Откъс от автобиографията на режисьора Франко Дзефирели

Франко Дзефирели през 1974 г.

© Associated Press

Франко Дзефирели през 1974 г.




Всеки уикенд "Дневник" представя откъс от нова книга. Настоящият е от автобиографията на номинирания за "Оскар" италиански режисьор Франко Дзефирели. Той е роден през 1923 г. във Флоренция като незаконен син на търговец и шивачка. След Втората световна война се сражава за партизаните, а по-късно започва работа в театъра. Сред най-известните му филми са "Укротяването на опърничавата" с Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън, "Хамлет" с Мел Гибсън и "Ромео и Жулиета" по Шекспир, "Шампионът" с Джон Войт, "Чай с Мусолини" с Шер и Джуди Денч. През 2004 г. е получава рицарско звание от Великобритания за постиженията си в киното. Дзефирели никога не е криел своята хомосексуалност и едновременно с това своята набожност, която го провокира дори да се предложи за имиджов консултант на папа Бенедикт ХVI. Същевременно е често критикуван от религиозни групи за провокативното изобразяване на библейски личности във филмите си. "Автобиография" е на българския пазар под знак на издателство "Колибри".

През живота си съм се озовавал три пъти пред лицето на смъртта: при една бомбардировка, пред един наказателен взвод, в една автомобилна катастрофа.


Ето защо не е за чудене, че вярвам твърдо в Бог и че съм суеверно свързан с мисълта за съдбата. Макар да е явно, че след живота идва смъртта, ми е трудно да приема факта, че един ден ще умра; както по-голямата част от хората храня неясната надежда за нещо като безсмъртие и поведението ми е следствие от това. Така че идеята да разкажа живота си, все едно че е свършил и се е изпълнил, продължава да ми се струва малко абсурдна.




Освен това съм много подозрителен спрямо основанията, придружаващи този вид книги: и когато е налице намерението да се "хване" духът на епохата, и когато става дума за разкриване на "истинската природа" на важни личности, с които сме се сблъскали с любопитство, чрез анекдоти и непубликувани клюки. Естествено, мемоарите, писмата и автобиографиите могат да допринесат за обогатяване на социалната историография, колкото и специализираните изследвания за политика, театър, история, литература и т.н. Макар че често става дума за оправдания post factum.


А има и друг проблем: никой не казва никога цялата истина за себе си. Дори влагаме много усилия, за да я скрием, като си спомняме само онова, което ни е приятно, и може би покриваме останалото с дебел пласт боя. Всеки от нас е "малко измислено чудо" и слага на собственото си минало опаковка, която се определя от настоящето му: колкото по-блестящ е човекът, толкова повече "салонните" анекдоти образуват коралова бариера от фантазия около мъничкото централно ядро на истината, докато накрая не е възможно да се разбере как действително стоят нещата. Тогава каква стойност да се придаде на мемоарите или на самата история?


Едва когато реших да приема тази даденост, тоест, че съм разказвач на анекдоти, не писател, можах да помисля за написването на автобиография. Но как "да разкажа" живота си?


В началото на работата спомените за онези, които познавах, се оказаха променени от сегашните ми чувства, а щом задълбах по-упорито, си дадох сметка, че хора, които днес ненавиждам, някога са ми били скъпи и обратното. Мисля, че част от това е преминало в книгата. Да я напиша, за мен беше възможност да преценя отново живота си, а като я препрочитам, все едно че разгръщам страниците на романа, който съм изтъкал от спомените си.


През последните години взех да проявявам нарастващ интерес и голямо внимание към някои явления, които сякаш ни отвеждат отвъд нашето земно измерение. Защо много неща се случват? Какво ги кара да се случат?


През целия си живот съм получавал знаци и сигнали от такъв характер, но едва напоследък започнах да си задавам въпроси за събитията, които са ми се случили, и да ги гледам по нов начин, макар и обезпокоителен.


Още преди да се родя, е имало ясни индикации, че поради някаква определена причина е трябвало да живея: майка ми се е противопоставяла упорито на мисълта да абортира, въпреки че е знаела срещу какъв скандал ще се изправи. Малко по-нагоре споменах, че през годините и при различни обстоятелства съм се оказвал няколко пъти близо до смъртта. След като съм оживял, то не може да е просто заслуга на Съдбата: става ми все по-ясно, че оживяването ми е било част от замисъл от по-висш порядък. Срещите с хората, които начертаха пътя на живота ми, идеите, които съпътстваха работата ми, чудото, което ме спаси през войната (и след това), са все неща, дето е трябвало да се случат и са се случили заради определена цел. Усещал съм докосването на една ръка, която ме е водила и която сякаш е написала за мен историята ми. Вярвам, че душата на майка ми е останала по някакъв начин до мен. Чувствам силно, че тя не си е отишла напълно: сякаш духът и енергията й са се задържали тук, на земята, за да пазят този син, когото е искала толкова отчаяно и когото е трябвало да напусне толкова рано.


Това не е езическо суеверие. Обратното, то е съзнанието, че "има по земята и небето неща, Хорацио, които нашта нещастна философия не е дори сънувала" – както Шекспир кара Хамлет да каже.


И не на последно място, трябва винаги да си даваме ясно сметка за крайния резултат (summa), заключението на всичко, както разкрива с прости думи Майка Тереза: "Животът не е бяг към смъртта. А смъртта е източник на живот".


И така, смело напред, приятели, за да бъде осветено от тази надежда преминаването ни по земята.


Струва ми се, че се виждам, като бях на осем или девет години и учех в основното училище "Форджес Даванцати" във Флоренция. Часовете са свършили и аз се спускам бързо по стълбите заедно с другите ученици. На входа стои обичайната тълпа от близки и домашни прислужници, в очакване да ни отведат вкъщи. Никой не е дошъл да ме вземе, защото живея с леля само на двеста метра от училището и за две минути съм си у дома. Този ден обаче сред всичките тези хора зървам една жена, която ме гледа втренчено от тротоара по много странен начин. Облечена е в кафяво кожено палто, с черна шапка с воалетка, накривена на една страна, с тежък грим, както беше на мода тогава, и, общо взето, с вид на луда. Сякаш виждам още тези очи, пламтящи под грима. Тръгвам си към къщи малко притеснен, но скоро забелязвам, че жената ме следва покрай зидовете на тесните средновековни улички.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (11)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на izabell
    izabell
    Рейтинг: 1324 Неутрално

    Тази невидима сила, която ни направлява и приема образа на наши покойни близки всъщност е другото ни Аз-НЕОСЪЩЕСТВЕНОТО.Не сме могли да го реализираме и то напира,крещи за изява,да построи друга възможност за нас,в която то ни вижда Щастливи

  2. 2 Профил на izabell
    izabell
    Рейтинг: 1324 Неутрално

    И Бог създаде мъжът,а след него жената, след като се замисли,още веднъж

  3. 3 Профил на Митев
    Митев
    Рейтинг: 773 Неутрално

    Впечатляващ текст! Мисля, че ще си купя тази книга...

  4. 4 Профил на Elena Dimitrova
    Elena Dimitrova
    Рейтинг: 686 Неутрално

    Аз купих книгата и е страхотна!

    4itatel
  5. 5 Профил на panzerino
    panzerino
    Рейтинг: 754 Неутрално

    Великата постановка на "Тоска" с Мария Калас и Тито Гоби в Ковънт Гардън, "издържала" цели 40 години на сцената, е негово дело.

    Сигурно ще е интересна книга... .

  6. 6 Профил на Мария
    Мария
    Рейтинг: 1453 Неутрално

    Е стига де, Дневник! Прекъснахте на най-интересното място! Сега трябва да ровя из Google Books((

    ”За мен България си остана един вечен мираж. В който и свят да съм, винаги ще я нося като ранена птица в сърцето си." (Никола Манев)
  7. 7 Профил на Stefan Tafrov
    Stefan Tafrov
    Рейтинг: 598 Неутрално

    Франко Дзефирели е знаменит режисьор не само в киното, а и в операта. Много от неговите оперни постановки продължават д а се играят по най-големите световни сцени като например 'Бохеми
    в Метрополитн Опера. Той е близък приятел на Райна Кабаиванска. Много се радвам, че автобиографията му излиза на български и от откъса съдя, че преводът е добър, но защо "Дневник" (или издателството?) е пропуснал да посочи името на преводача?

  8. 8 Профил на Тsonkooo
    Тsonkooo
    Рейтинг: 4569 Неутрално
  9. 9 Профил на princess_x
    princess_x
    Рейтинг: 1234 Неутрално

    Да, книгата е много интересна. ¬ела съм я преди доста години и може би ще си я купя на български, макар че доста често преводът ме изнервя. Може да се спори, че Дзеффирелли е по-добър режисьор в операта, отколкото в киното. Да не забравяме, че се е учил от великия Висконти. Те и двамата са влезли в историята с изключителните оперни постановки в Ла Скала с ненадминатата Мария Каллас през 50те години. Най-голямата им грешка е била да не заснемат филм с Каллас! Висконти е имал глупави резерви по отношение на телевизията и в резултат сега имаме толкова малко видео-записи с Каллас. Второ действие на Тоска с Гобби (от Париж, 1958 и Лондон, 1964) е най-дългият видео-запис на опера на живо с Каллас. Дзеффирелли горчиво е съжалявал за пропуснатите възможности и се е опитвал напразно да върне времето назад с филма 'Ла Травиата' от 1982г с Тереза Стратас и Доминго и (особено несполучливо!) с 'Каллас завинаги' от 2002г.

  10. 10 Профил на Петър Белоречки
    Петър Белоречки
    Рейтинг: 381 Неутрално

    И Бог създаде мъжът,а след него жената, след като се замисли,още веднъж....И СЪЗДАДЕ ГЕЯ И ХЕРМАФРОДИТА...

    Star Life
  11. 11 Профил на princess_x
    princess_x
    Рейтинг: 1234 Неутрално

    До коментар [#10] от "Петър Белоречки":

    Да, Бог е създал много неща, включително и глупаци като теб, способни на такива изказвания.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK