Коста-Гаврас, режисьор: Киното не дава отговори, а още въпроси

Носителят на "Оскар", "Златна палма", "Сезар", "Сребърна мечка" Коста-Гаврас получи награда за цялостен принос към киното в рамките на 17-то издание на международния "София филм фест".

Отличие, което със сигурност е заслужено: в кариерата на френския режисьор от гръцки произход Коста-Гаврас, напуснал Атина като дете с родителите си заради предполагаеми връзки с комунистическата партия, стоят заглавия като спечелилия "Оскар" за най-добър чуждестранен филм и номиниран същевременно за най-добър в основната селекция Z (1969), с Жан Луи Трентинян (в момента по кината с "Любов" на Ханеке), награденият със "Златна палма" за филм и "Оскар" за най-добър адаптиран сценарий "Изчезнал безследно" (1982) с номинираните от академията за ролите си Джак Лемън и Сиси Спейсик, завоювалата "Златна мечка" драма "Музикална кутия" (1989), "Луд град" (1997) с Джон Траволта и Дъстин Хофман.

По време на награждаването Гаврас беше определен като "не режисьор, а направление в киното", а събитието беше съчетано с премиера на най-новия му филм - политическата драма без "добри" герои и с множество обрати "Капитал", базираща се на реални факти и живота на банкер, който след като заболява психически от стреса, пише книга за преживяванията си. Сюжетът изследва начина, по който парите променят героите, и как "властта, която хората над нас управляват върху нас" им се отразява. По-късно тази година филмът, изграждащ една карикатурна представа за света на банките и големите компании, ще открие кинофестивала в Москва, а през 2012 г. беше част от селекцията в Торонто.

Подобно на "Безследно изчезнал" с Джак Лемън, той избира комик за изключително сериозна роля, за да си поиграе с очакванията на зрителите. В кожата на хладнокръвния главен герой е роденият в Мароко френски актьор Гад Елмалех, популярен с комедийните си образи в The Valet и Un bonheur n'arrive jamais seul ("Щастието никога не идва само"), където си партнира със Софи Марсо. Той е участвал в малки роли в "Полунощ в Париж" на Уди Алън, "Приключенията на Тинтин" на Спилбърг, "Диктаторът" със Саша Барон Коен.

Пред "Дневник" 80-годишният Коста-Гаврас разказва повече за кариерата си и света днес.

В началото сте искал да бъдете писател, но отивате в киното, тъй като за вас е била "нова медия", нов начин на изразяване. Половин век по-късно все още ли киното е най-актуалната форма за разказване на една история?

- Да, тъй като все още прави това, което ме интересува най-много - да движиш историята чрез изображения. Учих литература в Сорбоната бях запленен предимно от театъра, тъй като в Гърция бях гледал предимно екшън филми и сякаш не допусках, че киното може да бъде наистина сериозно. Във Франция разбрах, че това съвсем не е така. Greed (1924) на Ерик вон Строхайм преобърна представите ми - той е дълъг два часа половина, много трагичен, много тежък, без щастлив край. Казах си "Уау" и открих още такива филми, по-късно започнах и да уча режисура в Националното филмово училище във Франция.

Ако сега бяхте студент, щяхте ли да направите отново същия избор?

- (колебае се) Трудно е да каже, но може би да, щях да го направя. Навярно обаче нямаше да отида първо в телевизията.

Филмите ви почти винаги засягат политически проблеми. Това вашият начин да се борите срещу тях ли е, или да зададете още повече въпроси по тези теми?

- (засмива се) При мен никога няма разрешаване на проблемите! А и все пак това не е работата на режисьорите, а на политиците. Един филм може да зададе много въпроси, но няма как да намери отговорите им.

Това означава ли, че киното не може да променя хората, да повлияе на гледните им точки?

- Със сигурност може. Все пак по време на нацизма много хора са били запленени от фашистките филми и са застанали на страната на Хитлер! Но ако трябва да бъдем сериозни - да, възможно е, тъй като със задаването на въпроси човек сам достига до някои изводи.

Това влияние все още ли е толкова силно?

- По-скоро е различно, защото сме заобиколени от изображения. Където и да отидеш, виждаш реклами, а технологията е винаги около теб и не по-далеч от джоба ти. Пренасищането унищожава мита на изображенията, на киното. Това е според мен големият проблем. Можеш да си купиш четири DVD-та за 10 долара или евро, докато според мен филмите принадлежат на големия екран, не на домашната обстановка. Трябва да останеш насаме с филма и да развиеш връзка с него. Докато с телевизора се получава една фалшива връзка - не виждаш филма, а само част от него. В киносалона обаче можеш да видиш толкова повече неща, дори и да гледаш същото. На големия екран рамките просто изчезват.

Етиопският модел Лия Кебеде в кадър от "Капитал", в който има поддържаща роля

Има ли нещо общо в реалността, показана в "Капитал", и тази, която може би сте срещнали в Холивуд?

- По-скоро не, макар че е вярно, че филмовата индустрия е част от икономическата и също има отношения с банките. Но не бих ги сравнил. Банките дават пари, когато смятат, че инвестицията е успешна и тази сума ще се върне при тях, докато при филмите никога не знаеш дали един проект ще е успешен! Киното е изключително парадоксално.

Последните ви филми са изцяло европейски. Беше ли умишлено решение да оставите Холивуд на заден план?

- Всъщност наскоро получих предложение да снимам в Холивуд, но отказах. Просто нямах желание. Предпочитам свободата в Европа, а и не ми се иска да емигрирам за втори път. А така или иначе всичките ми американски филми са пълни с френски екипи и цялата постпродукция беше осъществявана в Париж.

Но основната причина е, че има огромна разлика между двете места в разбиранията към киното. За САЩ филмът е продукт, за нас, европейците, то все още се възприема за изкуство. За тях един продукт може и да се превърне в изкуство, за нас едно изкуство може евентуално да бъде и продукт. Но на първо място е изкуство.

Покрай "Артистът", "Животът на Пи" и "Любов" се заговори за нещо като преоценяване на киното в САЩ именно като изкуство. Възможно ли е то?

- Трябва винаги и да имаме предвид, че това, че някой получава "Оскар", не означава, че филмът е добър. Проблемът е, че хората, които гласуват за оскарите, нямат чак толкова много филми, за които да гласуват. Така че напоследък те все повече се насочват към европейското кино в търсене на качество.

Намирате ли вдъхновение в по-младите режисьори?

- О, да, разбира се. Та те напълно промениха индустрията през последните 20 години. Режисьорите и сценаристите действат по съвсем различен начин от моето поколение. Синът ми прави неща, които нямам идея как са се получили! Иначе обожавам това, което Франсоа Озон прави, а според мен последните години са много силни за жените режисьори.

Казвате, че сте снимал Z най-вече заради гръцкия ви произход. Възможно ли е по същата причина да видим и филм от вас за актуалната политическа ситуация в Гърция?

- Това ще е много трудно, тъй като се случват толкова неща в Гърция, че е невъзможно да хванеш нишка между тях и евентуално да я развиеш в история. Толкова много хора отидоха в затвора, а тези, които докараха държавата до това състояние, са още на свобода. Ситуацията е трагикомична и може би единственият човек, който би се справил с филм за днешна Гърция, е Чарли Чаплин! Положението се променя постоянно и то не към по-добро, така че дано гърците да осъзнаят, че трябва да провокират излизането на нови лица на политическата си сцена.

Всичко, което трябва да знаете за: