Достойнството - темата на Иван Радоев

© Цветелина Николаева

"Дневник" публикува писмото на режисьора Младен Киселов, прочетено на премиерата на филма "Поетът стреля в сърцето си", с която беше отбелязана в петък вечер 85-годишнината на поета и драматурга Иван Радоев. Поместваме текста, предоставен от продуцентите на филма Павлина Желева и Георги Чолаков от ГЕОПОЛИ ФИЛМ, с незначителни съкращения. Младен Киселов, който навремето постави "Човекоядката" на Иван Радоев, от двайсет години работи в САЩ.

За мен е особена радост да cе обърна към присъстващите на тази вечер тъй като тя е посветена на Иван! Неговата памет ми е много скъпа. 

...щом става дума за Иван Радоев – значи става дума за поетичната сила и гражданското достойнство на България и моето място, макар и задочно, е естествено там, заедно с вас.

Обединяват ни спомените за Иван и обичта ни към неговата поезия, към неговата драматургия, оставила толкова дълбоки следи в българския театър, и към неговата душа...

Всеки път когато си мисля за Иван ми става много мъчно, че никога вече няма да се докосна до една негова нова пиеса. Ненаписаните му пиеси си отидоха заедно с него.

Интересно – за какво ли би писал той днес – в тази България и в този вече доказано полудял, мизерен и безпомощен наш свят?

Но в едно можем да бъдем сигурни – какъвто и да е сюжетът, темата ще бъде Ивановата вяра в Достойнството на Българина с главна буква. Достойнството, продължаващо да живее, независимо от всички прогнози, че то ще бъде смазано от бруталния живот, който ни заобикаля.

Иван си отиде, но това, което ни остави – и с примера на живота си, и с магията на творчеството си - продължава да е живо в мен и да ми помага.

Толкова много са спомените ми за него – от работата ни върху «Човекоядката» в Театър «София» и «Биволът» в Сатирата, и от дългите ни разговори на всевъзможни теми в дома му и в репетиционните зали, и в кафенето на театър «София», и от заседанията на цензурната комисия в ъгловата стая на първия етаж на тогавашната улица «Поп Андрей» (сега не знам как се казва тя, до Народния Театър), където задължително трябваше да присъстваме и двамата, автор и режисьор, за да изслушаме лично забележките и получим съкращенията в текста, направени от чиновниците, преди да получим разрешението им остатъците от Ивановия текст да стигнат все пак до репетиционната зала и оттам – до зрителите.

Иван беше великолепен. Аристократ на духа. В английския език има един много хубав израз: Grace Under Pressure – за човек, способен да запази интелигентната си реакция под ударите на съдбата. Иван го можеше това Grace Under Pressure. Неговият кротък, тих и леко напевен глас, мекият му, бих казал даже нежен начин на общуване криеше всъщност нажеженото до бяло, безмилостно острие на свободната му мисъл - изключително образна, богата на парадокси, непредвидима и пронизваща.

© Дневник

Социалистическите чиновници не знаеха какво да го правят тоя Иван. От една страна беше възпял чистите пориви на следвоенната бригадирска младост, пълна с надежди за построяването на една нова, «чиста и свята република», а от друга - не се колебаеше да изразява високо и без страх омерзението си от превръщането на тая мечтана република в една малка, балканизирана монархия на няколкостотин «избрани правоверни придворни», построили набързо личното си четвърто българско царство и уверени, че са сложили юздата, яхнали завинаги и забили шпорите си окончателно в хълбоците на българския Пегас.

«Човекоядката» си пробиваше път към зрителя мъчително и дълго. Не помня вече колко пъти идваха комисии да гледат репетициите. После на закритите представления и след премиерата все имаше високи гости. После дойде и най-високият гост /тогавашният комунистически и държавен лидер Тодор Живков - бел. ред./.

И на банкета след представлението той говори за младостта и красотата на артистките от трупата на театър «София», танцува поред с всяка от тях, и не спомена нито дума нито за Иван Радоев, нито за невероятния артист Тодор Колев, поднесли на публиката образа на Топузов под лупа, безмилостно показваща дълбоките бръчки на системата.

Трябва да кажа, че излизането на «Човекоядката» се дължи до голяма степен и на Кольо Георгиев, който като директор заложи себе си и застана зад пиесата така, сякаш лудата решителност на антифашистката му младост беше възкръснала в него, и на Стефан Цанев – тогава драматург на театъра, с неговата безкомпромисна, желязна позиция в защита на свободното слово.

Двамата с Иван винаги сме знаели и били благодарни на Кольо и Стефан за тази тяхна подкрепа и готовност да дадат шанс не само на Ивановата пиеса в театър «София», но и на тогавашния български театър да заяви още веднъж високо и ясно гражданската си позиция.

Дългогодишната любов на зрителите към това наше представление, всяка вечер прекъсвано от спонтанни ръкопляскания, с безкрайните поклони на актьорите на финала, защото публиката не искаше да си тръгва – всичко това е нещо незабравимо. То се случи в живота ми благодарение на Иван.

Иван сам ме намери и ми даде да прочета ръкописа на «Човекоядката». Неговото доверие към мен, режисьора с няколкогодишен ограничен опит, имаше изключителен, просто окрилящ ефект върху самочувствието ми. Завинаги съм му благодарен за този негов жест на вяра в мен.

После ми даде и своя «Бивол», който поставих в Сатирата, пак, разбира се, след много перипетии. Там пък помогна абсолютно категоричната готовност на Георги Калоянчев и Стоянка Мутафова да застанат зад пиесата. Прекланям се пред тях, както и пред Тодор Колев и пред всички изключителни артисти от двата театъра, които играха така, че превърнаха «Човекоядката» и «Биволът» в празници на свободния дух за публиката през ония години...

...вечер, посветена на изключителния творец Иван Радоев, на незабравимия ни Театрален Поет с главна буква, е вече един празник за мен. Благодаря още веднъж че ми го създадохте.

Иван живее във всеки от нас. И няма да си отиде.