Танц с думите, или откъс от "Органът на мълчанието" на Ружа Лазарова

Романът на Ружа Лозанова "Органът на мълчанието"

© Издателство "Сиела"

Романът на Ружа Лозанова "Органът на мълчанието"




В рубриката "Четивно" публикуваме откъс от новия роман на Ружа Лазарова, избран от самата нея. "Органът на мълчанието" излиза на български благодарение на издателството "Сиела" в превод на Веселин Трандов. Както и предишните романи на писателката, той е създаден на френски. Предишният й роман "Мавзолей" беше оценен и от читателите, и от критиката. Във Франция, издадената от "Фламарион" книга беше номинирана за четири престижни литературни награди.

Седнах отново на стола. Никога няма да се науча да говоря, а писането е начин да не мълчиш. Подхванах една своеобразна канадска борба с органа на мълчанието, в някакъв порив за оцеляване. Щях да го разбера години по-късно, когато се появиха болките в китката, в рамото, във врата, толкова ожесточена и продължителна е била битката.


Започнах да описвам пластмасовото бюро, пластмасовата клавиатура, мъждукащата светлина от монитора на компютъра, студената светлина на лампата. Радостта от това да я изгася и да изляза навън, да вървя, да се освободя малко по малко от унинието, да се отворя. Да посмея да погледна Париж.




"Да посмея". Колко много нови думи още имах да науча, и то все ключови. А нямах вяра на речниците, на определенията, които ми завираха в лицето и които забравях. Хилядите дребни тънкости на един език, които писането може да разкрие. Леката промяна на значението на думите в зависимост от тяхното смесване. Тежестта, която придобиваше глаголът в словосъчетанието "да посмея да пиша". Трябваше да почувствам тази тежест преди да събера думите. Писането оставяше физически следи от истинската мисъл, а аз се боях да оставям следи.


Приплака ми се. Лицето ми се сви в израза на плача, горната устна потрепери, една капчица се отрони от ноздрите. Сълзите не идваха, в спомените ми беше суша.


Отново се отказах, но останах седнала; запазвах позицията на писането. Мина известно време. Все още не бях написала нищо, гледах в миналото си. През диапозитива виждах безмълвните думи да плуват безцелно, с паянтови и леко размазани букви, затворени от мълчанието като в аквариум. Някаква сила ме подтикваше да ги уловя. Започнах да ги пиша, една по една, буква по буква: с т е н а, о ц е л я в а н е, п а м е т, ж е л а н и е... Смених им местата няколко пъти. Колебаех се.


Междувременно усещах някакво присъствие да се сгъстява зад мен. Не се обръщах, чувствах с гърба. Беше някаква сладострастна и влажна материя, като пàрата в хамама, или не, по-скоро беше полюляване, форма на движение. Вече го усещах, отдавах му се на плавния му ритъм, танцувах с думите.


* * *


Исках да му напиша, че го обичам, но се запъвах на тази нежива, каменна дума. Понякога миналото не се наслагваше като диапозитив, а полъхваше като студен вятър – той духна във врата ми докато подреждах буквите на л ю б о в т а.


Как се обичаха хората в свят на доносници, какъвто беше комунистическият? Как съжителстваха чувствата и предателството? Можеше ли човек да знае кого обича в полумрака на това съществуване? Дали беше дисидент, какъвто изглеждаше, или агент на тайните служби, дали беше честен човек или манипулатор?


Любовта не беше сред ценностите на режима, не се толерираше много-много, заместена беше от ценноста на другарството. Хората се бяха научили да я крият, измисляха някаква лъжа, поредната, бяха свикнали. Не се целуваха на улицата. Открих тази възможност в Париж, по мостовете на Сена и терасите на кафенетата. Улиците на моята младост бяха пусти, по тях блуждаеха сенки на човеци, които бързаха да се приберат. Те ужасно си приличаха – цял живот старателно работеха над това, защото да приличаш на останалите, да минеш незабелязан, означаваше да оцелееш.


В моите спомени от отвъд Стената любовта липсваше като даденост и като дума. Тя бе изчезнала постепенно от стиховете – поетите се бяха отказали от нея, за да бъдат публикувани. Бяха я заменили с оди възхваляващи вождовете на народа. Думата беше подгизнала от идеология: любовта към Партията, към труда, към червеното знаме... Езикът на любовта през соца беше изсъхнал, именно към тази суша бях привикнала.


* * *


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (4)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Phoebus Apollo ♕
    Phoebus Apollo ♕
    Рейтинг: 515 Неутрално

    Много добро. Браво! Има прекрасен стил на писане.

    ☯ ✯✯✯✯✯✯ ♕ ✯✯✯✯✯✯ ☯
  2. 2 Профил на Мария
    Мария
    Рейтинг: 1448 Любопитно

    Харесвам такъв изказ.

  3. 3 Профил на picko
    picko
    Рейтинг: 704 Разстроено
  4. 4 Профил на picko
    picko
    Рейтинг: 704 Гневно

    Глупости! Най-хубавите съвременни български любовни стихотворения са писани през соца, може би точно заради особеностите на времето.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK