Откъс от "Невидимите кризи" на Георги Господинов

Фрагмент от корицата на "Невидимите кризи"

© Издателство "Жанет 45"

Фрагмент от корицата на "Невидимите кризи"



Откъсът тази седмица в рубрика "Четиво" е от новата книга на Георги Господинов "Невидимите кризи". Тя ще бъде разпространена от изд. "Жанет 45" от 26 февруари, а в нея за първи път са събрани негови есета и публицистични текстове.


Настоящият откъс е подбран лично от автора и е четен по време на откриването на панаира на книгата в Лайпциг на 10 март 2010 г.


Четящият човек




Веднъж се наложи да отговарям на уж елементарния въпрос за какво служи литературата. Конкретно - защо трябва да се чете? Ами то е като да питаш защо трябва да се сънува. Не трябва. Просто сънуваш. Четящият човек обаче извършва една невидима работа по вкуса. А човекът с вкус по-трудно става подлец, най-малкото защото е некрасиво. Четящият човек е красив.


Из "Невидимите кризи"


Нека си представим сега как в този момент някъде паралелно на Лайпцигския панаир на книгата се провежда икономически форум. И там темата е "Литературата! Каква литература?". Поканени са шестима европейски финансови експерти да изнесат лекция. Водещи икономисти са напълнили залата и очакват да чуят как литературата влияе върху фондовия пазар, лошите кредити, върху цялата финансова система, върху потребителските желания на клиентите и пр. Знам, че е трудно да си го представим, даже смешно. Защото с известно основание подозираме, че големите финансови играчи не четат много поезия и проза. Не сме виждали банкери, икономисти, финансисти, частни предприемачи, брокери да прекарват с часове над роман или книга с поезия, да спорят разпалено върху Чехов, Джойс или Томас Ман. Това го няма в никой от филмите, които сме гледали.


Все ми се струва, че ако финансистите четяха книги, кризите ни щяха да са различни.


Трябва да си признаем тук, че ние, хората от страната на литературата, писатели, издатели и запалени читатели, сме приели до известна степен своето поражение. Приели сме с известно смирение своето място в ъгъла. Политиката и икономиката са тези, които карат света да се върти. Изкуството и литературата в частност са онези допълнителни екстри, без които също можем. Във всеки случай една книга не е по-важен, желан и рекламиран обект от един мобилен телефон или плей стейшън. Свикнахме също така, че сериозните неща за човека и света се казват вечер по новините от сериозни хора със сериозни професии, от икономическите и политическите страници на вестниците. А последните няколко пъти, когато видях в големите вестници големи писатели на първа страница, беше по повод съобщение за тяхната смърт. По ирония на съдбата "смъртта на автора" все още е събитие, понякога единственото литературно събитие.


Ясно е, че утопичната представа за икономически форум, на който се дебатира литературата, засега си остава само в моето въображение. (Но аз продължавам да държа на него.) Най-вероятно такъв форум би завършил много бързо и с всеобщ консенсус, че литературата се оказва икономически неизгодна както за писателя, така и за издателя и читателя, т.е за цялата верига, за всички нас, които сме се събрали тук. Там липсват големи инвестиции, няма свръхтърсене и свръхпотребление, банките не са така здраво свързани с този бизнес. Литературата е бавно ликвидна, трудно връща макар и малките инвестиции в себе си. Не е свързана с пазара на енергийни източници. А да сте виждали книги да се търгуват на стоковата борса? След всичко казано тяхната конференция може да се закрие, а литературата да се признае за ненужна, особено във време на криза.


За съжаление, ние обаче не можем в отговор на това да закрием икономиката. Но можем и донякъде сме длъжни да мислим кризата, да я изговорим, да я опишем от нашата си камбанария, да се опитаме да я разберем, да я погалим, да я опитомим, да й изръмжим, ако трябва... Да накараме кризата да проговори.


Дами и господа,


Идвам от страна, която познава добре вкусът на кризите. Опитвала ги е, нещо повече, почти не е излизала от тях през последните десетилетия. (...)


Въпросът е, ако си живял в перманентна криза като тази от последните 30 години, как ще усетиш поредната, за която говорим сега. За да имаш усещането за криза, което е и здравословно усещане, трябва да си пребивавал и в някакво друго, безкризисно време. Има цяло едно поколение, дали само едно, което не е живяло извън тази ситуация. Това поколение няма друга памет, други сетива и друг опит. Как то възприема поредната криза? Как ще реагира на ситуация, в която кризата си е отишла? Знае ли как да живее в нормално време?


Струва ми се, че по-страшно от усещането за криза е липсата на усещане, отсъствието на сетива за кризата. Все едно да нямаш рецептори за топлина. Тогава всяка печка или котлон може да те убие. Това, с което литературата може да помогне, е в развиването на чувствителност към кризите. Иначе те стават перманентни, а нашата безчувственост към тях – хроническа.


Според данни на Eurostat около 17%, или всеки шести в ЕС, живее на прага на бедността. Има една невидима европейска държава с 80 милиона граждани в нея. Няма я на картата, но тя е по-голяма от Франция, от Италия, Испания, Полша. Една държава на бедността, голяма колкото Германия. Знаем ли достатъчно за нея?


Имаме ли име за днешната криза? Уви, колкото и да се разраства, тя никога няма да бъде наречена "Great Depression". Липсва й известно величие. Което в някаква степен усилва депресията ни. Кризите и депресиите ни не са станали по-малки, но начинът, по който ги преживяваме, сякаш се е смалил. Имаме твърде много обещания за спасение, твърде много виртуални изходи. В един разтрошен на парченца, фасетъчен свят няма как да преживеем тъгата и трагичното около нас по онзи цялостен, завършен и възвишен начин, който те заслужават. От което не ни става по-леко, напротив. Защото и онова, което старите гърци наричат катарзис, става все по-непостижимо. Пренесено към днешния случай, може да се каже така. Невъзможността да преживееш една трагедия, криза, депресия до дъното й те прави неин постоянен заложник. Кризата се хронифицира. Моята скрита радикална хипотеза е, че от няколко десетилетия преживяваме една и съща хронична криза, с отделни периоди на ремисия. Да не забравяме, че "криза" е медицинско понятие, употребявано още от Хипократ и Гален, т.е. далеч преди да стане икономическо...


Позволете ми, след като отдадохме дължимото на историческите, етимологическите, географски и дори геоложки измерения на кризата (и депресията), да надзърнем и в нейните частни лични дълбини. Тук, за разлика от икономиката, съм истински специалист, както и всички ние, струва ми се, които сме от страната на книгата.


Всъщност една от хубавите страни на тази криза е, че тя ни дава повод да говорим за неща, които се простират отвъд нея. Наричаме я финансова, защото е най-лесно да видим тази част от айсберга. Всички са чувствителни, когато става дума за пари. Но единственото число тук е измамно. Кризите, и то видимите, са повече от една. В краткия каталог влиза екологичната криза, специално държа да отбележа мистериозното изчезване на пчелите през последните години; също кризата с изчерпването на енергийни източници и пр., и пр. Неща, за които толкова е говорено, че вече сме спрели да ги забелязваме. Освен тях обаче става дума и за друга, по-трудно видима лична и глобална криза, която не се изчерпва с банкрута на банки. Каква е тази криза? Ето един възможен отговор.


Ще я нарека криза на лесните обяснения на света. Или криза на скъсения хоризонт. На отсъстващата трансцедентност.


Известно е, че финансовата криза стартира с т.нар лесни кредити, отпускани бързо и леко, без достатъчно обезпечаване и гаранции. Знаем, че "кредит" идва от латинското credo – "заемам", но и "вярвам, доверявам се". Така етимологията ни подсказва, че преди кредитната криза е кризата в кредото. Днес имаме замразяване на кредитите, преведете си го и като замразяване на доверието, на вярата.


По аналогия с това сме изправени пред една система от бързи, лесни и повърхностни обяснения и ценности. Пазарът и медиите в голяма степен стимулират тези процеси. Пазарът иска да купиш на мига, да не мислиш прекалено дълго. Автентичният човек е потребяващият човек, пазаруващият човек, алчният за света човек. (Greed is good, както гласи известната фраза на Gekko.) Не се колебай, казва пазарът, това е твоята природа. Пожелай, вземи парите и го получи сега. Живей днес. От другата страна стои културата с всичките си колебания. И с абсолютно непазарната идея как ще се живее утре. Два различни свята, напрегнати помежду си. Ясно е на чия страна е надмощието. Твърдя, че смисълът на литературата е да застава на страната на губещите. Ценността да си победител и да си неуязвим е естествена за системата на капитализма. Но за хората, които са от нашата, губещата страна, си струва да стоят зад уязвимостта като ценност, зад колебанието и несигурността. Вярвам в колебаещия се човек.


Каква е връзката с медиите? На едно място Милан Кундера ги нарича "редукционисти на смисъла". Волно или неволно те пренасят, а често и участват в произвеждането на лесните обяснения за света. Разбира се, медиите също страдат от кризата. Свиването на медийния пазар, падането на тиражите, губенето на рекламодатели е факт. Но стратегията на тяхното спасяване, поне в България, включва още по-силно редуциране на смисъла. Първото, което отпада от един вестник, са страниците за анализи, разследваща журналистика, публицистика и страниците за книги и култура. Намирам това за доста недалновидно в дългосрочен план. А и не трябва ли тъкмо във време на криза да има по-голямо предлагане на версии за случващото се, отвъд непосредствената видимост на фактите?


Към лесните обяснения за света (лесните кредити) ще прибавя и експертното, икономическото обяснение. Тази криза е поражение за самозабравилия се Хомо Икономикус, както писаха някои анализатори. Поражение за идеята, че светът може да бъде обяснен единствено през икономически отношения, парични потоци, пазари, лихви, кредити. Дори икономическите депресии не могат да бъдат обяснени единствено с икономически параметри.


Ние не сме направени от икономика и политика. Направени сме също така от тъга и колебание, от такива крехки и необясними неща.


Всяка криза има видима и невидима страна. Едната можем да измерим, другата - не. Как се измерва тъга? Въпросът е да имаме сетива и за двете. И да не се опитваме да лекуваме едното с лекарствата за другото. Защото няма как да излекуваш тъга с антибиотик. Нито частната си депресия с финансова инжекция.


Пред прага сме, това е само частна интуиция, на една нова криза, аналогична на тази с изчерпването на нефтените залежи и енергийните източници. Ще я нарека Изчерпване на залежите от смисъл. Да, до голяма степен това ще е глобална, световна криза. Може би в отделни страни тя ще има по-особено и по-тежко изражение. Там, където собствените залежи на смисъл никога не са били особено дълбоки. И се е черпило доста по-бързо. Криза на късия хоризонт, криза на мотивацията, на неясното утре, люшкане между депресия и агресия, взривяване на твърде крехките примирия в обществото.


Затова предвиждам страхотно бъдеще за литературата, като произвеждаща смисъл. Нещо като алтернативен енергиен източник. Какво прави литературата, казано най-просто. Разказва истории и с това отлага края (Шехеразада). Разширява света и собственото ни ограничено време и тяло. Животът ни щеше да е обидно кратък без нея. Какво още? Дава ни инструменти за интерпретация. Учи ни как да мислим себе си и света, как да го разкажем, как да го четем. Литературата е бавна медия, за разлика от класическите и нови медии, но смисълът, който тя дава, има важното качество траене. Бавното трае дълго. Харесвам историята за бедуините, които по време на дългите си преходи спирали често, за да дадат време на душите си да ги настигнат. Скоростта на душата е друга. Твърдя, че литературата знае повече за тази скорост.


Всичко, което трябва да знаете за:
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK