На път: Според капризите на вятъра

Почти безкрайна водна шир, две бели платна, направлявани от вятъра, загорели тела, слънце. Изглежда ви като разходка с платноходка в морето ли? Е, не съвсем. Въпросното "море" се намира на час път от София и е по-добре познато от гледната точка на пътя по трасето София - Самоков през Панчарево. Обаче не минаваме оттам.

Хващаме за Пловдив и при отклонението за Ихтиман изоставяме магистрала "Тракия", следва второкласен път, осеян с дупки - невиждал скоро прерязване на лента. За по-сигурно, че няма да се отклоним до крайната точка, ползваме GPS навигация. Нещата се влошават, защото любезният дамски глас ненужно ни превежда през краен квартал на града, където дупките са почти кратери. След като спираме да питаме местни хора и сме направили ненужен кръг сред съвсем разбитите улици, отново се насочваме в посока на табелата, която сочи към Самоков. Оттам все направо и не след дълго виждаме нужното ни отклонение, което ни води на брега на язовир "Искър". От противоположната страна.

Денят е работен, но въпреки това наоколо вече се виждат компании и семейства, които носят гумени лодки и други плажни и плавателни принадлежности. Ние носим шапки, слънчеви очила, малки раници, в които най-същественото е кремът против изгаряне. Понеже набързо предната вечер сме скалъпили плана и сме направили резервация(задължителна е) - да се отдадем за час на ветроходство - до този момент не сме се замислили какво точно ни чака. Някои ги притеснява главно въпросът какво ще стане, ако лодката вземе, че се обърне, и фотоапаратът потъне с безценните ни снимки.

Посрещат ни Добрин и Добрин. Единият (Тодоров) е инструктор по ветроходството, другият (Падалски) също може умело да се справя с вятъра в платната, обаче още официално няма сертификат. Но пък това е човекът, който е създател на ветроходното начинание от тази страна на язовира. С три лодки и още идеи как да увеличи броя и разнообразието от забавления по вода. Затова се занимава с нас на брега, открехвайки полека завесата на това, което ни предстои. След известно време вижда, че погрешно сме го взели за "морски вълк", и се застрахова, че изобщо не е такъв.

Изведнъж осъзнаваме, че не сме тръгнали просто на разходка с лодка с платна - едно голямо и едно по-малко - на която докато ние се забавляваме, снимаме и реем поглед към водата, някой я управлява вместо нас. За наш потрес излиза, че няма да сме просто пасажери, ами екипаж. Отгоре на всичко всеки ще си има позиция и задача, по заповед трябва да се втурва към левия или десния борд, ако лодката се наклони изведнъж, и непрекъснато да е с глава почти между коленете, за да не го удари по главата основата на голямото платно, докато вятърът мени посоката си.

О, ужас! Зачудих се с какво съм се захванала, защо този симпатичен човек, който обяснява всичките тези неща - вторият Добрин - не си ръководи лодката, както знае, и не ни остави да се наслаждаваме на вятъра в косите и позирането пред фотообективите?!:) И също така защо разчита, че ще успеем веднага след неговата инструкция да задобреем толкова, че да вдигнем платната и да опъваме или отпускаме своевременно съответните въжета. Направо му се чудехме на оптимизма на този човек, а докато се опитвахме да разберем инструкциите му, ставахме все по-сериозни и по-сериозни.

Накрая съвсем ни зашемети с въпроса на коя точно позиция в лодката се виждаме, като сложи с маркер по една точка на възможните места. Че откъде да знаем?! А пък терминологията не говореше нищо дори на варненския представител в нашата група.

Всеки от нас (по-късно се установи) се е чудел какви ще ги върши там на борда и как ще успява всеки път да залегне, когато голямото платно се премести по волята на вятъра вляво или вдясно.

Като начало се наложи да гребем, което беше единственото ясно нещо. Не успяхме много да се отдалечим и вече загубихме във водата руля. Добрин призна, че такова нещо му се случва за първи път. Веднага се сетихме, че само веднъж му се е случвало и лодката да се обърне.

Под негово ръководство и с няколко неумели хода успяваме да приберем руля и да го закрепим. Тъкмо се успокояваме и ето, че вятърът засилва голямото платно, което минава със свистене над главите ни.

Започнахме да се упражняваме по ветроходство и да преговаряме основните термини, при споменаването на които от страна на Добрин, всеки от нас трябва да реагира адекватно. Реакцията ни, разбира се, беше като на забавен каданс - казва ни се нещо, ние не се помръдваме и след малко някой схваща, че май трябва да реагира. Тъкмо пообръгнахме малко, разбрахме, че не е пък чак толкова сложно, особено когато някой ти казва какво да правиш, и... вятърът се скри. Всичкият.

Почувствахме се тотално изоставени под печащото безмилостно слънце насред язовира. Ни напред, ни назад.

На моменти нашият капитан предупреждаваше за приближаващ от ляво на борда вятър, както показваше и вимпелът. И аха да тръгнем, ама на. Помръднахме едва-едва. Взех да се чудя къде го вижда вятъра този човек. Видях го. По къдренето на водата в далечината. Приближаващата се къдравост означаваше, че ще има попътен вятър и за нас.

Оказа се обаче, че неусетно мина час в напразно очакване. Какво да се прави, няма и това си е.

До момента, в който стъпихме на брега. Тогава този предател се развихри.

Тръгнахме си с късче сертификат и лютата закана, че като дойдем следващия път, ще изберем ветровития ден и ще се борим с онзи, дето духа. Поне два часа.