Георги Господинов: Въпросът не е кой ще плати сметките, а кой ще плати проваления живот

© Цветелина Белутова

Сякаш в унисон с политическите събития, писателят и поетът Георги Господинов издава новата си книга, озаглавена "Невидимите кризи" (изд. Жанет 45) и очаквана на българския книжен пазар на 25 февруари.

В нея авторът на "Естествен роман" и "Физика на тъгата" за първи път събира в една книга есета, истории и публицистични текстове, писани за българската и чуждестранната преса, и по-специално Neue Zürcher Zeitung, "Дневник", Wespennest, сп. "ЛИК", в."Култура", SPRITZ, сп. "Тема", в. "Литературен вестник". Някои от тях са четени по време на публични форуми във Франкфурт, Лайпциг, Берлин, София и Созопол.

Пред "Дневник" Господинов коментира новата и бъдещата си книга, актуалните политически събития в страната, защо трябва да говорим за това, което не ни се е случило, какво всъщност се крие зад невидимите кризи, защо национализмът е кич и как се стигна до престоя му в манастир в Швейцария.

Прави го с критичен тон, но и с трудна личащата си от думите усмивка.

Преди минути правителството на ГЕРБ падна. Как изглеждат тези събития през очите на един писател?

- От една страна, имам усещането за дежа вю, но от друга, това не е 1989 или 1997 година. Някога хората вдигаха два пръста, сега вдигат един – среден. Това само по себе си е красноречиво. Изчерпване на залежите от смисъл... Това е. Те и без това никога не са били особено големи.

Ясно е, че това е протест на отчаянието и беднотата. Обществото на отчаяните е много уязвимо и крехко. И лесно някакви здрави момчета без лица, този авангард с качулките може да подмени ситуацията, лесно да я радикализира, както се и случи... А премиерът също така лесно, като на инат, да напусне сцената.

Твърде лесно сякаш...

- Нещата ни се случват твърде лесно, след което става много трудно. Твърде лесно се случи промяната на 10 ноември 1989 г. и тази леснота не беше добра. Така и сега. Бързата оставка на правителството остави протеста без мишена. Гняв без адресат. И в този смисъл - адресиран към всички. Снощи до късно гледах как се лута шествието по нощните улици на София. Една дълга разходка из нощния град, без да е ясно накъде. Това лутане е много показателно и това е, което ме прави мрачен. Имаме беднотата, имаме отчаянието, но отвъд това няма хоризонт. Отчаянието на хора, чийто живот е сбъркан, не знаят какво да правят и излизат на улицата, където чакат някой да им даде смисъл. Хем протест срещу държавата, пропита от корупция, хем искане за национализация - това е абсурд. Освен че няма лице, протестът още няма и език. Поне засега... Виждаме едно нямо тяло. И в тази разредена среда много лесно могат да се настанят популистки и екстремистки гласове.

Каква е физиката на тъгата на протестиращите?

- Когато «Физика на тъгата» излезе преди година и нещо, имаше само тъга, сега тя преля, радикализира се. Тя трябва да се оттече и да си намери изход. Има други начини, по които тъгата в едно циливизовано общество може да се опитоми. Дали тези събития, сблъсъци и шетащи хора с бутилки и камъни са лицето на чаканото гражданско общество? Или, напротив, това е последствие тъкмо от липсата на гражданско общество през тези години, което да упражнява постоянен натиск върху институциите. Да се оказва непрекъсната съпротива, да вика в ухото на властта, да ползва всички инструменти.

По някаква случайност сега излиза книгата ми "Невидимите кризи", а едноименното есе е писано през 2010 г., когато не съм очаквал, че ще се случат подобни неща. Когато се изчерпват «залежите на смисъл» на Испания или Гърция, там падаш от някакво ниво на по-ниско. В България падаш от минус нивото на още по-голям минус. Не съм очаквал, че ще се случи тази ситуация. Книгата събира различни есета, различни истории, а ако част от тях могат да дадат ключ към случващото ни се днес, а другите да утешат или да произведат малко смисъл, ще бъда доволен.

При положение, че живеем във времена, в които всичко е толкова видимо и публично, може ли да има "невидими кризи"?

- Да, защото има едно нагнетяване на всекидневно напрежение, което не се измерва в макроикономически показатели. А и далеч не всичко е толкова видимо и публично.

Големият въпрос е не кой ще ми плати сметките за тока, а кой ще ми плати за проваления живот. Това е невидимото и неизреченото питане на хората вън. Може никога да не го произнесат, но този въпрос виси там. Това е другата криза, която е вече ясно видима по улиците на България днес.

Разбира се, всички са чувствителни към парите и кризата лесно беше припозната най-вече като финансова. Обаче зад нея стоят други, също толкова тежки кризи. Продължителните икономически кризи се превръщат в екзистенциални. А когато това стане, хората излизат и казват "Аз не знам какво да правя нито с тази държава, нито със собствения си живот". Тук ври една каша от собствено неудовлетворение, дефицит на смисъл, липса на хоризонт, отчаяние от държавата. Ако си на 30 години, си живял 24 от тях в преход. Това е нищо в исторически план, но много в биографичен. А да не забравяме, че българските кризи тръгват от средата на 80-те (включително и проблем с тока). Всъщност от по-рано, но тогава станаха невъзможни за потулване. Така че да не виним единствено прехода.

Една от големите грешки беше, че обществото лесно загърби анализа, литературата и реши да запълни екзистенциалните си кризи с една шоупрограма – да се "забавлява до смърт", да къса салфетки или ако няма пари, да стои с ракийката и салатката. Има и друг начин - да преминеш през собствено култивиране, през съпротива, но гражданска съпротива.

© Свобода Цекова

Споменахте за екзистенциалните кризи на хората. Те могат ли да се преодолеят изцяло, тъй като ми се струва, че почти всеки, който е бил свидетел на подобни политически обрати, остава като жигосан с определен начин на мислене?

- Вярвам, че са преодолими. Кризата е последният сигнал, че вече не може да се живее така и по-надолу не трябва да се отива. Ако ние имаме усещането за нея, значи имаме усещането, че има спасение. Но това е бавен процес – това става с развиване и култивиране на вкус, а културата е усилие.

Това усилие е също така лично. Когато излезем на улицата и кажем "Вие сте виновни, че живеем така", това не е самата истина. Стар навик от социализма е делигирането на властта, че тя трябва да се грижи за всичко в нашия живот. Протестите показват едно пълно отчуждаване и шизофренно отношение към държавата. Не можем да я виним за всички наши депресии. Голямата рецесия я има в икономически план, но я има в нашите собствени провалени животи, а за тях нашата собствена съпротива е много важна.

Какъв е начинът тази съпротива да се прояви?

- Ако казваш, че "Аз не искам да живея в тази държава, защото ме управляват корумпирани хора" и в същото време се подписваш на прекия си началник под някаква минимална заплата, за да не плаща той на държавата, ставаш част от това. Или продавачката в мола, която не се усмихва, или таксиметровият шофьор, който казва "Това си е моята кола, ще си пуша вътре" - те са част от това. Вкусът не е за подценяване. Ако човек държи на малките неща, то той трябва сам да ги прокарва през обществото. Това е пътят, за да не сме толкова крехки и лесни за манипулиране.

Във всичките си книги съм искал да пиша за хората, които не са по вестниците, които взимат по 1 лв. на час, а за да ги защитим, трябва да ги отделим от манипулатори. Твърде е малка държавата, твърде е прозрачно и всичко се разбира рано или късно. Сега в тези три месеца ще бъде подливана много мътна вода и голяма част от монополистите ще могат да свършат каквото са си запланували. Сякаш всички живеем с някакво тайно знание, което като стане напечено, чак тогава излиза наяве. Ето, сега депутатите казват "Отворете това и вижте онзи какво е направил" - чакай, ако ти вече си знаел за това, защо чак сега го казваш, значи това е престъпление.

Най-големият проблем на този преход е фамилиарното ни общество. То не изгради нормални институциални отношения. Живеем като в семейство от "Под игото", където всичко се знае, жените са в метоха, мъжете в Ганковото кафене и правят политика...то е уютно донякъде, но след това винаги се достига до подобни събития.

Интересно е, че през последните години в българската литература и кино имаше чести връщания към годините на социализма и прехода, всеки преоценяваше тези години сам за себе си. Възможно ли е това, което се случва през последните две години, да даде отражение върху изкуството?

- Аз не мисля, че сме си свършили работата с прехода и социализма. Има толкова много архив, непрочетени страници, неразказани истории. Засега всичко се случва твърде инцидентно. Неслучайно соц-ът за младите хора вече е предимно лайфстайл, дизайн, по-скоро кръчма със соц интериор. За старите е лек носталгичен спомен за спокойни времена. Слава Богу, появяват се сериозни изследвания в академичното поле. Но в полето на всекидневното дебат за миналото практически няма. Имаме кръчми в духа на соца, но нямаме музей – това показва нещо. По-лесно е да продаваш носталгията, отколкото да я анализираш.

Литературата и киното също не са се преуморили в тази посока. С малки изключения засега погледът минава леко, ниско над тополите. По-скоро ще го превърнем в клише, отколкото да се опитаме да го разберем. Но пък и никак не е лесно да разкажеш това време. Достатъчно е, ако успеем да разкажем днешния човек, там има всичко, и онова време включително.

Тъй като тези дни излиза "Невидимите кризи", би ми се искало да попитам дали имате различен подход към писането на есета и на художествена литература. Очевидният отговор е "Да", но питам, тъй като много често в творбите ви има по-документално звучащи моменти и обратното...

- Обратно на очевидното, подходът е по-скоро общ. Пиша една и съща книга, макар и в различни жанрове. Обичам да ходя по ръба на жанра, да го напускам, мисля, че си личи. Част от тези есета могат да бъдат четени като чисти истории. Други са «по-сериозни». Трети разказват съвсем истински и малко известни неща, като например историята за това как Българският аероплан през Балканската война роди футуризма.

Тук е и историята за бедуините, които често спират с керваните си из пустинята, за да изчакат душите си да ги настигнат. Културата, която в момента живеем, е култура на бързото. А литературата е бавна медия. Дава ти шанс да се събереш с душата си. Дава ти инструмент за мислене, другото са бързо ликвидни удоволствия. Една от видимите кризи е изчезването на залежите от нефт, но не по-малко безвъзвратно е изчерпването на залежите от смисъл, за което стана дума.

Без нефт, макар и трудно, пак може да се живее: с еко, зелена, соларна енергия. Докато без смисъл отиваш и се самозапалваш. Бавното ти дава за по-дълго енергия, зарежда те със смисъл.

Някак си много лесно решихме, че трябва да сме комерсиални, тъй като преди това го нямаше. Направихме комерсиални сериали, филми, наблъскани с продуктово позициониране реклама. Добре, ама стигнахме дотук? Това трябва да е само стъпка към другото. Важно е да имаш читатели и зрители, но е важно да имаш и какво да им кажеш.

Един писател е отговорен с всяка своя книга. Заради това много внимавам и издавам роман веднъж на 12 години. Ако направиш три бързи и популярни четива, ще си изгубиш читателите занапред. Трябва да се даде време на хората да стигнат до литературата ти.

© Издателство "Жанет 45"

По-голяма или по-малка е ролята на есето като жанр днес?

- Периоди на преход и криза правят жанра актуален. Така че отговорът е ясен. За да не слизаме при Монтен, който ражда жанра в края на 16 век, в прехода към Новото време, нека споменем силните периоди на двайсети век за жанра. Те са точно около и преди двете световни войни. У нас също има много добра школа през 30-те години. Есето е лично размишление... То е четивно по рождение, по замисъл. Допуска читателя по-близо до писателя. Двамата размишляват заедно, без разделителния екран на фикцията. Има по-близък разговор между двамата.

Есето е много нужно днес. То няма да се чете като роман, но ти дава възможност да преосмислиш нещата. Достигнали сме там, както глобално, така и локално, че е добре да спрем и да помислим. В момента има дефицит на смисъл и на бъдеще. Няма я онази представа за бъдещето от 80-те и 90-те в технологичен план. А през 2013 г. никой няма големи очаквания. Това може да се промени единствено чрез книгите, театъра, киното, те могат да дадат смисъл и да зареждат. Вярвам, че четенето развива вкус, а човекът с вкус по-трудно става идиот. Вкусът може да те спаси от кича да си националист, а в това има много кич.

Казахте, че не бързате с романите, но все пак очертава ли се пътят, по който ще поемете след "Физика на тъгата"?

- Успехът й беше малко неочаквано за мен, тъй като книгата не е лесна. Най-доброто, което се случи беше интересът от млади хора, със съвсем различен опит, без предразсъдъци. Пазя си техните писма, мнения и бележки по блогове. Романът намери читатели по този неформален начин, през мрежата. И на тези непознати нови читатели се радвам най-много. Предстои излизането на романа в Италия, Германия, САЩ и Сърбия.

Сега привършвам книга с нови разкази. Част от тях са писани в един швейцарски манастир, недалеч от Цюрих, където прекарах последните шест месеца след покана от фондация за литература. Там имах цялото време и тишина на света.

Събитията днес дават ли по-голямо вдъхновение за писане?

- Вдъхновение – не, но може би повече материал. Все пак е необходимо минимално спокойствие, дефицитна стока тук. Трудно е да си седиш вкъщи и да пишеш голям и бавен роман в луди времена като тези. Времето по-скоро провокира към публицистика и размишление.