Приказка за изгубения рай

Вълнувам се от забраненото, от еротиката и смъртта, от страха, казва актрисата Юлиана Сайска



Няма да скрия, че има актьори, които запомняш завинаги в мига, в който стъпят на сцената. Преди десет години за първи път срещнах Юлиана Сайска като Маргарита в добилото огромна слава представление "Майстора и Маргарита" на Теди Москов и измежду няколкото жени на Майстора открих една по-различна, уязвима и силна Маргарита. После се появиха първите буто* представления у нас "Заспало куче" и "Градината на пеещите фикуси", където играе заедно с Иво Димчев в Народния театър на онази малка сцена на 4-ия етаж.


Отекна и мълвата за участията им в многобройни международни фестивали. Не закъсня и разтърсващото представление "Археология на сънуването" на режисьора Галин Стоев на същата сцена. По същото време Юлиана Сайска участва и в първите представления на Камен Донев "На нивото на очите" и "Финале гранде" (танцово представление, вдъхновено от немите филми), а после и на Възкресия Вихърова във "Вишневи сестри", за което получава прелестно назованата награда "актриса, която прави музика с тялото си".


През 2005 г. е номинирана за "Аскеер" за поддържаща женска роля във "Фигури при влюбен полет" с режисьор Владимир Петков (играе се в "Сфумато"). Новото тази година е, че Юлиана Сайска постави първото си авторско представление "Час преди полунощ". Трябваха ми два месеца, за да успея да го гледам в Червената къща. Оказа се почти невъзможно заради изчерпване на билетите. Местата са само 30, а публиката - много.




И странно как за някои хора дочуваш разкази за успехите им навън, сякаш са от друг свят, в нелегалност, скрити зад барикадите на познатото и родното, защото ,казват, там театърът бил друг, тя правила нещо различно - не точно театър, а нещо като танц, нещо като пърформанс, но не само. И както в разказа за Рижия човек на Даниел Хармс се оказах в ситуация да не зная за кого говорим/се интересуваме изобщо, щом не се пише, шуми, снима и шушука за него, щом няма набор от награди, отличия, скандали и медийна слава у нас.


В суматохата на собственото си незнание се отправих на среща с Юлиана Сайска - същата, за която колегите й казват, че е най-добрата, за която упорито тегне определението странна, защото била страстно отдадена на професията, защото понякога просто тръгвала след някой непознат по улицата, за да го изследва; защото май била много различна, защото очите й, присъствието й на сцената, омагьосването, ръцете и гласът й, изборът й...


"Не обичам да се снимам, излизам като индианките, които си крият душата и очите", ми казва тя и за първи път я виждам отблизо, извън сцената - крехка, сияйна, с полупрозрачни очи и кожа, с фини подвижни ръце и загадъчна усмивка. "Има нещо необяснимо в това как си избираш да станеш актьор" - усмихва се тя. Преди да кандидатства във ВИТИЗ, дълго време е тренирала художествена гимнастика, което оформя отношението й към движението и умението й чрез тялото да покаже вълнението, а в същото време се явява на конкурси за поезия и се хваща, че много й харесва да се вълнува ("това притреперване и разплакване на сцената") и че може това чувство да го предава на другите. Днес Юлиана Сайска смята, че работи професионално с чувствата, с целия си емоционален опит, който не може да спре, защото това е сякаш да ти свърши


Пътят


През 1987 г. завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ при проф. Сейкова и Баева, които са имали различен вкус от нейния, едно класическо общуване със и във театъра, без да го определя дали това е хубаво или не. Следват три години задължително разпределение в Сливенския театър. След това се отваря възможност в София да работи в новообразуваното "Ателие за музика, танци и театър 313", създадено от Рашко Младенов. Всъщност нещата, до които достига, са били винаги чрез срещите със съмишленици. "Хората не ги избирам, а ми се случват", умислена продължава и така:


Важните срещи

Работи с Марги Градечлиева (хореографка, която въвежда Греъм техниката през 80-те в България) и Възкресия Вихърова. "Тя беше от хората, които разбирах и които работеха с метафори, като например "Играй в кафяво". Но голямата среща е с Галя Борисова, която няколко години по-късно кани нея и Иво Димчев да направят заедно представлението "Каква е тази глупачка с кукувичето перо" ("The never ending story") - танцова драма с хумористична оживеност. През 1998 г. по инициатива на Галя Борисова кандидатстват за конкурс в Холандия, където изненадващо представлението е избрано между 106 други от 24 страни, печелейки първа награда - пари за ново представление. Така създават "Атараксия" - сюрреалистично танцово представление с международно участие, а хореограф е Галя Борисова - копродукция с Grand Theater, Хронинген. Следват дълги турнета, гостуват дори в София.


Чудя се как така хора, които получават осезаемо признание в страни, където тези модерни практики са отдавна утвърдени, минават някак незабелязано тук. "Мълчанието няма да ни спаси!" - негодува Мила Искренова (хореограф) след гостуването на "Атараксия", подемайки темата за тенденциозното омаловажаване и игнориране у нас на доказали се творчески постижения. А всъщност се хващам, че си говорим за хора, които някак останаха в анонимността на ъндърграунд театъра у нас. Защо физическият театър сякаш не намери място тук?
"Не знам, но българската страна някак не е заинтересована. За да дойде представление тук, те очакват всичко да се плати, така че натежава само на едната страна." Темата и проблемът е неизчерпаем, от това, че все още липсва реален театрален контекст в България за откритията от последните 20-30 години, невъзможността публиката да изгради разбиране към съвременния танц и театър и ,разбира се, липсата на адекватна субсидираща политика, която заглъхва успоредно с настървеното поддържане на изкуствен живот на някои театри мастодонти.


Изборът

"Никъде не съм била на щат след задължителното разпределение. Това е труден избор. Системата ме отхвърляше и не знам дали това не е от моя вътрешен смисъл. Мислих да си подам документите за щат, защото човек винаги иска да има дом, а аз нямам. Директорът на "Армията" ми каза, че това е моя избор, иначе ще се превърна в чиновник. Но, от друга страна, аз съм направила този избор да съм извън, защото искам да правя различни неща." Деликатната й природа намира оправдания за всичко. Питам я как е организирана системата навън. Най-пресен опит има от Швеция. Ако една неформална трупа влезе в театралните класации, тя се субсидира за две години напред.
Сменям темата, запълнена с дълги паузи. "Знаеш ли, че само от разкази на хора чух за едно твое участие в Стокхолм?" (представлението "Психоза 4:48" от Сара Кейн)


Психоза


Оказва се, че композитор в "Атараксия" е и директор на стокхолмския театър "Гилотин", който кани специално Юлиана Сайска за това представление през 2004 г. "Психоза 4:48" е травматичен текст, който открито коментира самоубийството като избор на друг живот, брутален, жесток и любовен. "Когато за първи път прочетох текста, ме хвана страх от него" - притихва Юлиана Сайска. Екипът е много български - режисьор е Илия Бекиров** -"странен тип с ококорени очи" - така го описва Юлиана, а Юлиян Табаков - сценограф. "Доверих се на този текст.


Не се опитвах да се боря с него, а да разбера, че това е било единственият начин да минеш границата, да опиташ нещо друго." За нея в изкуството трябва да се прекрачват граници, да попадаш на места забранени, т.е. любопитни. Изпълнено на английски, представлението за нея е било голямо изпитание и признание. От 52 играещи се представления в Стокхолм то е поставено на второ място от критиците като най-добро. Гледам откъс от спектакъла. В малко клаустрофобично пространство, в един куб/баня - тя - сама, в цялата жестокост на текста, гола и уязвима.


Отново си спомням проникващото й присъствие от "Археология на сънуването". Това е подобен свят на съновидения и кошмари, в който трябва да откриеш собствените си защити, за да излезеш цял. Играе 30 последователни дни, които прекарва напълно сама, ограничени контакти, всяка сутрин крос, загряване, настройка, а после молитва - знам, че звучи толкова лично, че чак наивно - вметва тя. "Излизах на сцената и си представях природни картини, за да успея да оцелея, странно - виждах Рила, въздух, широко място."


"Знаеш ли Възкресия Вихърова ме попита веднъж: "Какво те крепи теб?" Но тя ми даде хубав термин за системата, че тя трябва да се заразява отвътре чрез аудиторията, а на който му е трудно - да се маха." - така ми отговаря, връщайки я към темата за


Първите буто представления в България

Точно преди 10 години по същия начин започват съмишленичество си с Иво Димчев. След "Атараксия" Галя Борисова поема своя път, а те разбират, че имат общи механизми да изразяват идеите си. Следват репетиции. Къде? Нямало място и тези срещи са се случвали на полянките на "Стрелбище". А през 2000 г. в България идва Масаки Ивана и се организира летен университет по бяло буто. Участва в уоркшоп, който я пренарежда, дарява й увереност и средство да се изразява.


Така за първи път у нас на малката сцена на 4-ия етаж "Заспало куче" с участието на Иво Димчев, Мила Одаджиева и Юлиана Сайска пренареди представата ми за театъра като възможна музика, която всеки сам дофантазира. " С Иво бяхме неразделни 6-7 години, репетирахме непрекъснато. Откри се възможност да използваме една изоставена конферентна зала над моргата. Така създадохме второто буто представление "Градината на пеещите фикуси", което пък беше провокирано от един конкурс, формулиран нещо като "най-страшното нещо, най-мрачното..." Сигурно е, че няма да ми стигне мястото да изредя фестивалите, в които участват.


Двамата получават парична подкрепа от Швейцария да продължат да работят заедно, но Иво се отказва. "Каза, че има прекалено много пари, и това го блокира жестоко. А двамата имахме идеята да правим много лични, изповедни представления." Вече се питах възможно ли е да има такива хора? Искрено я питам защо не е останала в "обетованата земя", където има предложения и възможности? "Искам да живея тук. Тук ми е вярна идентичността. Там не се чувствам у дома. Затова искам да правя театър от съмишленици, група хора, които споделят различните си умения и емоционален опит."


Тази година излезе първото й авторско представление "Час преди полунощ" (тогава, когато човек е сънен и възприема нещата като пътуване) - едно нетрадиционно, танцово, сюрреалистично и много лично представление. "Въвличам в сънищата си всички актьори от представлението, като им давам роли в тях." Пурпурни завеси пулсират около телата на сцената, а публиката воайорства, надничайки в интимността на актьорите. "Това не е липса на сила да показваш слабостите си.


Вълнувам се от забраненото, от еротиката и смъртта, от страха, който преминава през любовта. Това не е физически театър, който се прави предимно с танцьори, а един особен психологичен театър, който работи с подсъзнанието, със свръхфизическия израз, затова се занимавам с тази енергия, с дъха, който те напуска, когато си отиваш." Именно това я кара да продължава да се обучава и записва магистратура "Психосоциални практики" към НБУ, твърдейки, че знанието дава възможни посоки.


Предстои

нейната "Приказка за изгубения рай" - автобиографичен опит за всички участници и съмишленици, а сбъдната й мечта са предстоящият проект и работата по "Дамата с камелиите" с работно заглавие "Буклите на Людовика". По време на репетиции ще се правят текстът, музиката и движенията, като идеята е никой да не е подготвен предварително. Така се създава творческо, лабораторно пространство, за което тя винаги е мечтала. "Трябва да оставяме свободно пространство, да намираме точните средства, с които можем да останем в една ситуация, даже в живота. А не виждам по-добро средство за работа в театъра от живия човек."


Съжалявам, че изброявах факти и едва докоснах актьорската й природа, че личността Юлиана Сайска опитах да изчерпя с данни като от счетоводна книга, че пропуснах да споделя изненадата си от тази титанична актриса от сцената, която ме въведе във финия и деликатен неин свят, изпълнен с упование, отдаденост и мечтания за "изгубения рай".


*Буто - японска експресионистична танцова техника отвъд безсмислието на думите чрез създаване на вътрешни картини. Разработвана през 50-те години на XX век.
**на Iliyabekirov.com - може да гледате откъс от "Психоза 4:48" с участието на Юлиана Сайска и да прочетете рецензии за спектакъла

Коментари (0)
  1. 1
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите.

  2. 2
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите.

  3. 3
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите.

  4. 4
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите.

  5. 5
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK