Откъс от романа "Чест" на Елиф Шафак

Елиф Шафак по време на гостуването си в София

© Анелия Николова

Елиф Шафак по време на гостуването си в София




Всеки уикенд "Дневник" публикува откъс от актуална книга. Настоящият е от романа "Чест" на известната турска писателка Елиф Шафак, която гостува в България по повод издаването на книгата от "Егмонт". Романът разказва за две близначки, разделени като малки и живеещи коренно различен живот съответно в Лондон и Истанбул. Съдбите им отново се пресичат, но не без цената на жестоко убийство. Част от действието преминава в София и Видин.


По бузите ми се стичат сълзи. Удрям се по лицето. Не помага. Скубя се. С една ръка, после с двете. По-силно. Още по-силно. Усещам как кожата поддава и косата се отскубва. И през цялото време издавам звук като псе, скимтящо на улицата. Блъснала ме е кола, която после е отпрашила. Костите ми са счупени. Кефи ме е прегазил.




Изправям се на крака. Вие ми се свят. Усещането за адреналин, което познавах така добре, се връща: Гняв. Мислех, че съм го оставил край пътя. Преди две години го сложих в чувал, завързах го здраво и го зарязах като нежелано куче. Обещах си да прекарам остатъка от живота си като опитвам – ако не друго, поне да опитвам, да съм по-добър човек. Но толкова с опитите. Намери ме отново. Следил ме е, надушил е пътя и се е върнал у дома. И ето го пак при мен – старото ми приятелче Господин Гняв. Верен както винаги.


Смъквам плаката с Худини и го накъсвам на парчета. Събарям на земята чаршафа, одеялото и възглавницата. Изритвам стените, удрям, блъскам по тях, удрям си глава.


Светлини. Стъпки. Суматоха. В килията влиза някой.


– Какво, по дяволите, става тук?


Нахълтват и други. Бутат ме на пода и ми държат главата надолу. Включват осветлението. Прекалено много светлина. Очите ме болят. Кой се е надвесил над мен, надзирателят Андрю Маклафлин ли? Какво търси тук? Нощна смяна? Тоя тип си обича работата.


Сноват, проверяват пулса на Кефи. Намират спринцовката. Виждат бележката. Един започва да я чете на глас. Мамка му. Отскубвам се. Не го очакват. Скачам на крака. Още преди да са се усетили, грабвам бележката.


– Ей... – възкликва един млад надзирател, сякаш съм го измамил на игра и се е вкиснал.


Напред пристъпва надзирателят Андрю.


– Дай ми това.


– Мое си е.


– Нищо не е твое, тъпанар такъв. Дай ми го веднага!


Гледаме се. Мигът най-после е настъпил. Той може да ми покаже колко ме мрази. А аз мога да му покажа, че чувствата са взаимни. Край на преструвките. Край на неискрените опити да сме по-добри, отколкото сме. Ние сме такива, каквито сме. Пъхам бележката в устата си.


– О, и през ум да не ти минава – казва надзирателят Андрю. – Май си гледал твърде много филми, а?


Започвам да дъвча. Бавно. Нямам закъде да бързам. Всички са се вторачили в мен.


– Ще съжаляваш, Алекс. Давам ти последна възможност да отървеш кожата. Престани!


Дъвча-дъвча-дъвча. И през ум не ми е минавало, че хартията е с вкус на тебешир. Питам се дали Кефи ме вижда. След като умрем, дали душите ни напускат тялото веднага и се понасят към небето като балони с топъл въздух? Или стоят още малко тук? Дали душата на майка ми се е позабавила и е видяла как издърпвам ножа, който я наръга?


Гълтам бележката.


Първият удар нацелва брадичката ми. Изобщо не го очаквам. Зъбите ми изтракват доста силно. Надзирателят Андрю знае къде да удря. Не като клетия Кефи. Другите надзиратели извръщат очи. Не одобряват, виждам го. Имат жени, деца. Добри граждани. Искат вечер да заспиват спокойно. Никой не иска да си цапа ръцете с кръв. Но не се опитват и да го спрат. Защото с насилниците е така. Никой не им казва "Стига!". Затова насилниците са това, което са. Знам, защото и аз бях и още съм един от тях.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK