Откъс от "Ура! Най-после и онемях!" на Рангел Вълчанов

Част от корицата на книгата

© Жанет 45

Част от корицата на книгата




Рубриката "Четиво" на "Дневник" този уикенд Ви представя откъс от втория автобиографичен роман на Рангел Вълчанов "Ура! Най-после и онемях!", разпространяван от издателство "Жанет 45". Книгата заедно с предходната "Всички ще умрем, а сега наздраве!" (2010) бяха представени по-рано тази седмица в Дома на киното заедно с биографичен филм и изложба. Заглавието й е намек към борбата му с рака на гърлото и премахването на гласните му струни.


Сега виж какво, млади човече, млади господине, искам да те питам още нещо. Ти сигурно няма да ми отговориш – от два часа само ме гледаш с тези пикаещи очи и не мога да разбера разбра ли какво ти казах досега. Бях откровен и забавен, струва ми се, а не знам дали обърна внимание как онези две келнерки иронично си намигаха за нашата близост.




Не се притеснявай, ние най-добре знаем, че не сме нито прости педерасти, нито сложни гейове, а това, че изглеждаме такива, е проблем на тези девойки, явно лишени от нежности – и социални, и сексуални. Знам, че Хемингуей е имал като мен непознат приятел, както си ти сега за мен, непознати приятелю. И двамата си говорели за тяхната фронтова дружба в окопите на Първата световна война. Само тогава, само в окопите се ражда истинската дружба и приятелство, което остава далеч от безгрижното шляене на цивилните хора. Надявам се, че ме разбра, а на онези две пикли, за тяхната любезност, ще им оставим два лева бакшиш. Не сме виновни, че толкова успяха да си изработят. Това сме ние, педерастите, макар и теоретични.


Сега е време да те попитам, млади човече, но и време все още да не ми отговаряш: Ти губил ли си някога в живота си секундарна стрелчица от ръчен часовник марка "Заря", под която е написано "Сделано в СССР"? За сведение, имаше такива часовници и имаше такава загубена стрелка. Тази стрелчица беше загубена по време на снимките на филм, който се казваше "На малкия остров". Но в случая не е важ но дали аз имам нещо общо с този филм, важното е, че я няма стрелката, която мога да загубя...ясно ли ти е?


– Хей, госпожице, един момент... може ли още две кафета, или не, само едно кафе, а за мен билков чай с мед.


Както би могло да се предположи, щом казахме "На малкия остров", сто на сто сме сигурни, че действието във филма се развива на остров, при това малък, щом като е "На малкия остров". Логично е малка България да си има малък остров, а Велика България – Велик остров. Нашите острови почти неуправляемо във времето се смаляват от големи и велики до малки и незначителни. Когато държавата ни беше велика, островът се казваше "Болшевик", а когато държавата ни се смали до демокрацийка, той стана "Св. Анастасия". По-справедливо e да се казва даже "Св. Анастасийка" или "Свето Анастасийче". Сигурно великите държави имат същия проблем, особено ако техният "малък остров" е самата им държава, каквито са Япония и Англия например. Е, ако сме малко по-придирчиви, то и двете Америки са си острови, макар и по-големи. Но какво от това! За истинско величие могат да претендират единствено полуострови като Великата Гърция (особено в последните две години), Великата Испания (последната година), Великата Италия (последния месец). Ако искаш да ти стане по-ясно, купи си от книжарницата земния глобус, завърти го и го спри с показалец. И там, където си посочил, е верният отговор. Така че въпросът си остава и чака отговор. Ако някога си загубите стрелката в този глобус, и ако случайно я намерите, обадете ми се по телефона. Всъщност, млади приятелю, човечеството, знайте го от мен, отдавна си е загубило своята часовникова стрелка и ще я намери тогава, когато и моят художник Стоян Кьосовски си намери своята.


Рангел Вълчанов

© Цветелина Николаева

Рангел Вълчанов


Той е живият световен пример (макар че умря много отдавна) на химерата да си намериш ЗАГУБЕНАТА СТРЕЛКА.


Заради въпросната загубена стрелка аз прескачам от време на време тук, до площад "Славейков",


и от тази маса в кафенето най-добре виждам между навалицата паметника на бронзовите Славейкови. Седят си кротко на скамейката без поза и героизъм. Скромен, трогателен паметник – човешки, свойски, домашен, гостоприемен. Всеки, който поиска, може да седне до тях, да изпуши една цигарка "с" или "без" кафе в тяхната компания, полугласно да наругае и другите, и себе си за софийските си неволи, за разлика от децата – възбудени и благодарни, че могат безнаказано да се катерят по коленете им, да дърпат бронзовите им шапки и мустаци. Който и да седне до тях, каквото и да ги попита, те и зиме, и лете възпитано мълчат, не се дразнят даже от потока леки коли, бавно приплъзващи се на сантиметри от гърбовете им. Бащата и синът Славейкови изглеждат спокойни и доволни, като виждат пред себе си тая дълга редица от щандове с книги чак до края на площада. Може би не са очаквали, че техните внуци и правнуци ще подредят толкова много маси и толкова много книги в тяхна чест. Книги, книги, книги стотици, а пред тях дефилират непредвидими жестоки читатели, а към тях шарените заглавия протягат ръчички, пълни с желание да бъдат забелязани, докоснати и, хайде, ако не да бъдат купени и подарени, поне да бъдат прелистени и изоставени.


Да, млади ми господине, такава е била съдбата на книгите и на хората още от славейковите времена: късмет, красота, влюбване и разлюбване. Е, за това влюбване и разлюбване се опитвам да разкажа в моята книга. Ето, подарявам ти я! Ако я прочетеш, мога да ти дам и автограф.


Шегувам се! А сега сериозно! Ако все пак я прочетеш, аз, долуподписаният, ти обещавам словесно преживяване, забавление във вид на автобиографична безпощадна откровеност. Няма да се щадя. Няма да крия неприличните истории, истините от своя сбъркан живот като обществено животно. Любовните си истории – грешните, успешните, особено катастрофалните, подлите ми изневери с моите и чужди жени във вид на актриси, цивилни, преминаващи, странстващи домакини с пазарски чанти, някои от тях обществено популярни, други по-малко... но независимо от това ще съкратя имената до инициали от шопска деликатност и възпитание. Освен това, за да се разбере, че в моето обещание няма лъжа, няма измама, като начало на предястието предлагам ти факти и документи.


(...)


Ето ги. Запознай се, любезни читателю, с тези факсимилета от три епикризи относно здравната ми биография. Ще ти предложа само част от тях, защото иначе ще стане дълго, скучно и вероятно ще бъде интересно само за специално образованата медицинска публика.


Все пак, за да стане ясно, ще се опитам в резюме да разсея мъглата от медицински термини.


Диагнозата беше рак.


Направиха ми три операции в продължение на една година: от 18.11.2010 г. до 15.11.2011 г., като съответно ми отрязаха ларингса (гласните струни), част от трахеята – няколко трахиални пръстена, и част от щитовидната жлеза. И трите операции бяха направени от професор Георги Георгиев. За мой късмет операциите бяха сполучливи, щом до този момент все още съм жив. Естествено, изказвам безкрайна благодарност на Господ и дълбок поклон на професор Георгиев, а също и на неговия екип.


Операцията беше насрочена за 27 декември 2011 година. Превзеха ме сложни чувства – както


може да се предполага, – притеснения от какви ли не неясноти около изхода на една операция от този род. С близките около мен се мъчехме взаимно да се успокояваме и преструваме. Няколко дни преди операцията обаче съвсем неочаквано дойде спасението.


Моят дванадесетгодишен внук Велян ми изпрати писмо. Това беше едно съчинение-упражнение, написано специално за мен.


Ето част от писмото-спасение-съчинение-упражнение:


Всеки своя пътека си има


Когато някой скъп човек си отива надалеч, възрастните казват, че той си избира своя път.


Първо, ако почнат да ти се присънват разни неща, това значи, че пътят идва след съня. Второ, ако се мисли логично, всъщност да си отидеш е като да се родиш отново.


Моето щастие зависи от щастието на другите. Ако всичко ценно е мое:


Ако всеки човек е здрав, ще вижда неща без болка (което е най-голямата тайна) и ще има шанс за повече подвизи...Ако може човек да лекува хората, то тогава всеки ще се радва на хубаво здраве, но най големите болести нямат лек. Любовта ни напряга да правим, според повечето хора, невъзможното. Тъгата те прекарва през езерото на болката, а всеки тъжен момент те прави по-силен. Но на каква цена? Цената е тъгата в ярост, яростта в желание за отмъщение. Най-важните придобивки за щастието на човека са, когато има любов, семейство, здраве, но не на последно място е да правиш добро на другите и да се съвземат от някои трудни моменти на вътрешно рухване от смъртта на някой обичан човек.Деди, знай, че винаги съм с теб, дори в моя сън.Независимо какво, дръж се, за да се видим отново.


С обич и благопожелание


Велян


20 декември 2010 г.


След операцията благодарен четях и препрочитах не знам колко пъти неговото спасително писмо.


Рангел Вълчанов

© Цветелина Николаева

Рангел Вълчанов


Научих го наизуст, но не се разделях от писанието и от четене изпомачках двата листа хартия, зад които неизменно ме гледаше Велян с ръце на кръста, разкрачен и вторачен със своя светъл детски песимизъм, а аз вместо да му отговоря, гледах благодарно и виновно в земята, мълчах, завладян от мрачен оптимизъм, аз, възрастното говедо, което по инерция все още мучи, рие нервно с копита и скубе изсъхналите треви на пожълтялата си жизнена ливада. А Велян неуморимо продължаваше цяла година да ме притеснява с все нови и нови "съчинения-упражнения", докато в една среднощ като в приказките с гръм и трясък се появи отново с поредното си съчинение-упражнение и отново ми помогна да разсея своите мъгли философски и да сложа ред на вечните там "Кой?", "Къде?", "Защо?". А до този момент в мислите ми денонощно прехвърчаха откъслечни думи, букви, с надежда за бъдещи решения на кръстословицата с водоравно и отвесно. Велян отново ме спаси, отново ми помогна да намеря сричките, думичките, за да попълня кръстословицата: "Нищо по-съвър- шено няма от човешката несъвършеност!". Желанието ми да проверявам човешкото несъвършенство ме е срещало с какви ли не хора, откъде ли не... Индия, Африка, Америка, Европа и Русия, и особено Русия... срещна ме с говорещи, танцуващи, мълчащи на всички езици, кои от кои по-красиви, загадъчни... срещна ме с неизброими човешки образи, изписани чрез какви ли не думи в книгите – хора от думи, ала по истински от истинските... срещна ме с играещи по мегдани, театри и... накрая най-важната среща: срещата ми със самия себе си, особено в последните дванадесет болнични години и в предпоследните седемдесет неболнични, все чаровни утрини, когато се събуждах очарован пред огледалото и за първи път плахо плъзгах самобръсначка по неукрепналата си бъдеща мъжественост. Свиквах със своя огледален образ "мечта" отсреща... внимавах да не би да го резна, да го окепазя, да го опазя читав, красив, готов за трудови и любовни битки! Уф, какво дълго изречение навъртях. Само запетайки! Нямаше как, сърце не ми даваше да се прекъсна. Щеше да ми спре дъхът за една бройка! А на дъх като моя толкова му трябва – тури му точка и му


гледай сеира. Браво на мен! Успях!


Ако не бяха огледалата и реанимациите, едва ли щях да забележа съвършеното си несъвършенство, едва ли щях да имам възможност да изкажа своята благодарност на близки и далечни, както ония, победителите в конкурси и фестивали, маскирани в смокинги и дълги вечерни рокли (най-често взети под наем). И аз, награденият за своето несъвършенство, костюмното и другото, ще хлипна пред микрофона: "Благодаря на приятелските безпристрастни огледала, които ми даваха вяра и сила, не ме подведоха, а ми ръкопляскаха в трудни моменти. Също поклон и благодарности на четирите километра прозрачни тръбички, капчукащи в трудолюбивите реанимации, и на спасителните шестстотин и нещо литра глю- коза, нитрати, и на вас – другите непознати за мен химически формулки, неуморно и безкористно бълбукащи в артерии, вени и безкрайни тръбопроводи, кръстосани на шир и длъж... на всички вас – поклон от моя непредсказуем организъм, изприщен от страдания и съвършенство. Благодаря за вниманието!


Моля, след тържеството каня всички там долу на чаша вино!"


Е, хайде, стига вече словесни разсейки, настъпи време да започнем. И така...УРА! НАЙ-ПОСЛЕ ОНЕМЯХ! Най-после истинското НАЧАЛО на истинския КРАЙ. Онемях и реших, че е настъпил моментът да говоря непрекъснато, незабавно, денонощно,


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (14)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Nelumbo
    Nelumbo
    Рейтинг: 682 Неутрално

    Великолепен, страховит, мъж!

    Няма такава дума за настроението- не е неутрално!!!

  2. 2 Профил на novi
    novi
    Рейтинг: 367 Любопитно

    Искам да питам господин Вълчанов дали си спомня как точно е разтълкувал на Тодор Живков сцената с магарето във филма "Привързаният балон".

  3. 3 Профил на convince
    convince
    Рейтинг: 1240 Неутрално

    Бай Рангеле по твое време нямаше Русия, а СССР. То, не че сега има нещо по-различно де.

    Дори и накрая, поглеждайки в безкрая и застанали пред неговият безпредел ние хората говорим, ако не на другите, поне на себеси, тогава когато само ни се струва, че мълчим.

  4. 4 Профил на Dragoslava
    Dragoslava
    Рейтинг: 924 Весело

    Ако не се запише, все едно не е било.
    Разбрал го е и Рангел Вълчанов, успех!

  5. 5 Профил на Tod
    Tod
    Рейтинг: 1291 Неутрално

    Типичо в негов стил.Желая му здраве.

    Истината няма пресечна точка с популизма на БСП
  6. 6 Профил на о. Павел
    о. Павел
    Рейтинг: 521 Неутрално

    Имам неговия филм "На малкия остров" и по една случайност го гледах миналата неделя. Въпреки че сюжетът е антифашистки, това е първият разкрепостен, напълно свободен филм след задушния период на българския сталинизъм. Рангел Вълчанов е велик творец.

    Прочетете:http://www.veren.org/product.php?b=3922
  7. 7 Профил на КМЕТ В СЯНКА
    КМЕТ В СЯНКА
    Рейтинг: 5503 Неутрално

    Бачо Рангеле , Господ здраве исили да ти дава !!!

    ИСТИНАТА Е ПО-СИЛНА ОТ ВСЯКА ВЛАСТ !ДОБРИЯТ ДАНЪКОПЛАТЕЦ СЕ ОСИГУРЯВА 40 ГОДИНИ И СЕ ВЪЗНАСЯ 2 МЕСЕЦА ПРЕДИ ПЕНСИОНИРАНЕТО !!!
  8. 8 Профил на Мария
    Мария
    Рейтинг: 1356 Любопитно

    А аз си мислех, че в "Лачените обувки на незнайния воин" ни е казал всичко!

  9. 9 Профил на Митев
    Митев
    Рейтинг: 1550 Неутрално

    Преди време си купих с нетърпение и засилен интерес книгата Всички ще умрем... Интересът ми беше засилен заради харизматичната личност на Рангел Вълчанов и по-голямата част от неговото творчество - тази отпреди 1990г. Но при четенето изживях истински потрес от абсолютните глупости на един бездарен разказвач, чиято преклонна възраст очевидно му дава самочувствие да се пробва и на това поприще!

    Уверявам ви, пълна загуба на време е да се чете тази книга. Предполагам, че настоящата ще е още по-зле и затова няма да я купувам!

  10. 10 Профил на convince
    convince
    Рейтинг: 1240 Неутрално

    До коментар [#9] от "Митев":

    Да създадеш образ, чрез абстрактни знаци, не е същото като да застанеш зад мувьолата.

  11. 11 Профил на dame
    dame
    Рейтинг: 396 Неутрално

    Г-н Вълчанов, моля ви, пишете за занаята, как се правят онези гениални групови сцени! Дори и в 2 част на "А сега на къде" има от тази магия. Това е, което искам да чуя от вас!

    dame
  12. 12 Профил на etty1
    etty1
    Рейтинг: 1883 Неутрално

    Винаги искрен. Разплаква, но не подтиска. Радвам се, че е намерил смисъл на продължи!

    “The greatest enemy of knowledge is not ignorance, it is the illusion of knowledge.” ― Daniel J. Boorstin
  13. 13 Профил на onufrij
    onufrij
    Рейтинг: 624 Неутрално

    Голямо писание. По обем. Аз не го разбрах, макар да ме заля порой от думи.
    Аре дадакащите да ни го обяснят на нас простите. Или априори се счита, че казаното от Него е откровение свише и трябва да дадакаме групово.

  14. 14 Профил на Митев
    Митев
    Рейтинг: 1550 Неутрално

    До коментар [#11] от "dame":

    И аз искам това, а и други неща от кухнята! Но четох единствено за девойките, пред които е стар, а те - глупави, за Тодор Живков (е, може ли без него), за медицинските сестри в болниците (подробно) и за самите му болести (също подробно и чак с епикризите)...


    До коментар [#13] от "onufrij":

    Онуфрий, прости сме и прости ще останем, щом имаме съмнения в гения





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK