Откъс от романа "Левски" на Яна Язова

© Lostbulgaria.com

По повод 175 -та годишнина от рождението на Васил Левски днес в рубриката "Четиво" публикуваме част от романа "Левски" на Яна Язова. Използвали сме два откъса от книгата, издадена от "Изток-Запад" през 2003 г. по събрани и разчетени от Петър Величков ръкописи. Язова е и писател с бурна съдба, която заслужава да се помни, а романът й има живот, не по-малко интересен от нейния – затова по-долу ще намерите кратък разказ за писателката и "нейната Библия", както тя нарича романа си.

Засадата край извора

Когато потерята се скри от очите му в гората, столетният овчар обърна погледа си към долината. Като сянка на птичи крила пред очите му се носеха времена, изпълнени с борби и кръвопролитие...

Махмудхан, който погуби от страх своето семейство, Наполеон, който ходи до Москва... това беше ново. Самият той бе още млад спрямо тези, които бяха минали по света, поживели в борби и кръвопролития и отминали. Всичко гние, чезне, забравя се... Когато стана възрастен мъж и Велчо Джамджията увисна на бесилката пред дукяна си в Търново, всички български сърца ахнаха и се запитаха:

"Защо?... Защо Велчо Джамджията вдигна оръжие да се бие, когато дукянът му пращеше от стока, а златните пари се сипеха от джобовете му, като вървеше по улицата?..."

Тогава се намери един, който му разясни, че Велчо Джамджията вдигнал оръжие да се бие за свобода!... Нему би срамно вече да служи на султана!... Той не искал повече да слуша как се пее от върха на минаретата по четирите краища на неговото отечество за аллаха и неговия пророк Мохамеда.

И той намери, че Велчо Джамджията е бил прав да стори това.

Ето... около него хвъркат птици... Кой ги е направил свободни?... И защо човекът да не търси свобода?... Човекът е сътворен не по-лошо от птиците... и той иска свобода!...

Прав ли беше Мустафа Байрактар да убие султан Селима, да направи султан Махмудхан? Не знам... Прав ли беше Махмудхан, който уби, за да не загуби султанството си?... Прав ли беше Польон, който ходє до Москва?... Кой може да каже имаха ли те право?...

... Но той казваше, че Велчо Джамджията е имал право да вдигне оръжие за свободата си!!

А това... дето го обесиха пред неговия голям дукян... голяма глупост бяха сторили! Да гледа мало и голямо какво богатство е захвърлил Велчо, за да се бие. Да гледа мало и голямо колко е свидна свободата!...

В това време сянката на залеза покри мокрите камъни пред неговата кошара. Гората изкънтя от един дружен залп и бял дим се издигна на няколко струйки над зелените дървета, които покриваха съседния по-нисък хълм.

Опрял две ръце на високата си гега, столетният овчар възви полека беловласата си глава под гуглата на ямурлука. Настъпи гробно мълчание като след силен гърмеж, в който са се вслушали хора, зверове, дървета.

После изведнъж започна кратка, честа пукотевица, съпроводена от неразбрани и разкъсани викове, които скоро заглъхнаха.

Старецът стоеше неподвижен. Не се мина много време, от пътеката, която водеше към извора, изскокнаха тичешком двама низами, облечени в неговите овчарски дрехи, целите облени в алена кръв. Те носеха на ръце един тежко ранен свой другар, когото с вайкане и клетви положиха на мократа трева пред кошарата. Тогава старецът погледна ранения. Той беше техният офицер. Той беше мъртъв.

- Дяконе - обади се пръв още в тъмни зори Христо. - Буден ли си?

- Да, младежо. Аз съм навикнал да се събуждам преди зазоряване.

- Приказва ли ти се да поговорим?

- Кажи!

- Моят баща е най-добрият учител в цяло Българско. Може да си чувал...

- Не само съм чувал, ами съм го и виждал. Той беше няколко години гордостта на Карловското училище. Аз съм от Карлово.

- Хе, че ни сме, кажи-речи, роднина!

- Такива сме.

- А защо не ми каза още снощи това?

- Какво значение има дали аз съм от Карлово, или не, младежо? Ние сме по-близки от роднини. Ние сме братя, защото и двамата сме българи. Ако аз бях от Карлово, а ти от Видин, щяхме ли да бъдем по-малко близки помежду си?

- Така е - съгласи се младежът. - Но аз от тебе по този въпрос зная много повече, брайно, и в тези мисли съм отишъл много по-далеко. Ако ти, който потропа на моята врата в снощната мразовита вечер, се беше обадил на румънски, френски, китайски или негърски, аз щях да ти отворя вратата и ти щеше да легнеш в леглото ми като мой брат. Разбра ли? Аз съм космополит!

- Нямам нищо против твоя космополитизъм. Но нам сега е нужна преди всичко българската братска любов!

- Ти пак за "една цел" и "един идеал" говориш!...

- Освобождението! - каза Дякона.

- Ти си щастлив, защото мислиш и говориш само за това.

- И ти трябва да поставиш пред себе си само този идеал.

- Аз, братко, винаги съм го имал пред очи, но моят баща искаше друго. "Ти трябва да станеш учен човек - повтаряше той, - а не хъш!..."

- Ти можеш да станеш учен човек и пак да бъдеш бунтовник! - отвърна Дякона - Чул съм от евреи, че много почитат един техен бунтовник, който бил учен мъж. Наричали го Акиба. Тъй и ти, младежо, можеш да станеш учен мъж и после сам да учиш хората как да добият свободата си, както ги учел Акиба. Народът повече вярва на учен бунтовник, отколкото на прост мъж.

Ето аз имам един план за освобождението на народа ни. Колко много трябва да зная и да уча заради него!... Още в Белград, додето лежах болен, повиках с писмо Панайот войвода, за да му съобщя решението, което съм взел, да вляза в България и да започна работа с целия български народ според плана, който съм си предначертал.

Казах му, че "Каквото съм рекъл да направя, ще го направя, ако рече Бог. Ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя, губя само себе си!".

- Какъв е твоят план? Кажи!

- Да тръгна от град на град и от село на село из цяла българска земя, да приказвам на народа за освобождение, да го организирам и да го подготвя за бунт.

- Хееей... куц, куц от село на село, дрънкай и си трий на вятър зъбите! Че кога по твоя план ще видим освобождение?

- По моя план подир десетина години, а по вашия път никога! Народът е съвсем неподготвен за бунт. Не може да подкрепи нашите чети. Когато нахлуят в Балкана, те внушават на населението само страх и трепет. Поради това вие видяхте как само за десетина дни биде разбита една добре обучена и организирана малка войска, като тази на Караджата и Хаджи Димитър.

- За Караджата се знае, че поради многото рани, които е получил, е пленен в Канлъдере, но Хаджи Димитър не е разбит! - ядосано отговори Христо. - Хаджи Димитър е слязъл с геройската си чета до Одрин и сега се бие там с редовната турска войска! Хилядо души въоръжени българи се присъединили към него... Славен поход!...

- Чух вече това да се говори и разисква оживено от другарите ти в читалище "Братска любов".

- А ти какво ще кажеш на това?

- Аз не го вярвам.

- Не го вярваш, но той може да е стигнал вече и до Цариград. И тогава ти ще трябва да признаеш, че твоят план е станал на пух и прах.

- Ако е така, ще призная, но аз не вярвам, че Хаджи Димитър е вече жив.

- Вчера каза ли това на моите другари?

- Казах им го с тези думи, които чу от мене, и после им направих предложение да ме подкрепят да влезна в Българско през Цариград, да мина през Одрин и да проверя какво вярно има в този слух, че Хаджи Димитър се бие на това място с хилядо души войска. Подир това аз ще прекося Южна и Северна България да видя какъв е духът на нашите братя и ще се върна тук да ви разкажа цялата истина. Тогава ще ви предложа моя план и вие ще трябва или да го приемете и да заработим заедно, или да го отхвърлите и аз да си диря други другари.