Убийства по невнимание - откъс от романа на Георги Господинов "Физика на тъгата"

- Живях три години с будист - каза Мириам, докато разчекваше с дългите си пръсти една голяма мида.

Обичам подобни начала, без предисловия, сурови, твърди.

- Отдавна - добави тя, за да предвари незададените ми въпроси. - Знаеш ли кое е най-непоносимото в живота с будист? - мидата потъна в устата й, здрави бели зъби, бисери и песъчинки между тях, секунди, докато тази прекрасна месомелачка се справи с месото. - Обетът да не убиваш. Това е най-жестокото... - следваща мида.

В края на втората година цялата къща гъмжала от хлебарки. Мириам гледала как пъплят на орди, самодоволни, на сантиметри от нея. Нямала право с пръст да ги докосне. Била влюбена и търпелива. Издържала така цяла година. Вечер влизала в спалния чувал, дърпала ципа над главата си, оставяйки тясна пролука за дишане. Една нощ се събудила и видяла две хлебарки заплетени в брадата на кротко спящия до нея будист и любовник. Това вече било непоносимо. На следващия ден, докато будистът бил на работа (учудих се, че будистите работят), тя взела най-силния препарат срещу такива гадини и собственоръчно напръскала целия апартамент. Било истинско масово убийство. Геноцид! Мириам имитираше разярения будист, който се върнал вечерта, стоял насред стаята, гледал мъртвите хлебарки, вирнали вкочанени крачета към тавана, стоял като последния оцелял насред апокалипсиса.

- Виждал ли си крещящ будист - пита Мириам. - Заслужава си. Крещеше, че съм скъсала цялата жива верига, че светът нямало да бъде същият, че кармичните... Тръшна вратата и си замина. Всъщност си имаше любовница.

Няколко минути се чуваше само пукането на черупки и студеният дъжд отвън. Мислех над последното изречение и един необясним гняв се трупаше в мен към работещия будист с любовница, този пастир на хлебарките.

- Все едно, правото да убиваш е неприкосновено - каза бавно Мириам. После постави внимателно последната мидена черупка върху скалистите планини пред себе си.