Една година без Ейми Уайнхаус, но със споменa за таланта

© Associated Press

В обедните часове на неделния ден, 23 юли 2011 г., бях избягала от световните новини на мястото, където те пристигат по-трудно от обикновено - на плажа. Много добре си спомням този ден не защото плажните емоции бяха върховни, а защото точно по това време спорехме с приятели за възрастта на Ейми Уайнхаус и с колко години точно е разликата й с нас - всеки знаеше, че е съвсем с малко по-голяма или по-малка. Решихме да сложим край на спора и някой посегна към забраненото за плажа устройство - телефона с интернет, за да направи справка с Wikipedia. Там пишеше рождената й дата, но никой не очакваше да се появи и датата на смъртта й - същият ден - 23 юли 2011 г.

Въпреки жегата студените тръпки бяха неизбежни. Докато ние бяхме откъснати от света и неговите новини, той - светът, вече бе превзет от скръбната вест и спорът ни вече нямаше значение. Един голям талант ни бе напуснал. 

Една година по-късно името на Ейми Уайнхаус продължава да е актуално и не отстъпва мястото си в новините - заради музиката й, заради тъжната съдба на млад и талантлив човек, станал жертва на наркотиците и алкохола, заради крехката възраст, на която тя ни напусна, отредила й място в т.нар. "Клуб 27", заради историите, които продължават да витаят около нея покрай фондацията, основана на нейно име от баща й, книгата за нея, издадена пак от него, филм за съдбата й и ред други заглавия в медиите, включващи името й.

Певицата проби в музикалните класации с появата на първия си голям хит Rehab от втория й албум Back To Black, който беляза началото на звездната й кариера със заглавие, отразяващо и основния й проблем - нуждата от лечение от зависимостите към алкохола и наркотиците.

За съжаление това, което остави по-силен спомен за Уайнхаус, бе сякаш злощастната причина за смъртта й, както и последните й изпълнения (като това в Белград), на които певицата определено не блестеше в пълния си блясък заради натрупалите се проблеми и явната нужда от лечение. Всичко това като че ли замъгли спомена за нейния истински, изключителен и силен талант на естествен, емоционален, раним и инстинктивен изпълнител с природна дарба. 

На 16 години Ейми се явява на репетиция на Националния младежки джаз оркестър в Лондон и сякаш незаинтересовано седи, пуши отстрани и слуша изпълнението на оркестъра. След това се изправя и заковава изпълнението на темата просто ей така, само с помощта на чутото преди това, спомня си Бил Аштън пред "Гардиън". През 2000 г. оркестърът е канен на участие в западен Лондон и Аштън я кани тя да бъде вокалист. Тя обаче не знае песните, но му казва да не се притеснява - тя ще ги научи във влака. Това и прави. За времето между няколко спирки от северната до западната част на столицата тя успява да заучи четирите теми - "и ги изпълни брилянтно - да направиш това е изключителна рядкост", допълва Аштън. 

Тайлър Джеймс, съученик и най-добър приятел на Ейми от 13-годишна възраст, казва, че всички пишат за себе си, "но нейните текстове бяха специфични". Според него текстовете й са крайно биографични, защото почти всичко, описано в тях, се е случвало наистина. Фразата "Плаках за теб на кухненския под" (I cried for you on the kitchen floor) от песента You Know I'm No Good е била вдъхновена от една от много й раздели с приятеля й Блейк Филдър-Сивил, разква още той.

23-годишната Ейми Уайнхаус споделя в интервю с журналиста Джон Кели, че обикновено лежала на пода в кухнята с бутилка "Джак Даниелс" винаги когато скъсат с Филдър-Сивил, пеейки си постоянно I Can Never Go Home Again на Shangri-Las. "Заспивах, събуждах се и пак го правех", казва тогава тя. 

По повод годишнината от смъртта й тази вечер британският канал BBC4 ще излъчи документален филм за нея с включени в него стари кадри с нейни изпълнения, които досега не са били излъчвани. Сред тях е участието й на фестивала Other Voice от 2006 г., в което тя изпълнява изключителни интерпретации на своите собствени песни от албума Back to Black с малък, орязан, както медията го описва, състав зад гърба си. 

"Мениджъмнтът й я представи пред избрани хора от радиото от много рано", спомня си Алекс Филдман, водещ от британското Радио 2 . "Бе очевидно от самото начало, че не сме виждали нищо подобно преди това. За първи път виждах британска певица, която носи целия джаз в себе си, но може да го трансформира и в соул музика." Водещият си спомня, че преди славата да я застигне с пълна сила, е присъствал на поне 20 нейни участия в Лондон - от малки улички, през тесни членски клубове до по-големи сцени като залата Bush. "При много от случаите отиваш и си казваш - това вече съм го виждал, но при нея всеки път се случваше нещо различно. Бе свежа всеки път", казва още той. 

Фотогалерия: Ейми от "Клуб 27" >

Ейми от малка е заобиколена от джаз музиката в дома си, но не само този стил й повлиява. Тя и приятелката й Джулиет Ашби обичали да се обличат като бекинг вокалите на Wham! Пепси и Шърли, преди да създадат собствената си рап група Sweet&Sour (сладко и кисело, като Ейми явно е била киселото - бел. ред.).

След като възникнала любовта й и към арендби и хип-хоп музиката, Уайнхаус започнала да слуша Миси Елиът, Nas, Фейт Еванс и Бранди и Моника. "Единственото нещо, за което нямахме разбирателство, бе, че тя смяташе Моника за по-добрата певица", припомня си Тайлър Джеймс. 

Всъщност Ейми пише първата си песен на 10-годишна възраст и се учи да свири на китара, когато е тийнейджър, но светът ще я запомни най-силно с песните от Back To Black, който със сигурност ще премине теста на времето и шедьоврите в него няма да бъдат лесно забравени. Макар че не славата и успеха бяха целта й - нейното простичко желание бе да бъде харесвана - тя и това, което прави, казва още най-добрият й приятел.  

"Тя щеше да е щастлива да прави по едно изпълнение в Jazz Cafe (в Лондон) веднъж месечно, след което да работи в двора в Камдън и да играе в басейна. Някои хора наистина са движени от желанието да бъдат успешни, но Ейми бе движена от страстта към музиката."

Именно тази страст бе и ключът към нейния голям успех. На молбата за постъпване в театралното училище "Силвия Иънг" на 12 години, без да казва на родителите си, Ейми пише: "Искам хората да чуят гласа ми и да забравят проблемите си за пет минути", цитира "Гардиън".

Ейми Уайнхаус прекарва живота си, правейки точно това, преди да се обърне към разрушителните форми на бягство. Преди да забравим, че освен наркозависима и алкохолик, тя бе и огромен музикален талант, както и истински музикален фен.