро настроение преминават през жаравата. Съществуват и "танцьори" върху жарава, които играят огнения си танц като средство за препитание и никакви такива прихващания, екстази, парапсихологии и чудеса не съществуват тогава.

Къде е всъщност разликата, съществува ли свръхестествена изява в цялата тази работа? Може би не, може би онова, което сами не можем да изживеем, са най-нормали изживявания на отделни хора. Всъщност нестинари е имало още в древния Рим, Плиний-младши свидетелства за това: "... при годишните жертвоприношения на Аполон минавали през разгорена жарава, при това без да се опарят.

За тази особеност били освобождавани от военна служба и от други тегоби." Възприемали са го като дар свише. В Сибир например има хора, които гълтат горещи въглени, другаде се обливат с вряла вода и нищо не им се случва, в Индия и близките й острови ходят по нажежени камъни и т.н. Ами че човекът винаги е бил предизвикван от стихиите! Той просто приема предизвикателствата им. Постигна да полети в небето, да се гмурка до дъното на моретата, нагази бос в жаравата... Въздух, вода, огън, земя винаги са били предизвикателство пред човека да изпробва своите възможности, но и да проникне, да види, да научи. Дали пък човек, който е привлечен неудържимо от стихиите, надмогвайки ги, не научава повече за себе си...

Повестта "Зана" е ценна не само като литературно произведение, за мен тя е богат извор в областта на етнографията и диалектологията на региона...

- През онези години, когато я писах, бях твърде млада да се захващам с подобна проза, която изисква може би повече изследователска работа, но аз се поддадох на импулса и на един дъх, наистина в някакво зашеметяващо състояние я написах за единадесет дни. Никога след това не съм писала по този начин, така алчно и нетърпеливо. Не бих могла и не искам, макар да изживях тогава истинско щастие. Нагласата ми на поетеса допринесе думите ми да са по-приповдигнати, сега не одобрявам това; твърде е възможно и да съм "прихванала" тогава от спомените си, от разговорите с близки на някогашните нестинари, изобщо от въздуха на моята планина Странджа.

Родена съм в тази планина, но на пет-шест километра от морето. Виждате ли, между две стихии, една от друга по-впечатляващи. Все пак предпочитам планината. По-близка ми е като душевна нагласа, това е планина светла, слънчева, достъпна. И мисля, че да бъда "художник на писаното слово" съм прихванала тъкмо от нея, от планината. Душевната наслада, с която изживях детството си там, дължа на съприкосновението с неописуемо прекрасната природа. Мисля, че да се родиш в планина като

Странджа, е благослов, както впрочем да се родиш там, където е твоето място.

Казват, че вашата проза е магическа...

- Това съвсем не е магическото, каквото то е в латиноамериканската литература; по-скоро е нашенско, балканско, има го във фолклора, съществува и в книгите на съвременните балкански писатели. Виж само Мирча Картареску, това гигантско въображение, тези потресаващи магически образи, откъде мислиш са дошли? Той е страхотен, страховито талантлив балканец и аз съм щастлива, че по нашите земи винаги е имало такива писатели. Единствената им беда е, че пишат на т.нар. малки езици.

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK