Един почти скандален роман

Един почти скандален роман

© Дневник



За тази книга – "Апостолов" на немската писателка Сибиле Левичаров, се заговори още преди тя да се появи на български език. Романът получи наградата на Лайпцигския панаир на книгата и наскоро излезе у нас в превод на Любомир Илиев (изд. "Атлантис-КЛ").
Още тогава се знаеше, че става въпрос за роман, в който автобиографичните моменти са много силни, а Левичаров използва случая да си разчисти сметките с всичко българско и най-вече с баща си. Бащата на писателката е българин, емигрирал в Щутгарт през 40-те години на 20 век.
"Самата дума "България" ми е предостатъчна, тя е дума дразнител и предизвиква пристъп, който за секунди помита всякакъв разум. Омразата към бащата и омразата към страната са преплетени и се подклаждат с непрестанно упорство. България? Баща? Веднъж щракнал, от капана няма излизане", пише Сибиле Левичаров.
В нейната книга две сестри - едната пътува на задната седалка на автомобила, а другата - до шофьора, обикалят из днешна България. Първата е откровена и заядлива, втората е по-склонна да вижда красивото, но не всеки път успява да го открие по тези географски ширини.
В ролята на гид е българинът Румен Апостолов, който повтаря като папагал заучени фрази от учебниците по география и история за славното минало за българите, за красивото черноморие или за паметника 1300 години България в Шумен. На места двете сестри едва овладяват напъните си за повръщане.
С други думи – в тази книга има всичко необходимо, за да се получи скандал. Раздаване на присъди, отсъждане с лека ръка – това става, а това не, обидни подмятания и достатъчно откровения, които ще изненадат много хора.
Скандал обаче не се е получил, може би защото книгата не е достатъчно добра.
Разбира се, предвидимо е, че на повечето българи книгата няма да се хареса. Те ще се подразнят от това, че писателката смело дава определения – така, например всички българи са черни, космати и задължително ядат чесън, жените се обличат като проститутки и се държат като такива, хлябът има вкус на талашит, всичко е грозно и мръсно, българският език е ужасен...
Други обаче ще признаят, че тя има известно основание – да, страната е мръсна, това никой не може да го отрече. И дори човек да се абстрахира от литературните преувеличения, пак ще си даде сметка, че някои български пейзажи и герои могат да изглеждат много страшни в очите на един разглезен чужденец.
Трети обаче ще се питат – защо Сибиле Левичаров непрекъснато повтаря клишета. Защото заедно с клишетата за косматите мъже и леконравните жени има описания за красотата на българската природа, които също са извадени като от лош пътеводител. Пък и защо цялото това пътуване от точка А до точка Б не отвежда героите до някъде – на финала те пак са си същите, дъщерята мрази бащата, мрази неговата страна и е повече от очевидно, че цялото това пътуване не си е струвало.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK