Литературният конквистадор

В плановете на българиста Норберт Рандов са преводи на Симеон Радев, Иван Вазов и Константин Константинов

Норберт Рандов

© Юлия ЛАЗАРОВА

Норберт Рандов



Вече петдесет години той говори български език. Познава повечето поети и писатели лично, знае върху какво работят в момента и следи почти всичко от българската литература, което излиза в момента. Има си своя агентурна мрежа от приятели. По всяко време на годината те го посрещат и изпращат, разменят си съобщения - "Норберт идва" или "Норберт си заминава в неделя". Когато някой от тези приятели лети в посока Берлин, по него се пращат обемисти пакети с книги на български език. Толкова обемисти, че човек би се изненадал с какви темпове се издава българска литература тук.


За съжаление на мнозина Норберт Рандов, разбира се, не може да смогне на темповете на книгоиздаването. "Започнах да уча български език от мързел", вмята преводачът. Работи на принципа бавен, но качествен превод, и главно за удоволствие.


Преди седмица българистът беше тук, за да получи поредното отличие доктор хонорис кауза, този път от Югозападния университет в Благоевград. И използва повода да остане още седмица-две, за да се види с приятелите си.




Германският учен е смятан за най-добрия българист и славист в Европа. Роден е в Щрелиц, Северна Германия. Следва славистика в Рощток и Берлин. През 1954-1955 г. е аспирант в София, по-късно е асистент по българска и белоруска литература в Хумболтовия университет. Член на белоруския ПЕН клуб, почетен член на Немско-българското дружество за насърчаване на връзките между България и Германия. Съставител е на множество сборници и антологии с поезия и проза на български автори. Още преди три десетилетия превежда Паисиевата "История славянобългарска" и "Житие и страдания" на Софроний Врачански. Следват Иван Вазов, Пейо Яворов, Александър Геров, Атанас Далчев.


Удостоен е с орден "Стара планина" I степен, наградата "Паисий Хилендарски", отличието на Лайпцигската книга, което се връчва за особени заслуги за разбирателството между европейските народи. От няколко години е почетен доктор на Шуменския университет "Епископ Константин Преславски". Той обаче не е човек, който ще започва да изрежда наградите. "Когато ми се обадиха от Благоевградския университет, веднага хукнах да си купувам самолетен билет. После Теда, съпругата ми, каза - ами и ние сега имаме отпуска и аз мога да дойда с теб. И отново хукнах да купувам друг билет. Иначе в Благоевград пристигнахме със закъснение и както си бях с джинсите, веднага ме грабнаха, облякоха ми една тога и така получих отличието", смее се той.


"Не е неприятно да получаваш награди, но съм достатъчно стар, за да видя, че това не променя нищо." След известна пауза Норберт пак се усмихва: "Това, което не ти достига в младостта, после имаш в излишък", казва той.


Нарича себе си литературен конквистадор. "Така се чувствам. През цялото време исках най-хубавите постижения на българската култура да станат притежание на немската. Затова започнах с "История славянобългарска" на Паисий, затова превеждах Софроний Врачански. Това трябваше да се случи. На нашия език трябва да се чете всичко ценно. Винаги съм бил движен от една концепция, според която най-важните произведения в българската литература трябва да ги има в немските библиотеки. Затова казвам, че съм като един немски литературен конквистадор", пояснява той.
Между другото онова обяснение, че се захваща с българския език заради мързел, е по-скоро литературно преувеличение. От една страна, "когато трябваше да избирам какво да уча, се спрях на българския език, защото полонистиката винаги ми се е виждала толкова трудна. Откъде да знам, че вие имате такава поговорка


"Дебелият край винаги идва"


Причината Норберт да стане преводач обаче е друга. От 1962 до 1965 г. лежи в затвор в ГДР. Според обясненията му: "Попаднах за нищо и лежах цели 3 години. Една от причините е, че намериха вкъщи книгата "Доктор Живаго" и други подобни престъпления. Вината ми беше, че знаех за намеренията на свой приятел да избяга в Западен Берлин, но не отидох да съобщя това в полицията."


След падането на Берлинската стена Норберт се запознава с досието си в "Щази". "Това са седем тома досиета - 1500 страници. Аз съм бил работодател на толкова много хора. Аз бях главатар на разбойници", възмущава се той. След толкова години поне е утеха, че сред доносниците не е имало негови приятели. Разказва как са го подслушвали, но понеже не разбирали много-много за какви литературни работи си говорят, в главата им се раждали всякакви невъзможни планове. В досието си прочита, че след 1965 г. е било забранено да бъде назначаван на каквато и да е работа. Затова пък тази забрана го превръща в преводач.


България не е голяма екзотика за германците


казва Норберт. "Ние открай време сме били в тесен съюз, било във военно или в мирно време. Източна Германия дори след Втората световна война е тясно свързана с България. Не са малко хората, които в България намериха най-южната и най-слънчевата страна, особено след като Средиземноморието остана затворено за тях. Единственото хубаво място например за почивка беше България. Аз също не можах никъде да отида на Запад. А това се отнася за близо 99% от населението на бившата ГДР, което не е могло да се измъкне от този затвор. Подобно е положението и тук. Може би затова българската култура не е чужда на хората от Източна Германия. Разбира се, от петнайсетина години това положение е променено, хората могат да пътуват, където поискат, и по-рядко идват в България. По-малко се превежда от българската литература през последните години. Но все пак всяка година излизат поне няколко книги от български автори."


Когато Норберт Рандов казва, че български поети и писатели с нищо не отстъпват


пред тези от другите страни, той вярва в това. В разговора с него непрекъснато се появяват имена на поети и писатели. Той може да разказва спомени от познанството си с Атанас Далчев и Александър Геров, за общите спомени с Валери Петров преди повече от петдесет години, помни Николай Кънчев. "Повечето от тях вече се мъртви", казва той. Но пък в разговора продължават да се появяват имената на Мирела Иванова и Деян Енев, на Георги Господинов и Марияна Фъркова.


"Имах щастието да се запозная със Симеон Радев, който според мен е един от най-добрите писатели. Даже ми се струва, че ако не познаваме неговата книга "Строители на съвременна България", не можем да разберем какво се е случило през изминалите 120 години тук. През 1961 г. направих и единствения запис на гласа на Симеон Радев."


И още: "Аз съм виждал Кръстьо Сарафов да играе на сцената. Беше през 1952 година", разказва Норберт. И казва, че най-щастливата година в живота му е била 1954 г., когато е бил аспирант в София.


Сега живея във ваканция


казва Норберт. Това означава, че превежда по-бавно, а не означава, че не се интересува от литература. С часове може да говори за белоруската литература, а повечето от имената, които споменава, изобщо не се познават тук. Има планове и за онези задължителни български книги, които трябва да се преведат на немски.


"Първата книга е "Строители на съвременна България" на Симеон Радев, даже бях намерил и издател, който щеше да се наеме с издаването на томчето, но той почина и отново сме в начална позиция", разказва Норберт. Втората книга в личната му класация е "Нова земя" на Иван Вазов. Той смята, че точно сега е времето да бъде преведена на немски, защото сега в Европа наистина се появява "нова земя" подобно на онези години след Освобождението. И не се притеснява, че повечето българи никога не са чели тази книга, не прави сметка дали книгата ще е интересна на германците. "Какво ме интересува това", казва той. "Тази книга трябва да бъде преведена, трябва да я има."


И понеже всяка класация трябва да бъде поне до три - третата книга е "Път през годините" на Константин Константинов.


Онези пакети със стихосбирки и романи, които от петдесет години пътуват в посока Берлин, в крайна сметка се се превърнали в огромна библиотека


Само той проявява интерес към нея, защото в семейството на Норберт никой друг не разбира български език. Затова преводачът обяснява, че се оглежда за институт, на който да остави богатата си библиотека и който да оцени по достойнство книгите му.


"Теда ревнува ли от България", питам. "Ами как, ревнува, разбира се. Това е повече от половин живот, изпълнен с български език", оценява Норберт. И включва в сметката пътуванията два-три пъти годишно, когато задължително идва тук.


Норберт и Теда имат двайсет и няколко годишен син. "Сега е студент. Следва нещо, естествознание ли, какво е, нещо, от което изобщо нямам представа", смее се Норберт. Синът му се казва Климент. Не е случайно.

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK