"Голи мъжки тела" - неиздадена глава от "Войник", новия роман на Калин Терзийски

Фрагмент от корицата на изданието

© Издателство "Сиела"

Фрагмент от корицата на изданието



Този уикенд в рубрика "Четиво" ви представяме непубликувана част от "Войник или упование за обезсърчените", новия роман на Калин Терзийски, разказващ за пътуването на двама приятели в североизточна България, по време на което те си спомнят военната служба в залеза на комунизма и зората на демокрацията. Писателят предоставя неиздадената глава "Голи мъжки тела" специално за "Дневник". Очаквайте утре и интервю с Калин Терзийски на страниците на сайта, в което той подробно ще разказва за вдъхновенията зад новата си творба, която е също така изцяло автобиографична. Пред "Дневник" авторът споделя, че главата не е влязла в книгата поради чисто структурни причини.


Публикуваме и главата "Изкуството да бъдеш лош", която е част от финалната редакция на изданието.


Голи мъжки тела (непубликувана глава "Войник")




Джими цял ден е карал и е уморен. Лежи на хотелското легло и нещо си мърмори. Той умее кто всеки мъж на около четиресет да мърмори с фучащ и шиптящ глас. С много проклет гняв в тихия глас. В младостта човек не може да докара толкова ядно и сухо фучене и мърморене. Ако някой специалист по лингвистика или психология на висшите бозайници внимателно изследва съдържанието на неговото мърморене, ще открие, че Джими просто псува. И при това – съвсем не просто. Джими псува света на всички нива. А за да псуваш света от първооснованията му до най-малките му детайли наистина трябва да си натрупал доста години и кални преживявания на главата си. На чистата си, момчешка глава.


Която вече е посивяла малко и чистотата и се е превърнала в миша сухота. И косата ти даже е станала като суха, миша козина. А мърморенето прилича на сумтенето и тихото фучене на язовец или може би – на стар, див котарак, въртящ се в тясното пространство на свърталището си.


Възпявам тия остарели момчета! Себе си, Джими и останалите! Пея песен за тях! Лежащи на хотелски легла, под старите си, развалени коли, под и над млади момичета, запъхтени и предусещащи наближаващото от далечината безсилие, плачещи за починалите си родители, смеещи се на задаващата се старост, на предстоящото ухилено оглупяване.


Хлипащи над белия и нежен труп на своята младост – възпявам ги!


Лежи си Джими! – казвам аз и сядам пред компютъра си.


Пиша непрекъснато откак пътуваме. Може би за да не се налага да говорим много с Джими. Свели сме разговорите до сухи и делови забележки и оживени обсъждания на общата ни работа. Той говори за това, какво смята да свири идната вечер, аз му обяснявам какво ще чета.


После дълго и доста разумно, като погледне човек, обсъждаме как целият ни малък спектакъл би станал по-добре.


Прекрасни са тия мъже, тия възрастни и зрели мъже – които сме ние – със своето обсъждане и със своята момчешка разумност. Винаги като видя такива мъже, мислещи и рационални до върховете на прошарената коса – ми се ще да ги потупам дружелюбно по раменете. Да тупна себе си по рамото.


Симпатия изпитвам към тяхната мъжка разумност и към напълно детската им сериозност.


Виждал съм и жени да стават така разумни и така порядъчно-логични, когато седнат да обмислят нещо - но при тях го няма това момчешко вдъхновение. Поне аз не съм го виждал.


Да – мъжете като нас – четиресетгодишните – се вдъхновяват от своята сериозност. Като деца са – които току що са започнали да строят нов пясъчен замък. Мърморят, разумно и самоуверено сочат с пръсти нещо върху своите сложни чертежи, ръмжат замислено...и странно – как никога не прихват, учудени от своята сериозност? Момчета...


Джими се размърдва, става от леглото и отива до огледалото.


Напоследък много често се оглеждам в разни огледала. Откак спрях да пия и лицето ми се поочисти. Преди, докато пиех много и докато алкохолизмът тровеше дните и клетките ми – мразех да се виждам в огледало. Лицето ми беше подпухнало и в редките случаи, в които се оглеждах за по-дълго – гледах се с горчиво примирение. Даже с малко мазохистично злорадство. Какво старо прасе си, какво старо и сбръчкващо се дърво... – казвах си и се щипех по измъченото лице.


Сега се оглеждам по-скоро със задоволство. Но винаги правя една гримаса – на сурова решителност и кисел гняв – когато се погледна.


Джими прави същата изкривена гримаса, докато се поглежда в огледалото.


Все едно с тоя свиреп вид на монголски нашественик, на зъл Чингис хан, ще уплаши старостта и тя ще се махне. Явно всички мъже в средата на зрелите си години се мусят пред огледалото. Когато момчешката хубост я няма, трябва да я замести нещо. Какво да бъде то? Сурова мъжественост, да речем.


А всъщност Джими въобще не може да се оплаче, че старостта му е навредила с нещо. При него годините са оставили следи само покрай очите, но не и по тялото.


Както стои пред огледалото мога да го разгледам и в лице и в гръб. Ето сега е момента да му направя един пълен портрет – казвам си. И всъщност – ще го направя. Ще го опиша с думи.


И започвам да пиша:


Портрет на Джими в една страница.


Пиша го, за да мога да го сравня с моя автопортрет. Ще направя и един автопрортрет, защото сравнението дава пет пъти повече информация. Джими може да бъде забелязан само на фон от Кайо, иначе казано.


Ето: портрет на Джими, стоящ пред огледалото – в лице и гръб – на фон от Кайо.


Джими е не по-висок от метър и шейсет и осем – а в нашата младост това съвсем се доближаваше до средния ръст, но все пак повече клонеше към ниския. Ако Джими беше някак по-едър и пълен, можеше да изглежда и среден на ръст, но сега изглежда дребничък.


Ах, как не обичам българските умалителни! Никак не ми се ще да използвам думата "дребничък" която така жалко подхожда на устата и перото на някой от старите писатели – омаловажители на света и домашни смрадльовци - с техните вечни умалителни "женици" "душици" "чевечец" – и, "земици" "пръстчици" и "тютюнец"-и.


Тия мъченици на нищожността и прекалено високото ниско самочувствие, поети на киселото зелице, любовчицата и ракийката с техните вечни фасове в полубеззъбите им усти; с техните домашни терлички на мазолестите копитести крака...Никак не искам да използвам техните думи – искам българския ми език де е смел, горд и приповдигнат – за да направя хубав и ярък портрет на моя приятел – като картина на Дьолакроа, а защо не и като портрет на някой смелчак като Сезан...и затова с мъка използвам думата дребничък.


Но Джими наистина не може да бъде наречен нито дребен, нито пък да бъде пропуснато това, че не е висок на ръст. А "невисок" звучи глупаво и празно.


Да – Джими е дребничък. Както стои и се мръщи пред огледалото, едва ли би се намерил скулптор, който не би му се възхитил.


Жилавата, суха и здрава фигура на Джими е знаменита!


Живописна и хубава. Раменете му не са прекалено широки, но са яки, а на тях стои здрава шия с изопнати и силни вратни мускули. Приятно е да се отбележи, че на делтовидните мускули, тоест – големите мускули на раменете – изпъкват дори отделните мускулни снопчета. Така раменете на Джими изглеждат като някоя от ръцете на Леонардо, илюстриращи неговите анатомични дисекции.


Джими няма капка тлъстина по тялото си, кръстът му е сух и жилест. Там, където повечето мъже на четиресет имат тежък слой мазнина, коята прилича на някакъв жалък пояс от дребно, еснафско охолство – тъй наречените пласки, на това място Джими има ясно очертани мускули. Под опънатата бледа кожа, благородно пресечена тук там от сини вени, изпъкват ръбовете на спина илиака, тоест – на крилата на тазовата кост; над тях започват косите коремни мускули. Те също са пояс. Но те са пояс от суха и решителна мъжественост, която излиза право срещу тигри и вълци в страшната нощ.


Такова съвършенство на мъжкия кръст явно силно се е нравело на лудите по телесното изящество древни гърци; но най-голям възторг от тия стегнати мъжки хълбоци като че ли е изпитвал Микеланджело. Сигурен съм, че това не е било израз на хомосексуализма му, а на истинския, дълбок възторг на твореца от красивото.


Гледайки Джими и неговия тънък кръст, сещам се за Давид. За когото Микеланджело е казал: Нека да стои навън, под дъжда. Той няма да се уплаши ни от студовете, ни от летния пек. Защото е млад и силен.


Давид.


А ръцете и краката на Джими са бледи и тънки, идеално съставени от фини, но здрави кости, изпъкнали мускули и потрепващи сухожилия. Потрепващи като жилите и кожата на нервен и вече не съвсем млад състезателен кон.


Гледайки ръцете на Джими си казвам, че някоя жена от по-старото поколение, примерно – майка ми - би казала за тях: ръце на одран павиан.


Как се менят представите за физическа красота във времената, по дяволите.


Да, Джими е прекалено слаб и прекалено оплетен в мрежа от вени.


Въобще - изцяло Джими прилича на Давид. Но не този на Микеланджело, нито този на Донатело. А малкият, черен Давид на Верокио – който съвсем прилича на момче. На жилаво, тънко и яко момче. Смята се, че за модел при направата на този Давид,, Верокио е използвал ученика си Леонардо да Винчи. Странен свят. Аз стоях в малка, хотелска стая в потъналия в сняг град с Давид, направен от учителя на Леонардо да Винчи. Хм.


Така е – казвам си. Джими е остарелият, малък Давид, убил отдавна Голиат и лежал петнайсет години в Централния затвор за това. Хлапак с глава на малко тъжен и проклет мъдрец.


Той стои там – пред огледалото, мръщи се, попипва лицето си и разтрива брадясалите си бузи.


А аз съм фон на това. Аз съм мрачен, тъмен, брадат и тежък, доста по-закръглен и матов от Джими.


Раменете ми са по-тежки и по-широки, около кръста ми има малко от това презряно охолство, от тая лой на доволната средна възраст – но не много. Ръцете и краката ми са здрави, но загладени, мускулите не изпъкват като тези на Джими. В най-милостивите моменти и под най-подходяща светлина приличам на застарял Аполон, престанал да опъва златния си лък още на към трийсет и три; а после отказал се постепеннои от лирата. Мрачен и преживял доста мрак, болести и отчаяния Аполон с космато тяло.


Но в истинските, светли моменти, когато светлината показва всичко и зрителите скърцат със зъби от неудоволствие, заради суровостта на гледката – в тия моменти аз приличам на Пан.


Козлоногият бог с тежки и мощни рамене, с едър гръден кош, слаби и криви крака и смешен, прегънат от годините кръст. Скоклив и хитър, брадат и козинест, непристоен и мрачен горски бог. Братовчед по майчина линия на дявола и чичо на всички зли горски духове. С торбички под очите и хитра песничка – на уста.


Ето – това сме ние – двоен портрет, две голи мъжки тела. В глухия хотел, в снежния ден, накрая на света.


Възпявам нас, двамата, голи стари мъже, голи млади момчета, голи и вечни мъжки тела. Красиви, грозни, груби и възлести, крехки като трошлив камък, измъчени от своята телесна тленност и жалки в своята месеста същност...


...но велики и прекрасни.


Обиталища на нашите тъжни, мъжки души.


Възпявам нас, на пук на всички страхливи лицемери, които биха казали, че да се говори за мъжката голота е грозно и непристойно.


И поздравявам също така всички измъчени хомофоби, които – уплашени от собствените си вътрешни пориви към собствения пол – се отвращават и ужасяват от всяко споменаване на мъжката красота.


Защото, каквото и да си говорим, в нашето време е извънредно непопулярно да се говори за голи мъжки тела. Освен за тези на фотомоделите. И може би на безумните и обезобразени културисти.


Но аз държа на тоя прекрасен гръкоримски култ към силната и правдива мъжка голота. Поздравявам всички, които смятат, че щом говориш за мъжкото тяло, значи си хомосексуалист. Поздравявам всички мъченици, които се срамуват от голотата – на тялото и на душата си. Майната ви, другари!


Ха. Ама че идиотщина.


Поздрав от нас, момчета.


Калин Терзийски

© Цветелина Ангелова, Капитал

Калин Терзийски


Изкуството да бъдеш лош (глава 19 в романа)


Знаеш ли от какво сме зависими? – попита ме Джими и подскочи. Хвана се за лоста и се набра, после се отпусна с цялото си тегло и ръцете му страшно се изпънаха - като въжета. Беше съвършено изпечен мъж. Представих си Господ, докато прави такива създания като Джими. С една тънка шпакличка – взима съвсем малко пръст, замесва я с оцет и прави най-жилавата глина за направа на хора. Лепи по съвсем малко. След това с тънката и остра шпакличка обира всичко излишно. След това пече творението си в адска пещ. Получава се мъж – жилав, як, тънък и проклет. Джими. Само сухи жили и тънки, железни мускули, върху които е опъната кожа, за да не ръждясват от есенните ветрове.


Джими започва да прави коремни възлизания. Упражненията, които като млади наричахме просто "коремни". Джими ги прави бързо, отривисто и като на шега. Докато неопитните гимнастици се опитват да правят това упражнение като първо се набират, то Джими направо издига краката си и едновременно с това се набира. Краката му минават пред лоста, главата и тялото му отлитат назад, после целият се пречупва на две върху лоста и след миг вече се е преметнал над него. Всичко това прилича на задно кълбо, но върху лост.


Накрая спира да прави коремни, спуска се бавно на земята, усмихва се дяволито и кашля мъчително. Може би кашля от една страна от хилядите цигари, но от друга страна – от неудобство, задето си е позволил да се изфука със силата си. Защото аз стоя и го гледам със съвсем нескрито възхищение; даже завист няма в погледа ми. Та той е на четиресет, колкото мене - а се върти на лоста като момче, като пумпал, като луд гимнастик! Все едно е петнайсетгодишен спартански атлет, отхранен със сушено козе месо и отвара от тръни и камъни! Затова Джими кашля – за да отбегне моето възхищение. За сериозния четиресетгодишен мъж възхищението на неговите събратя е като вода за сухо растение. Може да го съживи, но и да го задави. Сигурен съм, че му е много приятно да го гледам с визхита, но в същото време – ужасно се смущава.


- Та какво питаш – казах аз, за да го накарам да престане да се смущава. После сам продължавам, защото помня въпроса му. – Викаш – какво ни прави зависими? Мхм. Мнението на другите ли имаш предвид?


Сещам се какво има предвид, защото преди два дена пак бяхме говорили за същото. За зависимостта ни от мнението на другите.


- Точно това...- казва Джими и престава да кашля, захваща се да пали цигара.
- А в края на краищата...нали все пак живеем в общество... – казвам аз и го гледам как драска клечки кибрит, троши ги и върти агресивно кибрита в ръце; така прави всички дребни неща, все едно света ей сега ще свърши и ще останем в мрака с незапалени цигари.


- Аз ти казвам, че прекалено много се интересуваме от това какво мислят хората за нас...е от това страдам аз...сега примерно...ако не ми пукаше хич...то на мене не ми и пука...обаче...ебати и слабака съм. Никога не съм бил такъв. Съобразявам се. Да не би некой да ме намрази...Да не вземе некой да каже...нещо. Да не нараниме некого. Сметай колко съм пропаднал...щом мисля за това.


- М-да. И аз съм така. Все по-малко...все по-малко. Но все още съм така. Наистина преди беше много повече. Като бяхме момчета...Само това ме ядеше. Какво ще си каже за мене тоя...какво ще си каже за мене оня. Суетна работа. Сега е по-малко. Обаче пак си е същата работа.


-Но има и друго нещо – казах аз след минута мълчание.- Това не е само суета. Аз...смешна работа...искам да се харесам на Бог.


- Е то това е естествено – каза Джими и запали цигара.


- Не, нямам предвид страха от Бог...аз също се и страхувам, страхувам се доста, мамка му...Имам си някакво страхопочитание от Бога. Обаче -никога, каквото и да направя, не минава без да се замисля за това...гледай сега как звучи...не минава без да се замисля за това, какво ще си каже Господ за мене. Все едно искам да му се харесам.


- Ами това е, защото си инфантилен. Инфантилец (каза Джими на сръбски, защото много харесваше да украсява езика си с разни полусръбски и звучащи мръсно думи)


- Струва ми се, че цял живот – продължих аз, без да обръщам внимание на забележката на Джими, който ме слушаше, но се правеше и на безгрижен освен това - сума ти хора...такива като мене да речем...не познават това – какво е да си лош. Нали така? Не разбират какво значи съзнателно да се държиш като свиня...не не като свиня...Да си лош бе! Просто да си лош! Не се държат никога съзнателно злобно и лошо, защото знаят, че е неприемливо. Не правят лоши работи, само защото ги е страх от другите...и най-вече от Бог...или там в каквото вярват. Защото, знаеш, сума ти и хора даже и без да вярват в Бог, пак имат някакво чувство, че са наблюдавани, че някой следи за постъпките им и ги оценява...


Джими започна да се облича – чакаше ни доста пътуване – и все едно мимоходом каза:


- А помниш ли какво правеше младсержанта Миланси?


- Помня...-казах аз. Не помнех точно, но като за десет поредни мига прехвърлих всички налични образи в паметта си, свързани с младсержанта Миланси, веднага се сетих какво имаше предвид Джими.


"Голи мъжки тела" - неиздадена глава от "Войник", новия роман на Калин Терзийски

© Николина Костова-Богданова


МЛАДШИ СЕРЖАНТА МИЛАНСИ


Младши сержанта Миланси беше наш приятел. Бяхме влезли в казармата в един и същи ден. Бяхме прекарали заедно първите месеци, после той беше отишъл в школа за младши сержантки. После се беше върнал и изглеждаше леко променен. Странно е как един човек, когото познаваш, но не познаваш чак толкова добре – изведнъж изчезва от погледати за известно време и сле това се появява. Вече не е същия човек. Това, струва ми се – не може да се случи, ако познаваш човека добре. Явно по-дългото познанство прави така, че опознаваме някаква по-основна същност на човека, започваме да познаваме и невидимите неща в него. И така – когато го видим от един километър – облечен със съвсем непознати за нас дрехи, вървящ по далечен и непознат планински склон – ние веднага го познаваме. Явно по-дългото познанство прави така, че опознаваме човека чак на молекулно ниво. Или на някакво – извънматерилно. Знае ли човек?


Но ние знаехме Миланси от малко месеци: запознахме се с него още в новобранския батальон, а после прекарахме няколко месеца на заставата и той – някъде през пролетта на първата година – беше 1989 – изчезна. Тоест – не изчезна, а беше изпратен в школата за младши сержанти в Ивайловград.


Но тук трябва да кажа, че Миланси беше човек от друго тесто. Какъв израз само – от друго тесто. Та аз не съм хлебар (а смешно – имаше даже гранични хлебари и те също се обучаваха в някакви специални школи; имаше също така гранични шивачи и гранични шапкари; но не знам дали пък имаше специални гранични филателисти и гранични перукери – може и да е имало – знае ли човек?) . Та – да – човек от друго тесто. Имам предвид – не беше съвсем като нас – момчетата от София. Джими, аз и другите. На първо място беше влах. Дали пък това беше толкова важно? Ако се замисля сега – сигурно народността все пак е изключително важна за един човек. Просто когато си българин сред българи не забелязваш колко е важна народността. Тоест – въпросът за народността не е напрегнат въпрос за тебе. Не е изпълнен с противоречия и притеснения. А съвсем друго е, когато именно въпросът за народността непрекъснато ти се навира в очите и ти създава вълнения. Когато си да речем от някакво малцинство. Тогава – поне така предполагам – въпросът за народността ти ти създава доста материал за размишления и доста душевни напрежения. Но пък – почти сигурен съм – за силните натури точно това – да са подложени на такова напрежение, и изправени пред такива размисли – ги прави по-корави и по-мъдри. Слабаците естествено могат и да се озлобят.


Миланси определено не беше слабак. Нека обаче направя една малка справка за власите, преди да продължа.


Власи е общо наименование на няколко отделни романски народа, произлизащи от романизираното население на Югоизточна, Централна и Източна Европа. Народи, наричани власи, са днешните румънци, арумъни, сърбо-власи, мъгленоромъни и истроромъни, но след създаването на държавата Румъния терминът се използва главно за живеещите на юг от река Дунав. Произходът на власите е спорен, както и хипотезата, че всички влашки групи имат общ корен. Повечето учени смятат, че те произлизат от римски колонисти и/или романизирани местни жители (даки, траки и илири). Някои изследователи включват сред възможните предшественици още гърците и дарданите (тракийско племе). От романизиран балкански произход са източноримските императори Маркиан, Лъв I, Юстин I, Юстиниан I Велики и навярно Фока.


Каквато и да беше истината за власите, Миланси беше един от гордите носители на тая истина. Струваше ми се много вероятно власите да са наистина потомци не на някакви романизирани местни племена, а именно наследници на останалите из балканския полуостров римски колонисти. Хора, загубили опората на великата си империя, но незагубили великата си гордост и великия си дух.


Смешно звучи – власи с велик дух. В българския има куп поговорки и приказки за власи и всичките са леко подигравателни. Власите се давят накрая на Дунава. Което ще рече – хора, които се отпускат накрая на някаква важна работа. И естествено тая поговорка е предупреждение за българите – които точно това обичат да правят. Да се изпуснат накрая. Има и куп други леко подигравателни изрази за власите. Даже разговорното им име е леко подигравателно. Мокрите. Но в българския, струва ми се – ако се бяха запазили поговорки и за Юстиниян Велики – и те щяха да бъдат леко подигравателни. Но Миланси...не беше от тия, с които ти е приятно да се подиграваш. Всъщност – може би не беше неприятно да се повеселиш на негов гръб за неговия влашки произход (по това време даже идеята за политическа коректност, тоест за някакво етническо или расово лицемерие не съществуваше сред нас). Но когато ти се случеше да се изправиш насаме срещу Миланси, ставаше ти неудобно от тия шеги. Имаше нещо гордо в това момче.


Той беше едър и висок, но не изглеждаше як. Имаше тая влашка, бледа и селска конструкция, която е хубава по някакъв много приятен, етнографски начин. Широки рамене, дълги крака и ръце – но оттам нататък – нищо друго спортно и наперено. Гърдите му бяха широки, но плоски и даже леко хлътнали, стройното му тяло беше леко приведено, ръцете му се размахваха около тялото като метли, а краката стъпваха по земята не по войнишки, а по селски – разхайтено и миролюбиво. В движенията му имаше чудесна ловкост, и тя беше чудесна точно защото изглеждаше непохватна и разхайтена. Махаше с бългите си ръце, развяваше бългите си пръсти, правеше огромни крачки без никакво усилие в тях – все едно отиваше до кладенеца със съвсем малка кофичка за леденостудена вода, от която след това ще си налее в една кристална чаша, която ще извади от селския остъклен стар шкаф и сладко ще си пийне, защото навън е селски горещ следобед. И ще обърше с ръкав мустаците си. Защото за Бога един влах, войник и бъдещ младши сержант, трябва да има мустаци! Задължително!


А като казах мустаци – лицето на Миланси също не ставаше за леки подигравчици и шеги. Беше голямо и бледо, плоско и леко сипаничаво, като от цялото се излъчваше тиха и тъга. Има такива лица – тъжни по начало. Всъщност и самия Миланси не беше особено весел, но лицето му си беше някак тъжно независимо от него. Чертите му бяха благородни – прав и леко остър нос, тънки, но добре очертани устни, високо чело – съвсем плоско между другото – като на римски консул. Черна косичка – също небългарска – по оня начин, по който са черни косите на много белите европейски хора – може би – на келтите? Докато на леко мургавите българи косите рядко са съвсем черни, бях забелязал, че у много власи се съчетават особена, небългарска белота на кожата със съвсем черна коса. Товабеше някакъв неразбираем за нас признак за чужд произход, на също и за благородство. А очите на Миланси бяха тъмни и тъжни, но в същото време – някак светли. Не че се излъчваше светлина от тях, както се казва понякога в литературата – а бяха някак спокойни очи. Може би защото бяха честни. Много големи очи. Такива очи понякога притесняват тия, които ги гледат, но при нас нямаше такъв проблем. Защото Миланси правеше всичко възможно, за да не притесни абсолютно никого. Даже заекваше. Но не по оня, измъчващ и заекващия и слушащите начин – а абсолютно приятно и ненатрапчиво. Милански освен че беше гордо момче, беше и мило момче. Виждах го понякога как се съблича по долна фланелка и ми ставаше мило за него. Фланелата му беше селска и дебела, пратена от мама. Фланела с дълги ръкави, белезникав цвят и три седефени копченца - пълна с нещо много кротко и домашно, уютно и селско. Под нея дългите ръце и хлътналите гърди на Миланси се чувстваха добре. Колко ли го обича майка му, тая влашка майчица? – питах се като го видех така добре облечен с топлата фланела – и чак се насълзяваха очите ми – но вътрешните ми очи – защото външните трябваше да стоят винаги сухи – бях войник сух като трънливо дърво край пътя за Киряево.


Миланси общо взето напомняше и на очите и на душата на наблюдателя на един едър и мил щъркел. Очите се радваха на щъркела, а душата си казваше: Я, щъркел, колко хубаво! Сигурно отива да търси жаби.


И така. Миланси беше се появил, беше постоял на заставата, а след това беше отишъл в школата. После се беше внърнал.


И когато се върна, вече не беше същия. Тук мога да се изпусна и да заговоря най-противните баналности за това как армията обезобразява младия човек, как тоталитарното общество и нечовешките порядки на чинопочитание го деформират и го правят карикатура на човек. Или пък за това, как се променя младата душа, усетила предвестниците на някаква задаваща се власт. Та нали Миланси се върна с две жълти чертички на пагона? С две ярко оранжеви лентички – той беше станал младши сержант и това го издигаше с цели две нива над обикновените войници. Естествено- това за всички нс – особено за софианците – беше пълен майтап, при това – някак – малоумен майтап. Но за Миланси никак не беше. Както казах, Миланси беше влах. А за власите военните чинове бяха от невероятно значение. Ние, софиянците, въобще, ама наистина никак не можехме да повярваме, че момче нанаша възраст може да е толкова наивно, че да приема насериозно такива глупости като военните звания – та ние всичките бяхме пълни и велики пацифисти и хипита – дори и Миланси – въпреки че слушаше (макар и някак срамежливо и тайно) сръбска музика – та и той беше по някакъв начин хипи и пацифист. Но явно народността...да, ето, точно тази, за която говорех, тази – подложената под натиск и пренапрегнатата националност – казваха своята дума! Власите наистина май приемаха нещата много насериозно! Даже се говореше, че влашки мъж не може да си намери свестна булка, ако няма нашивки, когато се върне от казармата. Така че – Милнси вече беше успял.


Откак се беше върнал със своите жълти, хромовооранжеви нашивки, с двете ярки гъсеници на вяко рамо – той беше станал...чуйте сега думата: Строг.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (31)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на ръпончо
    ръпончо
    Рейтинг: 1428 Неутрално

    Добре, че отпаднала тази глава. Жалко че се помъчих да прочета това... нещо

    Много народ тук се е взел насериозно! :)
  2. 2 Профил на izabell
    izabell
    Рейтинг: 1359 Неутрално

    мисълта ми е за ....думата.... внърнал..възвърнал ли означава?

  3. 3 Профил на Koba Stalin
    Koba Stalin
    Рейтинг: 1366 Весело

    [quote#1:"ръпончо"]Добре, че отпаднала тази глава. [/quote]

    Сигурно щеше да е най-добре, ако бяха отпаднали и останалите.

    /не се чете/
  4. 4 Профил на Каишков - Либерален мислител
    Каишков - Либерален мислител
    Рейтинг: 823 Неутрално

    Има някои "писатели" - трупат думи, думи, думи в мъчителна и за читателя и за самия "писател" траверсираща беизходица да намери смисъла на това, което иска да изрази. Калин Терзийски е точно от тях.

  5. 5 Профил на Свети Йордан Славейков
    Свети Йордан Славейков
    Рейтинг: 388 Неутрално

    Слабо, слабо, слабо, слабо... сборът от думи не е литература, още по-малко е добра литература.
    Мисля, че Калин Терзийски се задушава в неможенето си, и прикрива това изяждащо го неможене във вулкан от празнодумие.
    Опитах се, честно, опитах се да прочета тази отпаднала глава. И тя ми спести и малкото желание да прочета романа.

  6. 6 Профил на Приказки от Шипковия храст.
    Приказки от Шипковия храст.
    Рейтинг: 551 Весело

    Толко ви отбират картуните от висока литература...

  7. 7 Профил на aramissss
    aramissss
    Рейтинг: 1118 Неутрално

    ..Терзийски,пич ,не си Маркес или Фуентес,ако и да се напъваш в техния стил.Дори до Мейлър не се доближаваш.Отпадни...
    А Дневник да не се излага с рекламни публикации на които не е отбелязано "Платено".

  8. 8 Профил на ръпончо
    ръпончо
    Рейтинг: 1428 Весело

    До коментар [#6] от "Приказки от Шипковия храст.":

    Пишпунта, е я ся дръпни ни тук идин анализ на творчеството на Терзийски. И за книжлето също може да напишеш някое изречение.

    Много народ тук се е взел насериозно! :)
  9. 9 Профил на triton123
    triton123
    Рейтинг: 551 Неутрално

    хаха,ама вий се и напънахте да четете ли?

    както беше казал Ницше в "Тъй рече Заратустра",нещо от сорта.."...за щастие за(на) много хора книгите са просто едни драсканици!"

    та така...

  10. 10 Профил на papуre
    papуre
    Рейтинг: 1999 Неутрално

    Това е първото нещо ,което прочитам от този тикан напред от някакви неведоми литературни сили писател . Със спечелена дори и някаква международна награда . И едва ли ще прочета отново нещо от него . Макар че доскоро исках.Може би вината да си е и у мене . Но не това съм очаквал . Бледо и несериозно . По отношение на читателите .

  11. 11 Профил на 3аНиЗа
    3аНиЗа
    Рейтинг: 2015 Весело

    Рекламата си е реклама! Май и със стриптийз беше прокламирана творбата на твореца. Има възможности човекът, пишИ, че и ПИЧати. А тук само се ЧАТИ.

    Коментиране на анализираното, вече...
  12. 12 Профил на СДС
    СДС
    Рейтинг: 1379 Весело

    От редовете лъха на латентна хомоеротика, в което няма нищо лошо, но не обичам дървени железа.
    Или ставаш и казваш "другари, аз съм гей"
    или "другари, темата е вървежна, искам пари."
    Май е второто, прави се на интересен.

    nemo malus felix, minime corruptor.
  13. 13 Профил на vainooo
    vainooo
    Рейтинг: 442 Любопитно

    Аз не знам кой го лансира тоз пич Терзийски, ама очевидно сериозно се е захванал с тая работа.

    Дневник, дневнииииик, дневник!
  14. 14 Профил на armia
    armia
    Рейтинг: 388 Неутрално

    Този от време на време се появява при така наречения Слави. Прави впечатление с доста простоватите му разсъждения и нискоинтелегентно излъчване.

  15. 15 Профил на richardnixon
    richardnixon
    Рейтинг: 660 Неутрално

    Скучна и протяжена хомоеротична боза...Няма стръв, няма водеща нишка през прерията от ненужни думи и словоблудство, няма хъса на големите майстори, над чиито книги посветихме не една безсънна нощ! Този Калин явно се възхищава от словореда си, но дори и в бозата трябва да има една кисела нишка, за да хване декиш...а това, че разчита на хомоеротиката в заглавието,прави литературния му напън много бозав и ялов ...Опитайте се да прочетете поне малко от тези безмислени редове, затворете и се опитайте само след 5 минути да си припомните и една дума...Жалко, изчезна добрата литература, завладяваща, запомняща се, който можеш да цитираш без страх от забрава и десетилетия по-късно...

  16. 16 Профил на richardnixon
    richardnixon
    Рейтинг: 660 Неутрално

    Калине, прочети повечко, преди да се напъваш над перото...Щом си се насочил към скритата хомоеротика, ами виж пиесите и приказките на Оскар Уайлд, виж тънкото чувство на гения да завладява читателите си с всеки нов ред, с всяка следваща дума! Забелязваш ли пълното отсъствие на бозата в голямата литература? Или просто разчиташна хвалебствията на на местните сноби, преди някое хлапе да ти кресне зад гърба "Царят е гол!"?

  17. 17 Профил на qwerty123123
    qwerty123123
    Рейтинг: 442 Неутрално

    "Но аз държа на тоя прекрасен гръкоримски култ към силната и правдива мъжка голота. Поздравявам всички, които смятат, че щом говориш за мъжкото тяло, значи си хомосексуалист. Поздравявам всички мъченици, които се срамуват от голотата – на тялото и на душата си. Майната ви, другари!

    Ха. Ама че идиотщина.

    Поздрав от нас, момчета."

    Публикувано през m.dnevnik.bg

  18. 18 Профил на qwerty123123
    qwerty123123
    Рейтинг: 442 Неутрално

    "Но аз държа на тоя прекрасен гръкоримски култ към силната и правдива мъжка голота. Поздравявам всички, които смятат, че щом говориш за мъжкото тяло, значи си хомосексуалист. Поздравявам всички мъченици, които се срамуват от голотата – на тялото и на душата си. Майната ви, другари!

    Ха. Ама че идиотщина.

    Поздрав от нас, момчета."

    Публикувано през m.dnevnik.bg

  19. 19 Профил на princess_x
    princess_x
    Рейтинг: 1462 Неутрално

    До коментар [#6] от "Приказки от Шипковия храст.":

    Това е ирония, нали?
    Щото иначе не можат да се приемат подобни изсилени простотии.
    Само че на Терзийски му липсва иронията; особено малко самоирония би свършила чудеса с него - като например да го спре, когато му се прище да пише. Липсва и на пишман издателите, дето го публикуват. Какво разхищение на хартия и средства!

  20. 20 Профил на princess_x
    princess_x
    Рейтинг: 1462 Неутрално

    [quote#14:"armia"]Този от време на време се появява при така наречения Слави. Прави впечатление с доста простоватите му разсъждения и нискоинтелегентно излъчване. [/quote]


    Хе, хе, за да направи впечатление с тези 'качества' и то в програмата на Слави, значи са доста изоблилни и на бая 'високо' ниво.

    Превод: щом изпъква с нискоинтелигентно излъчване и простоватост в една програма, известна с пошлото си ниво, това говори за равнището на неговите умствени способности.

  21. 21 Профил на Цъкам минуси
    Цъкам минуси
    Рейтинг: 561 Неутрално

    Оф, Калин Терзиев е доста смотан нищоправец.

  22. 22 Профил на Венета
    Венета
    Рейтинг: 388 Неутрално

    Кайо е чудесен човек. Човек достоен да бъде четен и то с разбиране. Прочетох му книгата и съм очарована. Малко писани неща могат да те направят по-добър човек. А упованието му - може.

  23. 23 Профил на Другарката Михайловна
    Другарката Михайловна
    Рейтинг: 758 Неутрално

    До коментар [#21] от "Цъкам минуси":

    Мхм...
    Безкрайни глупости... Поредица от случайно подбрани думи... без особен смисъл...

    Нищо съществено..

    Четенето на подобни неща разваля вкуса..

    Но него щом си го кефи.. нека си пише..

    Във форумите на Икономедиа е пълно с хленчещи конформисти. В много голям процент от случаите изразите, ЗАПОЧВАЩИ с: "Аз мисля..."; "Аз считам..."; "По мое мнение..."; "Според мен.." - ЗАВЪРШВАТ с някакви чутовни глупости, резултат от "мисловния" процес.
  24. 24 Профил на Вик
    Вик
    Рейтинг: 225 Неутрално

    "Голи мъжки тела" оголва голите амбиции на неукия терзия.

    Няма такова нещо като свободно слово... и това е добре.
  25. 25 Профил на Приказки от Шипковия храст.
    Приказки от Шипковия храст.
    Рейтинг: 551 Неутрално

    До коментар [#19] от "princess_x": Разбира се. Благодаря. Повечето не са я схванали...

  26. 26 Профил на miroangelov
    miroangelov
    Рейтинг: 8 Весело

    От потока на думите (форумният), изплуват типичните генетични белези на племето хуни. Или хулите, както са по-известни по тези земи, особено силни в чудни времена като днешното. Невидими обаче остават елементарните еволюционни заченки на разум, уважение към нечий труд, възпитание на изказа. Следва и ще последва нов залп от дъвки, дъвчащи бонбони и семки. Всеки един хвърлен камък е нужен, въображението допълва градежа. Царят е гол, да, но е цар, и живее в кула, и пътува в удобството на своята слава. Тълпата е моноцветна. Монотонна. Цвят тълпа и много интелектуален шум са едното нищо

  27. 27 Профил на epoc
    epoc
    Рейтинг: 1366 Неутрално

    Елитарна простотия заради самата елитарна простотия....Когато липсва един добър разказвач, каквато и да е история става пошла и калпава. А когато имаме некадърен разказвач с претенции, резултатът е публикация в нещо, различно от "Съвременник", та белким неуките да се просветят, че и такива автори имало.....

    Навремето един мой добър познат си призна, че и той е стихоплетствал, докато не забелязал, че няма талант и просто стихоблудства....Почвам все повече да го уважавам, докато чета подобни псевдоинтелектуални хипермегаелитарни оргазми, които на всичко отгоре са и с претенции....

    Икономедия се превърна в трибуна на тролове ЗА и ПРОТИВ правителството. Очевидно е, че няма какво да се говори или коментира с такива драскачи....
  28. 28 Профил на sgannn
    sgannn
    Рейтинг: 410 Неутрално

    До коментар [#16] от "richardnixon ":

    Царят може и да е гол, но си е налапал... едно нещо. А може би и други неща, за да бъде пробутван толкова варварски и неистово.

  29. 29 Профил на Митко
    Митко
    Рейтинг: 787 Неутрално

    На мен "Алкохол" много ми хареса!

    "горко ми! загинах! защото съм човек с нечисти уста, и живея сред народ с нечисти уста" Исая 6:5
  30. 30 Профил на petiav
    petiav
    Рейтинг: 1366 Неутрално

    Майчице! Едва тази сутрин погледнах тук и съм ужасена. Отчайващо, безнадеждно. Този "форум" само доказва колко безпощадно точен е писателят - и с Войника", и с "Алкохол"!!!

    Терзийски е писател! Достатъчно е един само човек да не може да спре на "Алкохол", да осъмне с книгата, за да бъде оправдано съществуването и писането, и неспирането, и мъката, и отчаянието пред съпротивата на... думите, което един писател сигурно изпитва!

    Ами въпрос на вкусове, разбирам ви, агресивни отрицатели! Само моля да не се правите на големи разбирачи - Вие, които сте на "ти" с високата литература, но яростно отхвърляте... небаналния път към истината. Друти - като мен - пък обичат естетизацията на ... вие го наричате перверзно, а то е магнетично приковаващо към размисъл, болезнен гърч на душата...
    Пишете, Терзийски!! Хич да не Ви пука! Повтарям - достатъчно е един човек да не може да спре и да тръгне да си търси цигари посред нощ!.

  31. 31 Профил на Александър
    Александър
    Рейтинг: 388 Неутрално

    [quote#26:"miroangelov"]Невидими обаче остават елементарните еволюционни заченки на разум, уважение към нечий труд, възпитание на изказа.[/quote]

    [quote#30:"petiav"]Достатъчно е един само човек да не може да спре на "Алкохол", да осъмне с книгата, за да бъде оправдано съществуването и писането, и неспирането, и мъката[/quote]

    [quote#22:"Венета"]Кайо е чудесен човек. Човек достоен да бъде четен и то с разбиране.[/quote]

    Хубаво е, че ви има!
    Към останалите: омразата убива, опитайте да я преборите с някакво творческо усилие и ще бъдете много по-толерантни.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK