Откъс от "Ейбрахам Линкълн: Ловецът на вампири"

Кадър от екранизацията на книгата

© Скрийншот от YouTube

Кадър от екранизацията на книгата




Този уикенд в рубрика "Четиво" на "Дневник" ви представяме нестандартния роман на Сет Греъм-Смит "Ейбрахам Линкълн: Ловецът на вампири", представящ американският президент в крайно неочаквана роля. Книгата се превърна в бестселър в САЩ. Тази година тя беше екранизирана от режисьора Тимур Бекмамбетов и Тим Бъртън, който е продуцент на лентата. Филмът ще бъде по кината в България от 3 август, а книгата е вече на българския пазар от изд. "Вакон".


Утре очаквайте и откъс от българска книга. През уикендите рубрика "Четиво" ще започне все по-често да акцентира върху български издания наред с международните.


ГЛАВА 1: Изключително дете




В този наш тъжен свят скръбта застига всички; а за младия човек тя е придружена от най-горчивата агония, защото го сварва неподготвен.


Ейбрахам Линкълн, в писмо до Фани Маккъла


23 декември 1862 г.


Момчето бе стояло приклекнало толкова дълго, че краката му бяха изтръпнали до безчувственост – ала не смееше да помръдне. Защото тук, на малката поляна в заскрежената гора, бяха създанията, които така дълго бе очаквало да види. Създанията, които беше изпратено да убие. Прехапа устна, за да накара зъбите си да престанат да тракат, и се прицели с кремъклийката на баща си точно към мястото, където му бяха казали. Тялото, спомни си. Тялото, не шията. Съвсем тихо, внимателно, момчето запъна ударника и насочи цевта към целта си, голям мъжкар, изостанал от групата. Десетилетия по-късно момчето щеше да си припомни случилото се:


Поколебах се. Не поради угризения на съвестта, но от страх, че винтовката е навлажнена и няма да произведе изстрел. Този мой страх обаче се оказа безпочвен, защото, когато дръпнах спусъка, прикладът ритна рамото ми с такава сила, че ме повали по гръб.


Пуйките се пръснаха във всички посоки, докато Ейбрахам Линкълн, седемгодишен, се надигаше от заснежената земя. Когато се изправи на крака, потърси с пръсти странната топлина, която усещаше на брадичката си. "Бях прехапал докрай устната си – щеше да напише. – Но почти не забелязах болката. Отчаяно ми се искаше да науча дали бях ударил дявола."


Беше. Големият мъжки пляскаше диво с крила и се отблъскваше с тях, описвайки малки кръгове в снега. Ейб го наблюдаваше от разстояние, "изплашен, че някак щеше да се надигне и да ме накъса на парчета". Пляскащите криле; влаченето на пера в снега. Това бяха единствените звуци на света. Сетне към тях се прибави хрущенето на снега под краката на Ейб, когато най-после намери в себе си куража да се приближи. Крилата на птицата вече не пляскаха толкова учестено.


Умираше.


Беше я прострелял през шията. Главата й висеше под неестествен ъгъл – провлачена по земята, докато птицата не спираше да удря с криле. Тялото, не шията. С всеки удар на сърцето й кръвта се изливаше от раната върху снега, където се смесваше с тъмните капки от прехапаната устна на Ейб и сълзите, които вече бяха започнали да се стичат по лицето му.


Задъхвах се, не успявах да си поема въздух. В очите й имаше особен страх, какъвто дотогава не бях виждал. Останах над злощастната птица сякаш цяла вечност, отправяйки горещи молби към Бога да накара крилете й да замлъкнат. Умолявах Го за прошка, че бях наранил създание, което не ми желаеше злото, нито пък представляваше каквато и да е заплаха за личността или бъдещето ми. Най-сетне тя притихна и събирайки цялата си смелост, аз я влякох цяла миля1 през гората, за да я положа в краката на баща ми – с ниско сведена глава, за да скрия сълзите си.


Ейбрахам Линкълн никога повече нямаше да отнеме чужд живот. И все пак щеше да се превърне в един от най-великите убийци на деветнадесети век.


Потъналото в скръб момче не мигна цяла нощ. "Мислех единствено за несправедливостта, с която се бях отнесъл към друго живо същество, и за страха в очите му, докато обещанието на живота полека се изплъзваше от тях." Ейб бе отказал да се нахрани с която и да е част от своята жертва и през следващите две седмици преживяваше само на хляб и вода, докато майка му, баща му и по-голямата му сестра не оглозгаха трупа на пуйката до кости. За реакцията им срещу гладната му стачка нямаше запазени сведения, но със сигурност трябваше да им се е сторила ексцентрична. В крайна сметка – да откажеш да се храниш по свой собствен избор в защита на принцип в онези дни бе значим факт, особено за момче, родено и отгледано в пограничните американски територии.


Но пък Ейб Линкълн беше различен от останалите.


На рождената дата на бъдещия президент Америка все още бе в детската си възраст – 12 февруари 1809 година, някакви си трийсет години след подписването на Декларацията за независимост. Мнозина от великаните на Американската революция – Робърт Трийт Пейн, Бенджамин Ръш и Самюъл Чейс – все още бяха живи. Джон Адамс и Томас Джеферсън нямаше да възобновят бурното си приятелство в продължение на още три години и нямаше да приключат жизнения си път в продължение на още седемнайсет – невероятно наистина, но в един и същи ден. Четвърти юли.


Първите американски десетилетия изглеждаха пълни с безгранични възможности. По времето, когато Ейб Линкълн се бе родил, жителите на Бостън и Филаделфия бяха станали свидетели как градовете им са удвоили размера си само за двайсет години. За същото време населението на Ню Йорк се бе утроило. Градовете ставаха по-оживени и просперираха. "На всеки фермер се падат по двама галантеристи; на всеки ковач – по една опера – шегуваше се Уошингтън Ървинг в своя нюйорски вестник Салмагунди.


Ала колкото по-претъпкани бяха градовете, толкова по-опасни ставаха. Подобно на Лондон, Париж и Рим, градските жители на Америка по принцип очакваха определено равнище на престъпността. Най-често срещаните нарушения бяха кражбите. Без наличието на пръстови отпечатъци и досиета, или на камери, крадците бяха ограничени единствено от собствените си съвест и лукавство. В местните вестници обикновените пладнешки обири рядко се споменаваха, освен ако жертвата не беше някоя важна личност.


Носеха се слухове за историята на възрастна вдовица на име Агнес Пендъл Браун, живееща с дългогодишния си иконом (почти толкова стар, колкото и тя, и глух като пън) в триетажно тухлено имение на Амстердам Авеню. На 2 декември 1799 година Агнес и икономът й се приготвяли за лягане – той на първия етаж, тя на третия. Когато се събудили на следващата сутрин, всички мебели, всяко произведение на изкуството, всяка нощница, чиния и свещник (заедно със свещите) били изчезнали. Единственото, което леконогите крадци им оставили, били леглата, в които Агнес и нейният иконом спяли.


Имаше и по някое убийство. Преди Революцията убийствата в американските градове бяха рядко явление (няма как да предоставим точна статистика, но прегледът на три бостънски издания в периода между 1775 и 1780 година би разкрил споменаването само на единадесет случая, десет от които – разкрити незабавно). Повечето от тях бяха така наречените убийства в името на честта, например при дуели или семейни вражди. В повечето случаи без повдигнати обвинения. Законите на ранния деветнадесети век бяха размити, и без редовна полиция, която да ги налага, почти неприложими. Справедливо е да отбележим, че убийството на роб не се считаше за отнемане на човешки живот, без значение при какви обстоятелства, а просто за "унищожаване на собственост".


Веднага след като Америка бе спечелила своята независимост, беше започнало да се случва нещо странно. Броят на убийствата в градовете й се покачи драстично, едва ли не моментално. За разлика от убийствата в името на честта от близкото минало, тези убийства изглеждаха случайни; лишени от смисъл. Между 1802 и 1807 година само в Ню Йорк неразкритите убийства наброяваха невероятните 204 случая. Убийства без свидетели, без мотиви и често пъти без видима причина за смъртта. Тъй като следователите (повечето от тях – необучени доброволци) не водеха писмени архиви, единствените съхранени улики щяха да останат в няколко оцелели във времето пожълтели вестникарски статии. Една такава, от Ню Йорк Спектейтър, обрисува паниката, заляла града през юли 1806 година:


Някой си мистър Стоукс от Десета улица №210 се е натъкнал на бедната Жертва, мулатка, по време на сутрешната си разходка. Джентълменът отбелязва, че очите й били широко отворени, а тялото й доста вкочанено, сякаш изсушено на слънце. Полицай на име Маклей ме информира лично, че около бедната душа не е открита кръв, нито пък по облеклото й, и че единствената рана по нея била малка драскотина на китката. Това е четиридесет и седмата жертва, срещнала подобна участ през това лято. Кметът Дюит Клинтън настоятелно съветва гражданството да не отслабва бдителността си, докато не бъде заловен негодникът, отговорен за тези действия. Жените и децата се съветват да излизат единствено в компанията на Джентълмен, а след мръкване Джентълмените се съветват да ходят само по двойки.


Сцената зловещо напомня на поне десетина други случаи, докладвани същото лято. Без травми. Без кръв. Отворени очи и вкочанено тяло. Лицето – маска от ужас. Сред жертвите се забелязваха и общи черти: бяха освободени чернокожи, скитници, проститутки, вагабонти и умствено изостанали – хора с малка или напълно отсъстваща връзка с града, без семейства, чиито убийства едва ли щяха да предизвикат недоволството на разгневени тълпи и по-усърдно желание за налагане на справедливост. Ню Йорк не беше единственият град, изпитващ подобни неприятности. Същото лято такива статии изпълваха вестниците в Бостън и Филаделфия и по улиците им се носеше една и съща мълва. Говореха за хора, скрити в сенките. За чуждестранни шпиони.


Говореше се дори за вампири.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK