Откъси от книгите от проекта на университетското издателство за нови автори

"Острови" на Стоян Ненов

"Острови" на Стоян Ненов




Сред подбраните през този уикенд откъси за рубрика "Четиво" попадат трите книги, които тази седмица бяха издадени от Университетско издателство СУ "Св. Климент Охридски" като част от инициативата му с лансирането на дебютиращи писатели. Проектът започва със сборниците с разкази "Следобеди, които..." на Александър Христов, "Острови" на Стоян Ненов и стихосбирката "Начало и Край" на Белослава Димитрова. Откъсите са избрани от авторите им.

Стоян Ненов - В "Грийн уикенд"


"В едната страна от найлоните се подаваше нещо светло, може би крак. Янко се ужаси. Това трябва да беше Силвия. Двамата горски са я примамили тук и са я убили. Сега сигурно ще я заровят. Главата го стегна отново. Прободе го острата болка от сутринта. Той стисна зъби и приклекна, за да изчака двамата, които вече навлизаха сред дърветата. Огледа около себе си и видя една малка, но тежка сгъваема лопата, облегната на стената на хотела. Приближи се тихо и я грабна. После тръгна към тясната просека, където бяха изчезнали горските с тялото на жена му. След няколко секунди успя да ги настигне и повече не ги изпусна от поглед. Те продължаваха да се клатушкат, стискайки големия пакет за ъглите. Изведнъж найлонът се скъса там, където го бе хванал дребосъкът със синята фланелка, и се свлече на земята. Съдържанието му се показа сред черните парцали.




Плът и руси коси! Силвия!


"Що не внимаваш бе, келеш" – изкрещя високият с карираната риза.


Янко усети как този глас проехтя в ушите му и отекна като в камбанария. Беше равносилно на дълъг шиш, пронизващ тъпанчетата му. Това го накара да тръсне глава и да стисне конвулсивно лопатата. Вдигна отново поглед и видя лицето на брадатия планинец на две педи от своето.


"Внимавай бе, остават петдесет метра, ще разсипеш карантиите баш накрая."


След тоталното смайване Янко погледна надолу и откри, че не стиска дръжка на лопата, а навития край на черния чувал. После перспективата пак се смени рязко и той видя как двамата мъже се отдалечават през гъстака. Чувстваше се сякаш главата му бързо се стрелва нависоко, после се запраща към земята, отскача и пак излита между дърветата. Стискайки острата военна лопата, той със сетни сили се добра до храстите, където двамата мъже се шмугнаха. Зад тях прозираше някакво сияние. Като доближи, Янко забеляза, че там гори висока клада, а около нея върху широк кръг от жарава се пекат няколко цели прасета, забити на колове.


Двамата горски се бяха спрели и разопаковаха товара си. "Ще пекът Силвия" – помисли си Янко и се спусна напред, вдигайки оръжието, което продължаваше да стиска. Изведнъж дълбоко в него се вкорени убеждението, че е готов да се пожертва, само и само да не гледа как сквернят трупа на жена му. Той тичаше и вече наближаваше убийците в гръб. В последния момент нададе вик, дребния се извърна ужасен и видя как Янко замахва с все сила. Точно тогава самият Янко усети страхотен удар в слепоочието си и се свлече на земята. Червената завеса отново започна да се спуска, но този път бавно като гъста течност, която изпълва погледа. Още няколко мига Янко виждаше какво става ниско до земята. В близък план бяха боровите иглички и той видя как през тях си проправя път черен бръмбар с лъскави щипки. Зад него тлееше отровно зелена светлина. Като спря да се размива, Янко откри, че тя идва от голям израстък перести гъби, захванати за стар дънер. Те имаха лигаво покритие с подобни на брокат частици, което ги караше да фосфоресцират в тъмнината. Накрая през зеления фон пред тях се появиха чифт крака. Янко разпозна обувките на Силвия (...)


"Следобедите, които..." на Александър Христов

© Издателите

"Следобедите, които..." на Александър Христов


Александър Ненов – Из "Следобедите, които..."


Събуждам се много плавно, на практика все още спя. Зная, че след секунди ще звънне будилникът, всъщност не зная дали ще е след секунди или минути, просто зная, че ще го направи. В просъницата времето е много относително. Винаги се будя преди да звънне. Ако не съм го навил, се успивам. Нагласям се така, че да мога да го ударя, когато се обади, и да не му позволи да клати въздуха с евтините си писукания. Лежа полубуден и протяжно се разделям със остатъците от съня, точно в този момент най-добре го осмислям, може би именно сега го сънувам.


Сънувам следобед, ранна привечер, вкъщи съм си, а навън се стъмва. Всичко е в кафяво-сивкава мъгла, приятно е, винаги съм обичал тази колеблива фаза от деня. Разбирам, че това не е определен следобед, а една смесена поредица от много. Не различавам кога започва или свършва поредният, но зная добре, че времето не е застинало, върви си, просто винаги е еднакво. Аз трескаво бързам за някъде, суетя се или пък просто седя в хола и гледам как дърветата зад блока губят очертанията си в тъмнината. Не съм сигурен, че седя в хола. Само знам, че дърветата отвън се стапят. Това ме кара да се чувствам добре. Сега отново бързам.


Апартаментът е тих, безжизнен, но го чувствам съвсем ясно, мога да го помириша. Разбирам, че всъщност не бързам за никъде, но въпреки това нямам време за нещо. Усещам и някого другиго в него - не съм сам. Мисля, че не съм притеснен от това, нормално е да сме двама в този момент. Сега разбирам кой е с мене – прабаба ми. Тя си е в стаята. Тя винаги си е вкъщи, много е възрастна, почти столетник. Откакто се помня живее вкъщи. Тя винаги е някъде наоколо, всъщност е почти до мен, мога да си поговоря с нея. Въпреки това не го правя, не знам защо. Аз бързам, притеснен съм, не мога да ѝ обяснявам сега.


Прабаба ми винаги е даденост за мен, вечно присъствие, почти част от интериора. Но аз я обичам. Обичам я така както се обича прабаба. Отчитам съществуването на много спомени с нея, но те не могат да влязат в следобеда, той е непрекъснат и непробиваем. Вече знам, че сме само двамата – аз и тя. Все по-осезаемо усещам, че трябва да свърша нещо, дори започвам леко да се напрягам.


Сега излизам от стаята си, пак влизам в хола. Той е пак същият, но баба ми е вътре, седи си на нейното си канапе. Усмихва ми се, аз също. Без да говори ме пита дали съм ял. О, ял съм, как да не съм ял. Тя се успокоява, но аз бързам не мога да остана да си говорим.


Чувствам се доста странно вече, сменят се различни картини. В тях сме аз и тя. Все бързам, нямам време, а тя е почти неподвижна, седи си. Не си говорим, като че не се забелязваме. Сякаш сме на различни места, въпреки че се виждаме. Не, не се виждаме, защото мен всъщност ме няма там. Само тя е. Това са нейните безкрайни, несвършващи, сумрачни полудни.


Осъзнавам, че светът ѝ е смален, минимализиран, той се състои от този апартамент. Извън него за нея нищо друго не съществува. Сега знам какво ме притеснява – трябва да си поговоря с нея, да ѝ разказа нещо, но въпреки това бързам, не мога да го направя, защото трябва да свърша нещо друго. А и мен ме няма там, не мога да се появя обратно при нея. Всъщност май и не искам.


Много съм объркан. Имам усещането, че всичко е адски забързано в мен, главата ми е като свиреща бубина. А баба ми е спокойна, застинала, далечна. Виждам я, но не мога да ида при нея, трябва да поддържам моя ритъм.


Обратно на бързината в мен, тя съвсем застива. Изведнъж целият безкраен следобед на баба гръмва, разклаща се и не помръдва повече. Аз съм там само като присъствие, дори и тя не може да ме усети. Абсолютно сама е. Аз вече не бързам, няма за къде. Споделеността между нас двамата я няма. Невъзможно е да ида при нея, за да ѝ разкажа нещо, не мога да си поприказвам с нея. Само мога да я гледам. Тя седи в канапето си. Чете книга. Става ми тъжно за нея, става ми тъжно, защото съм избягал от тихия сумрачен следобед и не мога вече да го споделя с нея. Все още не мога да се сетя за къде съм бързал и наистина бързал ли съм за някъде. Вглеждам се в нея. Разбирам, че не чете книга. Седи в канапето и спи, книгата е разтворена на скута ѝ, устата ѝ е леко отворена и чувам старческия ѝ дъх. Разбирам, че завинаги трябва да напусна този хол, това място, този следобед, в които живее прабаба ми, защото мястото ми не е в него. Тъжно ми е, но въпреки това не искам да остана.  Бубината в главата ми ще засвисти след секунда и аз ще изчезна. Ето – вече започна.


Всъщност това е будилникът. Удрям го зверски, той спира, а аз светкавично скачам от леглото. Още съм сънен, но се чувствам страшно гузен, защото не обръщам достатъчно внимание на баба ми, не ѝ обръщам никакво внимание, знам го. Оставил съм я да живее в свят, в който няма никого. Сигурно ѝ е самотно, изпратена във време, което и чуждо, където не познава никого и нищо. Време, което е дошло много след като нейното си е отишло завинаги. Тръгвам към нейната стая, ще ида, ще я събудя и ще си говорим дълго, ще ѝ разказвам някакви безсмислени неща, няма да я оставя тя да ми разказва като друг път. Тръгвам с едри крачки, така - както съм по гащи.


Когато влизам в хола спирам. Това е същият хол от съня, само че подреден по друг начин.  Стоя  замръзнал  и гледам канапето ѝ – претапицирано е. Сънят изведнъж ме напуска окончателно, сепвам се. Баба ми я няма вече от няколко години. Стаята, към която съм тръгнал, сега не е нейна.


После... после ме обзема силно, всепоглъщащо, безвъзвратно, лепкаво облекчение...  безкрайно облекчение.


"Начало и край" на Белослава Димитрова

© Издателите

"Начало и край" на Белослава Димитрова


Белослава Димитрова - "Сцени"


Вече нямаме прошки


не ни съдете строго


той паднал от колелото


наранил се кървял


ключицата била изместена


с четири сантиметра припаднал


толкова съм стерилна


не се чувствам


нямам нужда от никого


имам си вещите


някога майка ми


била заразена с нас


детето е забравено от сутринта


лудата играе в парка


Всичко, което трябва да знаете за:
Коментари (6)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на epoc
    epoc
    Рейтинг: 1341 Неутрално

    Все се чудя дали някога ще има истинска българска литература....

    Икономедия се превърна в трибуна на тролове ЗА и ПРОТИВ правителството. Очевидно е, че няма какво да се говори или коментира с такива драскачи....
  2. 2 Профил на Нефертити
    Нефертити
    Рейтинг: 1633 Неутрално

    Българските автори трябва да се подкрепят. Сред тях има много талантливи ....

    Предразсъдъците са за ограничените.
  3. 3 Профил на jubal harshaw
    jubal harshaw
    Рейтинг: 1341 Неутрално

    Малко тегави са и тримата, но опитът за поезия най-много ми реже очите.

    Успехи в бъдещите произведения.

    http://jubalharshaw.wordpress.com
  4. 4 Профил на epoc
    epoc
    Рейтинг: 1341 Весело

    До коментар [#3] от "jubal harshaw":

    Само тегави? Приличат ми на двайстгодишните напъни на киното ни да сътвори нормален филм, а не някакви раздиращи напъни от нихилизъм, словесни оргазми и псевдоелитарни полюции. Най-накрая се получиха няколко по-сполучливи филма. Поезията, която ти реже очите беше връх на модернизма в Щатите по време на войната в Залива, гледам, че за има-няма 20 години някой е решил да пробива и тук по този начин. Първата наркоманска писаница в друг вариант от друг БГ автор вече есетина години събира прах вкъщи, стилът е много подобен. А от второто ми се прииска да се разкрещя като Ботев "заще не съм и аз поет като Пишурката, ода да напиша на баба ми за хурката"...

    Между другото сайтът е-бане.нет още го има и макар и рядко и там се появяват добри попадения без особени претенции да бъдат публикувани някъде другаде, освен в интернет. А ако някой автор иска да натрупа публика, по-добре е първо да пробва в имтернет. Разликата между това просто да бъдеш просто наплют и това, да останеш с едни 10000 бройки непродаваеми книги е меко казано - болезнена.
    Направо ми напомня за СФ-тата от "Махалото на Фуко".....

    Икономедия се превърна в трибуна на тролове ЗА и ПРОТИВ правителството. Очевидно е, че няма какво да се говори или коментира с такива драскачи....
  5. 5 Профил на sgannn
    sgannn
    Рейтинг: 432 Неутрално
  6. 6 Профил на picko
    picko
    Рейтинг: 539 Неутрално

    Откъсът от Александър Ненов най-много ми допадна, макар че в един момент се чудех дали да не спра да го чета и да мина направо на стихотворението. Дочетох го все пак и разбрах, че има мисъл и въобще нещо зад думите, но многословието ми се струва прекалено. Стихотворението е абсолютна самоцел. А първият откъс - или е прекалено кратък и не можах да добия добра представа, или, ако цялото е такова, подобни екшъни и трилъри си имат своята публика, но аз не съм от нея.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK