Калин Терзийски, писател: Докога ще бъдем иронични към всичко?

Калин Терзийски

© Личен архив

Калин Терзийски



"Войник или Упование за обезсърчените" е новият роман на Калин Терзийски, а подобно на предишните "Алкохол" и "Лудост" той е изцяло автобиографичен. Сюжетът му разказва за автора и негов приятел, които докато пътуват в Североизточна България се отдават на спомени от военната си служба, по време на която пада Берлинската стена и социалистическото управление. Но както Терзийски отбелязва, "Войник" не съдържа "смешки за старшинката", а теми, които никой не е засягал досега освен по най-тривиален начин.


Пред "Дневник" популярният български белетрист и поет разкрива повече около създаването и смисъла на книгата, за успешната борба със зависимостта от алкохола и защо критиката е излишна, дори когато е позитивна.


Когато разговаряхме преди година, вие току-що бяхте завършили една от главите и сравнявахте написването на романа като пренасяне на камъни за Хеопсовата пирамида. Какво направи създаването на "Войник" толкова трудно, при положение че и преди сте писали автобиографично и сте споделяли много лични неща?




- Не бих казал, че това е най-трудната книга, която съм писал. Но е просто третата, което означава, че вече носиш камъни за третия етаж и е по-трудно. Четвъртият сигурно ще е още по-труден за изграждане и сравнението е много точно, тъй като докато се изкачваш, може и да ти свършат силите. Но не можеш да спреш, трябва да се изкачиш над себе си. Резултатът може да не е като в основата, защото тогава си имал много сили. Но докато при пирамидите най-ясно се виждат първите етажи, при книгите всеки е вгледан най-строго в последните.


Докато при първото издание са били изненадани, при второто са се окопитвали, при третото вече са много критични. Трябва да се знае, че от критичността вече зависи дали един роман ще бъде приет като много добър или обратното. Защото един роман сам по себе си е никакъв. Ще дам един драстичен пример – сред човекоядците от Папуа-Нова Гвинея автор като Фокнър едва ли е голям писател. Когато една книга се появи и никой все още не е подготвен с критичност и недобронамереност, тя има по-голям шанс да се приеме. Първият печат, който ще се сложи върху нея, е много важен. Не са много книгите, които са били дълго нехаресвани и после изведнъж оценявани – макар и примерно някои творби на Кафка да са такива.


Но е сякаш вярно, че вече при третата книга е трудно за публиката да изпита този възторг, както при първата – тя се появява на празно поле, ти си още terra incognita, а след нея ти знаят фактите. Има го и тънкия момент, че ако вече си познат, но се държиш като непознат и правиш много странни неща, те нямат също да се приемат много добре и попадаш в омагьосан кръг.


Бягаш от себе си и след това бягаш към себе си...


- Да, ако се повториш, хората ще кажат "той се повтаря", а ако е драстично различно, те няма да те познаят. Трябва хем да си ти, хем да си съвсем нов. Примерно в музиката такъв пример са The Beatles – не се повтарят, но винаги знаеш, че са те. Но не се старая да изненадам, ако исках, по-скоро щях да напиша един криминален или фантастичен роман. Аз пиша това, което пиша по принцип – история на времето си, разказана през призмата на моите преживявания. Но е факт, че съзнателно или не, го има старанието да направя нещо повече от преди. И това е част от големия товар – да пренесеш с 10 кг повече, а не ставаш по-млад.


Това промени ли процеса на създаването на романа?


- Отне повече време и остави едно чувство за умора. Когато завърших "Алкохол", не знаех дали съм написал въобще нещо, като приключих "Лудост", бях объркан и разколебан, а "Войник" донесе умора. Може би защото е по-особен – тази тема е развивана винаги по най-пошъл, глупашки и тривиален начин, а аз се опитах да я развия по начин, който е трудно приемлив от различни групи хора. Примерно брат ми (б.а. - писателят Светослав Терзийски) не я приема, тъй като иска да съм навсякъде скептичен и циничен.


Истинският писател според хората от моето поколение не трябва да си позволява патос и силни чувства. Той е винаги леко надменен над тях. Но аз си позволявам патос, тъй като докога ще бъдем вечно иронични и самоиронични към всичко в това време? Това е защитата на слабия. Все едно си дете, което е било бито в училище и се научава да оцелява чрез смешки. Нашето поколение е съставено от смешници, които иронизират всичко. Пък аз съм доста як и мога да си позволя всякакъв патос, и то не фалшив, а мой личен. Готов съм да предизвикам всеки, който ми каже да бъда скромен - мога да бъда скромен и пак да хваля себе си. По-смел съм от хората, които не могат да си позволят. Мога да ругая времето си и да хваля част от него. Това е израстване над непрекъснатото шегобийство и непрекъснатия дребен сарказъм.


Някои критикуваха романа, че е по-философски вместо действен, повече хаотичен, отколкото залагащ на структурирана история. А защо трябва тя да е стегната? За да обслужим търсачите на екшън? Да гледат американски екшъни тогава, аз пиша сериозни неща.


Калин Терзийски, писател: Докога ще бъдем иронични към всичко?

© Издателство "Сиела"


Казахте, че досега темите в романа са описвани само по тривиален начин? Как си обяснявате това? Звучи почти като национална реакция...


- Казармата и отношението на мъжете към нея е описвано през призмата на тежка тегоба от социализма или като истории за старшинката. Един журналист ме пита дали романът разказва за това и казвам: "Не, да ти еба майката, не са истории за старшинката." Докато сценарист не съм си позволявал такива пошлости. Но на хората им се иска да прочетат нещо за шкембе чорбата, мезето, туршията, прасето, Лепа Брена. Само че аз не си спомням такива неща и не съм ги прежививявал.


Това не е роман за казармата или войниклъка. Това е сериозна книга за съвременните мъже и заради това носи подзаглавието "Упование за обезсърчените мъже".


Значи съвременните мъже са обезсърчени?


- Да. Тя е за хората, които са в настоящия момент и едновременно с това са като стъпили в плаващи пясъци. Тя не описва безнадеждността, а как стъпилият върху плаващи пясъци може да се изтегли от тях. Както винаги се опитвам да дам рецептата на някой от героите.


Това означава, че имате ясната цел читателят да се чувства по-мотивиран и в мир със себе си след прочитането на книгата?


- Да, да се идентифицира с героя, да се възползва от неговите душевни перипетии, за да израсне заедно с него, без да се налага да преживее същите неща. Или да ги преживее, но да знае, че и друг ги е преживял. Или просто да ги разбере и осмисли.


Имал ли сте подобни примери по време на ваши трудни моменти?


- Да, "Бродягите на дхарма" на Джак Керуак, която доста отдавна четох, но често си я припомнях във времето, когато бях войник. Както когато свириш и изведнъж си припомняш стари мелодии. Напоследък се опитвам да изследвам потока на моето писане, какво му повлиява, къде се отклонява – но не го контролирам много, тъй като се губи от спонтанността. Въпросът е да си колкото се може по-осъзнат, когато пишеш.


В първите страници на романа пише: "Тъжна безсмислица е правенето на полезни и добри неща. И затова е толкова велика." Защо е велико нещо, което е безсмислено?


- Това е целият роман – безсмислено е, но именно защото сме го осъзнали и пак го правим, то е велико. А кое е велико? Да построиш Нотр Дам, един грамаден куп от калциев карбонат? Безсмислието на света ми е игрище и втора природа. А когато действаш въпреки него, могат да се родят велики неща. Това означава, че си го осъзнал, над него си, свободен си и можеш да придаваш сам смисъла. Ние сме героите на нашето време, не друг.


Често сте активен във Facebook и особено когато има някаква полемика по отношение на ваша книга. Колко близък или дистанциран трябва да е един писател от читателите си днес?


- Трябва да се усеща някаква мярка и аз мисля, че се включвам умерено. Няма смисъл някой да се държи мрачно и затворено към света. В края на краищата с написването на един роман той повежда разговор и не отива да се измъкне от него. Все едно си е казал: "Аз ви го подхвърлих, сега вие си говорете, нищожества четящи." Това си е надменност.


А дали публиката не го желае? Напоследък често се среща мнението, че близкият контакт покрай сайтовете и социалните мрежи отнема от мистерията около твореца...


- Отнема, наистина. За да не се опошлят нещата, трябва да има умереност. Не бива да се слива изкуството, което винаги трябва да е на пиедестал с нормалното общуване. Не бива някой да влиза с теб в тоалетната, но в приемната ти може.


По пътя за срещата ни видях плакат за пиесата по "Алкохол" и на него с червен макер беше написано "псевдоинтелектуалец" със стрелка към вас. По-чувствителен или по-безразличен ли сте към критиката? Обикновено с нарастващата публичност личностите отиват в една от двете крайности.


- Това с плаката е симпатично, вълнувал се е човекът, написал го е.


Иначе винаги съм бил много чувствителен към критиката, защото съм суетен. Обичам да ме харесват. Но съм живял толкова време без неодобрение, дори без човешка дума и само с презрение, хули и обиди, че, общо взето, мога да понеса всичко, без да ми пука. А и нямам никаква вяра в критиката. Изпитвам дълбока и искрена насмешка към нея.


Към цялата критика или конкретно българската?


- Към цялата. Аз все пак съм психиатър и съм чел немалко за мотивацията. Това някой да говори отрицателни неща, въобще да се обсъжда нечие произведение, няма как да е мотивиращо. А зад една критика обикновено стоят най-елементарни и жалки човешки желания и нужди. Тя е мотивирана, общо взето, в смешни неща, облечени във високопарни думи. А в България обществото е още кланово – с близките си се отнасят добре, с по-далечните зле. Критиците тук ги викат по приятелски и им казват: "Напиши нещо хубаво за мен", и те го правят. Който не им е познат, им е антипатичен по някакви причини. А аз знам защо съм им  и какви – завист, ревност. Приятно е само по себе си да излееш малко горчивина по човек, който няма как да ти отговори. Може да се направи един абсолютно унищожителен анализ на критиката, като мога след това да направя анализ и на моя анализ да критикувам критиката. И сигурно пак ще излязат жалки неща. Въобще творчеството, правенето на нещо повече от нищото, трябва да се приема за нещо свещено. То се опълчва срещу празнотата, безсмислието и хаоса, а критиците го човъркат като дете - паметник. Така един вид смаляваш по-голямото от себе си.


А позитивните отзиви? Все пак, когато една книга излезе, именно те много често провокират читателския интерес?


- За позитивната критика нищо не казах, тъй като няма как, ако ти дават шоколад, ти да говориш как ще ти развали зъбите. Но тя обикновено се дължи на факта, че критикът е видял себе си в произведението и чрез позитивната си реакция, той ще похвали и себе си. Все едно "Ето, аз харесвам това, тъй като и аз мисля по този начин". Това е по-благородно, тъй като не увреждаш творчеството. Някой ще каже: "Ами слабите неща?" Те трябва да бъдат оставени на публиката, за да ги унищожи с безразличие. По-скоро критиците трябва да правят анализи, а не да изказват собствени мнения.


А ако анализът пак клони към негативна оценка?


- Може да има оценка, но и с малко самооценка. "Аз харесвам това, но защото съм такъв тип човек, а не защото той е много добър или лош автор."


От фотосесиите към театралната адаптация на романа "Алкохол"

© Организаторите

От фотосесиите към театралната адаптация на романа "Алкохол"


В интервюта сте споменавали, че част от прозата и поезията ви са писани в периода, в който сте още зависим от алкохола или в абстиненция. "Войник" ли се явява първата ви книга, която е от първата до последната дума е писана във фокусирано и трезвено състояние?


- Абстиненция означава въздържание, а аз много не се въздържах. Това беше период, в който, ако имах пари, сутринта си купувах червено или бяло вино, предимно червено, разреждах с два литра, за да има повече, пиех докато завърша някой разказ и отивах да търся как да пия още. А когато човек пие интензивно, пропива парите адски бързо – изпива за два дена парите, които обикновено отиват за един месец. И търси оттук-оттам как да се препитава. Тогава никой не ми плащаше за тези разкази, пишех въпроси за телевизионни игри или някоя статия за мъжко или женско списание.


Но не, "Войник" не е първата ми книга, писана на трезво, всъщност повече от нещата ми са писани така, има малки остатъци в "Имен ден за добрия човек" и "Ной дава последни указания на животните" от стария период, преди да си хвана живота по-здраво в ръцете. Макар че това са клишета, не е като да съм го изпускал, просто по времето, което пиех пишех по един начин, а след това по малко по-друг, по-оптимистичен.


Всичко, което трябва да знаете за:
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK