Етгар Керет, писател и режисьор: Да пишеш не е занаят, а страст

Етгар Керет

© Бабак Салари

Етгар Керет



Най-продаваният израелски писател Етгар Керет гостува в България по повод издаването на сборника му с разкази от 1994 г. "Момичето на хладилника", представен при силен интерес в Народния театър и разпространен в страната от издателство "Жанет 45". Авторът, превеждан на над 30 езика, е познат на българските читатели и с книгата "Автобусният шофьор, който искаше да бъде бог", който излезе през миналата година. През 2010 г. последното заглавие от Керет, "Изведнъж на вратата се чука", стана най-продаваната книга в Израел в конкуренцията на световните бестселъри.


Керет е също така сценарист и режисьор. Заедно със съпругата си Шира Гефен той е режисьор на "Медуза", участвал на фестивала в Кан и завоювал награда "Златна камера" за най-добър филм.


За "Дневник" авторът, определен от "Би Би Си" като "майстор на постмодернизма", разказа повече около начина си на писане, погледа си върху съвременната литература и паралелната си кариера в киното.




- Започвате да създавате разкази, докато сте в армията. Никога ли преди това не сте имали интерес към писането?


- Никога не се бях опитвал да пиша преди това. В гимназията бях добър в математиката и физиката. Четях книги, но не се замислях дали и аз мога да направя нещо подобно. Когато постъпих в армията, усетих нуждата, че трябва да направя нещо. Беше много труден период в живота ми и писането беше част от процеса да се справя с него.


- Когато писахте първите си разкази, представяхте ли си какъв тип читатели те ще срещнат?


- Когато пиша, не мисля за читателите. По-скоро бих го описал като вътрешен диалог. Създавам историите за себе си. Знам каква история искам да прочета и ако в подсъзнанието си започна да мисля какви читателите искат да видят, може и да успея да напиша нещо, но пък няма да ми е интересно да я прочета. Усещането е почти шизофренично.


- Разказите ви са винаги директни и кратки, изглеждат простички, но могат да се интерпретират по много начини. Усещате ли промяна в стила си през годините?


- Според мен се е променил много, станал е доста специфичен. Но често читателите не могат да видят промените, както аз ги виждам. Също както китайците ни изглеждат едни и същи, а за себе си те са различни едни от други. Когато бях по-млад, мисля, че имаше повече конфронтация, повече гняв в сюжетите ми. Болката си остава болка, но, предполагам, в разказите вече има някакво чувство на приобщаване с живота. Сякаш героите искат да направят повече от това да посочат нещо и да изкрещят, че то трябва да бъде унищожено.


Също така светът, в който живея напълно, се промени. Този сборник ("Момичето на хладилника") е написан от перспективата на необвързан и млад мъж, който живее в мръсен малък апартамент, а приятелката му постоянно го зарязва. Но в по-късните книги, които още ги няма на български, действието се развива около двойки, които имат проблеми, около хора, на които им се налага да ипотекират къщата си. Животът ми се е променил, проблемите ми също.


Веднъж брат ми описа ситуацията много добре. Той ми каза, че в предишни сборници често действието се развива в таксита, а в новия ("Изведнъж на вратата се почука") - в самолети, което показва, че финансовото ми положение е значително по-добро, ха-ха.


- Много от вашите разкази са екранизирани в късометражни филми. Случвало ви се е да си помислите, че някои от тях са доразвили историята или обратното – че са я отвели в неподходяща посока?


- Мисля, че филмът винаги отвежда историята в посока, по която авторът никога не си е помислил да поеме. Ако тя просто се трансформира минута по минута, няма никакъв смисъл да се екранизира. Когато видя на екран мой разказ, не очаквам да видя това, което съм написал, а как някой го прочита и поставя през съвсем различна призма. Също както, когато погледна сина си - не очаквам да видя само себе си в него, виждам и съпругата си. Има един случай, в който харесвам екранизация на мой разказ повече от него самия, казва се Crazy Glue. Изглеждаше много пълноценно. Всъщност това е най-екранизираната ми история. Една от продукциите е на един палестински режисьор, който я засне в Нова Зеландия. Имаше и адаптация от французин и от американец, и от поляк, двама от Израел... невероятно е, тъй като някои от тях интерпретират историята като романтична комедия, а други като хорър. А тя говори просто за една ситуация, няма жанр. Можеш да бъде разсмят от нея, може да бъдеш изплашен.


Етгар Керет, писател и режисьор: Да пишеш не е занаят, а страст

© http://www.etgarkeret.com


- Бихте ли режисирали някога ваша творба? В България е имало подобни случаи.


- Предпочитам да не го правя. Според мен прочитът на един текст от автора му не е толкова интересен, колкото чуждият поглед върху него. Защото така се оформя нова атмосфера около сюжета, усещането е различно. Иначе е, като да правиш любов сам със себе си.


През 1999 г. написах сценарий, базиран на мои разкази, и това ме ограничи адски много. Беше много трудно. Така че да адаптирам мои истории, не е силната ми страна, но обожавам, когато някой друг го прави.


- Едно от нещата, които ми направиха впечатление, докато четях "Момичето на хладилника", е, че много от героите са деца, или има нещо в сюжета, което отпраща към темата за детството. Може ли да се каже, че детството ви е било вдъхновение за някои от разказите?


- Имам много ясни спомени от детството ми. Тогава човек има една особена чувствителност и интуитивност, която се губи с годините. Примерно, когато виждам реакция на сина си в сравнение с моя или на някой познат за едно и също нещо, имам чувството, че той е прав. Неговата реакция е сякаш най-дълбока. Когато тръгнеш по пътя на социалната реализация, започват да те учат на определени правила. Преминаваш през различни етапи. А децата могат да видят и усетят нещата по много специфичен начин, който не е първичен.


Мога да ти дам най-простия пример, който ми идва наум сега. Когато със сина ми сме в мола и се движим с ескалатора, за него винаги е събитие, той е впечатлен от това, че той може да отиде някъде, без да се движи. Когато сме в самолет, той приема летенето като магия, все едно е във филм за Хари Потър. Като възрастни сме вече отделени от много от нещата, които трябва да ни правят щастливи. Ако се качиш на самолет и единственото, което те интересува, е дали имаш достъп до интернет или дали имаш лед в питието, ти блокираш себе си от естествените преживявания.


Откакто аз и съпругата ми се сдобихме със син, пиша за децата от перспективата на родител. Когато си такъв, нещо у теб се променя, тъй като знаеш, че някой зависи от теб, и ти си отговорен за него.


- Как може този поглед върху заобикалящия свят от детството да бъде запазен дори когато вече си възрастен?


- Мисля, че е свързано с усилието човек да бъде в крак с настоящето. Много в днешния свят те ограничава от това, което наистина може да усетиш от него, от предизвикателството да го откриеш. Всъщност не е точно предизвикателство. Веднъж синът ми ме попита какво ще правим тази вечер. Аз му казах, че едната опция е да си останем вкъщи, да гледаме телевизия, да си играем, а другата е да излезем. А той се замисли и каза: "А сигурен ли си, че няма и трета възможност?" Това е добър пример за това как мислят децата. И как трябва да мислим и ние.


В едно друго интервю днес споменах какво е общото между децата, хората на изкуството и престъпниците. Те не се съгласяват с установените правила. Имам доста престъпно дете!


- Ще участвате в създаването на филма "Йерусалим, обичам те" (част от известните серии за "градовете на любовта", от които са още "Париж, обичам те" и "Ню Йорк, обичам те"). Можете ли да ми разкажете повече около него?


- Тези филми са сбор от кратки фрагменти от различни режисьори. Моята история разказва за американска двойка, която отива на почивка в Израел. По време на ваканцията си те се разделят. По време на пътуването си те посещават Ядвашем, мемориала на жертвите от холокоста в Йерусалим. Идеята е как може да се чувстваш наранен и разочарован от половинката си, но колко малко означава това, когато пред теб е историята на холокоста. Бях провокиран да напиша сценария за този сегмент от осъзнаването какво са преживели родителите ми и как то е нищо в сравнение с това, което аз съм изпитал през живота си. Във филма има и интимни истории, и по-политически. Не знам дали ще се получи добра лента, но ми хареса да работя с екипа на продукцията, а режисьорът, с когото работя по нашата част, Жозеф Сидер, е невероятен.


Етгар Керет (вляво) със съпругата си Шира Гефен (до него) в Кан през 2007 г., когато съвместният им филм "Медуза" взима награда "Златна камера"

© Associated Press

Етгар Керет (вляво) със съпругата си Шира Гефен (до него) в Кан през 2007 г., когато съвместният им филм "Медуза" взима награда "Златна камера"


- Как се осмелихте да пристъпите към режисурата без каквато и да е подготовка? На срещата в Народния театър Манол Пейков (от "Жанет 45") каза, че изведнъж сте решили, че вие ще поставите на голям екран сценария, написан от съпругата ви.


- Преди да стана писател, имаше много интересни истории, които ми идваха наум и дори съм убеждавал хора, които пишат, да се пробват да създадат нещо по тях. Мисля, че като пиша, винаги съм с настройката, че съм в някаква дупка и просто отразявам филмът, който се прожектира пред мен. Това усещане ме провокира и да режисирам.


Въпросът не е толкова дали искам да напиша или режисирам нещо, просто желая тази фантазия да съществува. Да създадеш разказ е като донорство на сперма – не е важен начинът, а крайната цел – да имаш дете.


- Беше ли ви трудно да режисирате?


- Бях шокиран колко лесно е. Ти създаваш всичко, измисляш този свят, в който искаш да са героите. Но ако не внимаваш с гравитацията на сюжета, рискуваш всичко да излети във въздуха. Да режисираш е невероятно, тъй като по време на снимките всеки извършва своите функции, но режисьорът няма определена роля. Работата му се изразява в селекцията на материала. Смяташ, че някой не се е засмял достатъчно естествено, и го караш да повтори. Казваш на другите в екипа, че тя не е достатъчно красива и дали могат да я направят красива и тя става красива. Режисирането е като работа с дистанционно, като непрестанно мечтаене. Най-необходимото е да имаш вкус към детайлите.


- Къде се чувствате по-удобно – в киното или литературата?


- Според мен всяка артистична изява не опира до това да се чувстваш удобно или да имаш чувство за контрол, а точно обратното – да изгубиш контрола над себе си, да се отделиш от удобството. В моя живот съм балансиран, плащам сметките си, давам интервюта, но режисирането и най-вече писането са като упражнение по балет – както балерините очакват партньора им да ги хване, когато падат, така и очаквам и аз да падна върху някоя история и тя да ме понесе нанякъде. Не знам какво правя, докато пиша, и мисля, че с режисурата е нещо подобно. Има и много идеи на двете места, които хората наоколо често определят като налудничава, а всъщност, когато се реализират, те са  уникалните моменти.


Няма нищо лошо в това да правиш неща, които не можеш да обясниш. Дори и да се провалиш, няма да настане криза в природата, не е като да разлееш нефт в океана. Рисковете трябва да се поемат.


В едно списание прочетох, че разказите ви звучат така, все едно ги пишете по пътя за работа. Ако наистина се получават толкова лесно, то тогава имали ли сте някога липса на идеи и мотивация?


По-скоро не. Кризата настъпва, когато се бориш срещу това, което вътрешното ти аз диктува. Но има много дълги периоди, в които не пиша. За последната година съм написал само един разказ. Просто очаквам идеите да дойдат. Обичам да вали сняг, но когато не вали сняг, какво мога да направя? Не мога да накарам небето да пуска снежинки...


Понякога ми отнема време да финализирам разказите. В началото те приличат по-скоро на монолози. Дори и нещо да е написано по много дълбок начин, хубаво е то да има някаква конструкция, за да изглежда естествено. Така че, когато някой ми каже" "Изглежда така все едно си го написал за 5 минути!", го приемам за комплимент. Това означава, че разказите ми са по-умни, отколкото съм аз. Означава, че съм надскочил себе си. Последното нещо, което искаш да чуеш, е, че звучи така все едно ти е отнел години, за да го завършиш.


Както, когато отиваш на кино. Някои си казват "режисьорът е брилянтен", други казват "ама защо той я застреля". Ако се съсредоточиш върху един детайл, губиш фокуса върху цялото. В моите филми аз не искам хората да се вглеждат в детайла, а да се вълнуват дали той ще я убие или не.


Не искам хората да изказват уважение към това, което съм направил, а да потънат във фантазията си.


Етгар Керет, писател и режисьор: Да пишеш не е занаят, а страст

© http://www.etgarkeret.com


- Значи не сте от онези писатели, които си казват, че трябва да напишат хиляда думи до обяд...


- Има много писатели, които разглеждат писането като нещо агрокултурно. Наистина! Може би е вярно за определени стилове, но не и за моя. Той идва от подсъзнанието, той е плод на сънища, не можеш да "работиш" върху тях.


Нещата се различават по същия начин, както се различават правенето на любов и говоренето на лекция. Ти можеш да работиш много време върху нея, но не можеш да накараш слушащите да се влюбят в теб. Най-важното е не да направиш разказа компактен, а да не се отегчиш от него, когато не се получава.


- Какви съвети бихте дали на младите писатели?


- Мисля, че хората трябва да знаят, че най-важното при писането е страстта. Има едно отравяне на литература, което идва от американските университети, които лансират идеята, че писането е занаят. "Нюйоркър" винаги говори за "добре написаната история", а аз винаги съм предпочитал лошо написаните добри разкази пред добре написани лоши разкази, които не казват нищо интересно. Може разказът да е написан от човек, който да не си служи с езика по най-добрия начин, но мотивацията му веднага ще си проличи. Дори и да е занаят, писането е най-вече форма на себеизразяване.


Сигурно имате неща като American Idol и тук? Може да видите някой в шоуто как пее песен на Боб Дилън и той или тя я изпълнява перфектно. И обективно погледнато, той я изпява по-добре, тъй като Боб Дилън просто не може да пее. Но разликата е, че докато Дилън пее, той мисли за това, за което я е написал. Докато човекът от American Idol мисли как първата фраза ще звучи с втората.


Писането не трябва да е стерилно, не трябва да е занаят, а вътрешен диалог. Хората трябва да се отърват от концепцията за професионализма в тази сфера. Не бъдете професионални писатели, бъдете незрели по някакъв страстен и вълнуващ начин.


Всичко, което трябва да знаете за:
Коментари (4)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на mayas
    mayas
    Рейтинг: 1416 Неутрално

    Прекрасно интервю! Усещам, че ще си взема "Момичето на хладилника" още довечера.

  2. 2 Профил на berbenkov
    berbenkov
    Рейтинг: 1416 Любопитно

    Не само страст,
    но и неземна власт!

    www.berbenkov.hit.bg
  3. 3 Профил на truth1
    truth1
    Рейтинг: 458 Неутрално

    Стига да има кой да те чете.

  4. 4 Профил на mara
    mara
    Рейтинг: 796 Неутрално




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK