Райна Маркова, писателка: Имам респект към точната страна на нещата

Райна Маркова

© Личен архив

Райна Маркова



Райна Маркова е автор на сборника разкази "Пого" (1999) и романите "Фани по опасните пътища на светлината" (2001) и "*.log" (2006). В неин превод излиза през 2004 г. "Океан от звуци" - книга на Дейвид Туп за ембиънт музиката, а през 2008 радиопиесата й "Плутон" е номинирана на медийния фестивал Prix Europа в Берлин. Преподава творческо писане в магистърската програма на факултета по славянски филологии в Софийския университет "Св. Климент Охридски" от 2009. Постоянен наблюдател на вестник "Култура" от 2006 г.


"Безподобните" е най-новата й книга и разказва за болната от аутизъм програмистка Уника. Романът излиза със знака на издателство "Летера" и в съавторство с украинския евреин Юлий Давидов.


Пред "Дневник" тя разказва повече около създаването й.




Корицата на книгата

Корицата на книгата


Героинята ти Уника в "Безподобните" още съвсем в началото попълва едни скучни анкетни карти, които ще дадат отговор как се справя в работата, какви са компетенциите и дори фобиите й. Кажете няколко думи за Вас в този стил? Мотивация? Организация на работа? Работа в екип?


- Мотивацията ми за писане на художествени текстове е една – чувствена. Насладата от играта със словото и общуването с фина аудитория на ниво пренос на усещания, емоции и състояния е понякога и единственото ми възнаграждение. При тези ми занимания и дума не може да става за дисциплина, организация на работата и добрата икономия на силите и вниманието. Може да има само разхищение. Дисциплината обаче е важна в другите ми занимания. Преподаването, воденето на колонка, публицистиката напрягат с доста отговорност и напъхват в прокрустово времево ложе... Напоследък започнах и някои, нека ги нарека, културни разследвания за сайта "Биволъ". За тях наистина се иска много време, а и да си опичам акъла. Това, което свързва различните ми занимания обаче, е респектът ми към точността. Към изнамирането на точната и единствена дума, която да бъде поставена на точното място. Затова и в реалността говоря доста бавно – казаното не подлежи на редакция.
Работа в екип? Обожавам я. Обожавам тези синапсни връзки между съмишленици, но писането е в по-голямата си част самотно занимание.


И все пак "Безподобните" излиза и с името на още един човек - Юлий Давидов. Кой е той?


- Другият съвсем случайно се оказа в играта. Открих го, когато вече бях започнала да пиша роман за аутистичната програмистка Уника. Тъй като тя се очерта като една доста студена, макар и "спартанска сексмашина с ампутирани емоции, сетива за изкуство и вкус към удобствата", реших, че свръхчувствителният квазипоет Слупер ще създаде чудесен контрапункт. Даже бях напреднала доста с текста, когато внезапно реших да го включа. Освен всичко друго той притежаваше, така да се каже, и опита на "професионален пациент". Беше прекарал голяма част от живота си из психиатрични клиники. Тогава си помислих, че подобен контраст дори на ниво синтаксис, да не говорим за лична философия и чисто физически хабитус, е добре дошла. Реших, че ще е чудесно, когато героите са двама и изживяват едно и също един до друг, но без да се докосват и по контрастен начин.


Как точно работехте заедно?


- Онлайн. Юлий ми подари своите записки и скечове, даде ми дневника си, който е водил в продължение на години. Можех да правя каквото си искам с него, но аз реших да го впиша като автор. Запазих и автентичния синтаксис, доколкото дългът към четивността на текста и компромисите с точността на превода ми позволиха. Все пак този синтаксис е атрибут на героя Слупер. Ако съм предана някому, това са героите ми. Хареса ми това негово разголване на безсилието. Самата аз не бих могла никога да достигна до такива висоти. Моята героиня Уника, която е до голяма степен "аз", е въплъщение на точността и контрола. Тя всеки път си пада на краката като котка и продължава напред. Това поддържа сюжета, но на мен ми дойде желанието двама да вървят заедно към някаква кулминация, към неминуема катастрофа. И възнамерявам тя да се случи в продължението на "Безподобните".


Уника първоначално живее в анонимния, стерилен свят на корпоративния офис. Вие бихте ли могли да живеете в такъв свят?


- Всъщност Уника е една личност, чиито дискомфорти вече съм описала в предишна книга - "Фани по опасните пътища на светлината". Тя е наясно, че средата никога няма да й предложи достатъчно комфорт, така че се е примирила с конформизма на корпоративната среда. В хода на сюжета обаче дискомфортите надделяват и това я изхвърля за пореден път от матрицата. На моменти тя изглежда смешно безпомощна, на моменти – уязвима, но е всъщност една голяма котка. Горе-долу същото важи и за мен. Корпоративният свят и светът на технологиите будят и трябва да будят клаустрофобия и дискомфорт, защото само това вече е в състояние да потвърди принадлежността ни към човешкия вид.


Имаше ли някаква друга форма, под която можеше да бъде разказана тази история? Клип? Видео? Блог?


- Минавало ми е през ум какво ли не. Даже направих три варианта на книгата, преди да се спра точно на този. Имах идея, че текстът може да съществува и във вид на мрежа – като книга-игра или като електронна книга, която да ползва хипертекстуалността в полза на обемния и нелинеен сюжет... да разположа сюжета по адекватен начин върху облака от думи, върху онтологията, която поддържа структурата му, това бе желанието ми, но съгласете се, че за да се случи това, то би трябвало поне да не ми се пречи. Структурата на текстовете ми следва чудовищността на героите ми, при мен тя е логична и обоснована, а не постмодерна поза. Подозирам, че това, което на хартия няма как да се случи и към чието осъществяване в мрежата бавно се движа, бързо може да се превърне в реалност за някой по-протежиран мой имитатор.


Ядосваш ли се, когато гледаш новините, въобще ядосваш ли се на повечето неща, които се случват днес?


- Да! Но напоследък не толкова, защото забелязвам енергия, кураж и качествено нов тип мислене у хората. Чувствам се заобиколена от свободни хора, а това не може да не доведе до промяна към добро.


Какво те задържа тук?


- Разни недвижимости. Шегувам се. Задържа ме това, че тук има много интересни и съществени сюжети. Търсенето на интересни сюжети извън България ми изглежда дори провинциално, неконсистентно и комплексарско. Естествено тук условия да реализирам потенциала си няма, но това е нещо различно и вторично. И не означава, че нямам намерение да го променя. Не само в своя полза, а в полза на всеки с реален потенциал.


Къде дишаш спокойно?


- Край морето. По-точно – край зимното море. А също понякога и в разни задимени пространства. Зависи кой дими наоколо.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK