© Дневник
Александър Костадинов
Александър Костадинов е един от двамата българи, които прекосиха с автомобил от край до край Африка в продължила повече от 50 дни експедиция. В "Дневник" ви разказвахме за хода на пътуването в снимки, но днес ви предлагаме неговият разказ за идеята, случките, интересните и страшните моменти.
Може би въпросът, който вълнува най-много хора е как ви дойде идеята за тази експедиция и каква беше целта й?
- Една от многото причини е това, че пътуването е най-добрият начин човек да си отваря кръгозора, да научава повече, да се среща с нови хора, събития, като всичко това обогатява. Подобно пътуване е и вид излизане от зоната на комфорт, която всеки един от нас има, но става неин затворник, успива се и започва всичко да му минава бързо, като губи част от смисъла. Подобна експедиция, особено за хора, които не са "професионални приключенци", е много сериозно излизане извън зоната на комфорт.
Друга част от отговора е споделянето. Искахме да споделим това, което виждаме. То е субективно, но в това се крие и част от красотата. Африка е континент, към който хората имат много предубеждения. Африка не е бедност, някакви диви "анимационни" животни и тотална изостаналост. Това виждане е много далеч от истината. С нашата експедиция дори искахме да провокираме хората да започнат и те да откривателстват. Да излязат утре и да отидат до някое близко село или забележителност и да откриват, защото това е процес, който е може би най-възнаграждаващ, най-интересен и ключов, за да се развиваш. Защото, оставайки в комфортната зона, в един момент развитието ти по-скоро започва да линее.
Имахте ли някаква социална мисия?
- Може да се каже. От по-малкото, ако започна - помогнахме на едно училище в Лалибела с тетрадки, учебни пособия, химикалки. Друга част от социалния аспект е да създадем повече информираност в българите какво се случва в Африка. Опитахме се да представим и лошата и добрата страна.
Като социален аспект може да се приеме и стремежът ни да покажем контрастите. Без да сме най-бедните, българите сме сред най-нещастните хора в света и това го показват редица проучвания. Ние много се оплакваме, много негативеем, но нищо не правим, за да се промени положението. Наистина животът в Африка е в много сериозен дисонанс с живота в България. За значителна част от хората в някои страни месото дори веднъж в годината е лукс. Ние не ценим достатъчно това, което имаме, а ако по някаква причина не ни е достатъчно, основно се оплакваме и се чувстваме зле. Не прекарахме дълго време на едно място, за да влезем в дълбочина, но, изглежда, черната дупка е в района на България.
Казахте, че за Африка има много стереотипи. Как бихте описали този континент сега, след като сте го преминали от край до край?
- Изключително богат континент - на култура, на природа, на хора (компетентни, приятни, с мироглед). Африка не е толкова изостанала, колкото ние си мислим, но се нуждае от помощ, от всички нас, включително и от бедна България. Понякога не е нужно да си много богат или да даваш пари, за да помогнеш на някой. Това, което си мислих през всичките дни, е, че тези хора имат нужда по-скоро от типа да им покажеш къде е кладенецът, вместо да им даваш чаша вода всеки ден.
Малко хора например знаят, че Етиопия е една от първите държави, приели (православното) християнство. Имат собствена азбука, почти никога не са били колониална държава, имат изключителна култура. Скалните църкви в Лалибела, строени около 1187 г. създават християнска ос не само към Средиземноморието, но и на юг. Дворцовият комплекс в Гондар с неговия замък, строени през XVII век, също контрастират на стереотипите ни за континента. Нека си припомним България в каква ситуация е била по това време.
Най-голямата изненада, която ви поднесе Африка?
- Колкото и да си подготвен, изненадите са всекидневни. И както понякога става, очакваш проблеми на едни места, а те се появяват, където е по-цивилизовано. Голяма изненада например беше Судан, която се оказа една от най-дружелюбните и приятните страни, през които минахме. Ако погледнем в страницата на Държавния департамент на САЩ, ще видим, че там в общи линии казват никой да не ходи, посолството е в намален състав, служителите се движат само с бронирани коли и само в района на Хартум. И за нас беше огромна изненада да видим колко добре е подредена държавата, колко са дружелюбни хората и колко сигурен се чувстваш. Разбира се, със сигурност сме имали и късмета да не се пресекат пътищата ни с евентуални проблеми.
Кой беше най-страшният момент в цялата експедиция?
- Те бяха много, както може да се очаква. Като се започне от това, че на два пъти започвахме експедицията, а не можехме да тръгнем - единия път заради визи, а втория заради невъзможност да освободим колата в Александрия, бяха невероятни преживявания във войната с бюрокрацията, непукизма и коренно различна култура. На два пъти имаше вариант колегата да си тръгне много по-рано. Бяхме на косъм от много сериозен инцидент с ТИР, който беше се обърнал на пътя в тъмното и по никакъв начин не беше обозначен.
В Етиопия деца хвърляха големи камъни по колата. Лично за мен едно от сериозните изпитания беше, когато останах сам, защото колегата трябва да си тръгне спешно за България. За първите два дни сам минах около 800 километра офроуд, без GSM покритие, без навигация, без контакт с никой, с технически предизвикателства (спука се стъклото на колата, спуках гума, нямаше къде да се спи и т.н.). Но пък това, което преживееш и видиш, е още по-изумително и възнаграждаващо - залезът и изгревът в пустинята Намиб, нощното небе над язовира "Насър", или карането на 3400 м надморска височина на етиопското плато, вкопаните църкви, животните и даже и хората, които си срещнал.
Най-забавна случка?
- Въпрос на гледна точка. Сега, в момента, ми се виждат много забавни седемте дни, които изкарахме в Александрия и всеки ден се борехме с безумствата на бюрокрацията. Всеки ден ни уверяваха, че всичко е наред, няма проблем и всяка секунда ще си получим автомобила, и в крайна сметка ние свършихме цялата работа. Изпуснахме ферибота, костваше ни много усилия, време и пари. Тази експедиция беше едно големи забавление – не бива да приемаш дори себе си на сериозно, защото светът е достатъчно пъстър и разнообразен, за да го вкарваш в своите рамки или да го съдиш.
Забавен беше целият процес на преминаване от Египет в Судан. 1000 км сухоземна граница и единственият начин е с кораб по язовира "Насър". Баржата и процесът, при който товариш колата, е поредица от страшни и абсурдни събития. След седмици проблеми и значителни финансови средства и почти провал на одисеята ни, накрая сме първа кола за месечния превоз на 4-5 коли. И заключваме колата с всички ключове вътре. Дали Провидението ни подсказва нещо, или на такава експедиция трябва да си готов на всичко. Все пак стигаме до ферибота, където 600 души с 600 тона личен багаж са превзели всяко свободно място. Затова и спим на открито на капитанския дек срещу скромна лепта за капитана, потресени и от тоалетната. Дори и Светатата инквизиция би завидяла на подобно пособие за мъчения. Но всичко си заслужава, когато слънцето потъне във водите на Нил, корабът излезе в "открити" води и лежиш на палубата, докато сърцезаваш Млечния път.
Стана въпрос, че се определяме като една от най-нещастните нации в света. А при преминаването ви през Африка къде хората ви се сториха най-нещастни и къде най-щастливи?
- Може би в Египет изглеждаха най-разтревожени. Спадат доходите, защото са намалели туристите. Държавата я няма и техният свят, в който са живели до скоро, на практика е рухнал. Не видях обаче онази странна форма на нещастие, каквато съществува в България.
Всъщност какво кара хората да са щастливи на място като Африка?
- Вероятно отговорът е многослоен. Личното ми обяснение е, че хората там ценят това, което имат. Понякога притежават само живота си. Не са толкова материални, може би и защото няма огромни контрасти, както в нашата част на света. Фокусират се върху религията или спорта, не толкова върху битието. Може би инстинктивно управляват собствените си нагласи, държайки ги повече в позитивния или поне неутралния спектър.
В крайна сметка ти определяш как да се чувстваш, ти управляваш донякъде как ще ти влияе външната среда. Капсулирането, кръгозор докъдето ти стига носът или прага на къщата вкарват хората във филма на Нещастието. А когато не правиш нищо да промениш реалността, дори да смениш съседите, града или в краен случай държавата, не можеш да очакваш каквато и да е промяна. България, политиците, пътищата, колегите – това сме ние!
Освен мизерията видяхте и туристически атракции. Има ли нещо, което можем да вземе като опит. Някакви добри практики?
- Честно казано, почти не видях лоши практики. Почти навсякъде се чувстваха усилия туристите да се чувстват добре – включително да те пуснат отред на 3-километровата опашка за гориво. Чувства се общ стремеж на търговци и държава да оставиш повече пари в страната, но и да получиш уникален опит и изживяване. Вероятно и аз ще го повторя - България има огромен потенциал, който се пропилява в евтин и масов туризъм. Превръщаме се в ширпотреба, при която някой идва тук, консумира някакъв посредствен продукт, плаща посредствени пари и си заминава.
От гледна точка на бизнеса, в който работите - автомобилите, видяхте ли нещо интересно?
- Африка е развиващ се континент. Имаше дни и страни, в които на ден можеш да видиш четири, пет автомобила. Често не се движиш по път, а по тротоар, защото по него се движат милиони хора, магарета, кози. Като инфраструктура на много места пътищата бяха перфектни, може би защото бяха нови. Изненада за мен беше карбоновата такса в Замбия, която демонстрира надпредничаво мислене, каквото липсва дори в доста страни от Европа. Тя се плаща от всички превозни средства и зависи от това колко гори и замърсява то.
Като малка нация сме много любопитни доколко ни познават по света. В Африка срещнахте ли хора, които знаеха къде е България?
- Да, на много места. България се свързва основно с футбол - с Бербатов, Стоичков. С някои от държавите сме имали по-сериозни политически и икономически връзки и там страната ни беше позната. Като цяло обаче не сме много познати с нещо конкретно. Един пример за нас колко глобално село е станал светът беше срещата в Етиопия с една живееща в Лондон французойка, която пее български народни песни. Тя беше на екскурзия в Етиопия и беше фантастично, че има връзка с българския фолклор и участва в лондонския хор за българска народна музика.
На повечето места обаче бяхме първите българи, които минаваха с автомобил. Повечето хора, които срещнахме, не можеха да повярват, че от Европа сме дошли с кола и прекосяваме целия континент за петдесет и няколко дни и сме от държава като България.
Името на експедицията е "Шест А" (Six-A), следващото А кое е и кога го планирате?
- Следващото А, може би ще е Азия - от София до Пхенян, може би през Сибир, Байкал, Монголия... Все още обаче не го мислим, защото след подобно интензивно пътуване чувството за време се губи, част от мислите ти са там, така че още е рано за нова подобна експедиция. Тя е свързана и с много ресурси - време и пари, и подготовка.
Каква ще е съдбата на автомобила-герой, с който направихте пътуването?
- С LR Defender-a нямахме нито един проблем, което е изненадващо предвид пътя, по който минахме. По пътя на смъртта Мояле – Марсабит – лунен пейзаж от вулканични камъни, пясък, скали, метър кал в комбинация с обикновени разбойници и "Ал Кайда" привърженици, преминахме със следните поражения по колата – скъсани колани за багажа на покрива и много много прах. С толкова легендарна история зад гърба си ние самите тествахме отвъд възможностите дефендъра и за секунда не ни подведе, без да е специално подготвен.
