Откъс от "Ледовете се топят" на Илия Троянов

© Сиела

Този уикенд в рубрика "Четиво" ви представяме откъс от романа "Ледовете се топят" на родения в България и творящ в Германия Илия Троянов, до чието име стоят книги като "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" , "По пътя на Ганг", документалната "Кучешки времена: Революцията менте - 1989 г".

Романът разказва за глациолога Цено,  посветил живота си на алпийски глетчер, който след едно лято просто изчезва. Главният герой потегля на круизер, за да обяснява на туристите чудесата на Антарктика. Но по време на своето пътуване той се отчайва и от пренебрежението на курортистите, и от ограниченото им внимание към чуждия свят, и от постоянното топене на ледовете.

Книгата се издава от "Сиела", а преводач от немски на български е Владко Мурдаров.

І

S 54°49´1´´ W 68°19´5´´

Няма по-страшен кошмар от онзи, от който не можеш да се спасиш и когато се събудиш.

Срещаме се както винаги в навечерието на всяко заминаване в една от кръчмите на Ушуая, някъде нагоре по склона, далеч от туристическите пътеки, пристигаме по онова време на деня, когато последните ивици светлина угасват в края на небосклона. Седнали плътно един до друг на една от дългите дървени маси, сме обхванати от празнично настроение след половин година раздяла, обслужва ни възрастен мъж, който няма вид на смелчага, но веднъж на сбогуване ми беше признал, че вече се чувствал добре, щом не изпитва потребност да си прободе ръката с нож. Стария не предлага кой знае какво, но ти налива и за почти без пари. На мене ми е достатъчно да седя там с чаша в ръка, заобиколен от широките усмивки на филипинците, които представляват усърдното мнозинство от екипажа. Те се стараят неуморно, с всеки изминал ден на борда се приближават към обичайния си живот, към защитната стряха на голямото семейство, и вършат всичко с учудваща лекота. За мене те ще си останат загадка. Ушуая не може да повлияе на настроението им, нито натрапчивите спомени, нито ехото от кървави мелета, тази честота им е чужда. Това е част от европейското наследство, това са травмите, оставени от белия човек. Те, изглежда, просто се носят през това място както през всички осквернени места по пътя на нашата експедиция (що за надута дума от излиянията в рекламните проспекти), носят се, сякаш едва докосват земята, ако изобщо стъпят на суша. Това ни отличава един от друг, ние нямаме общо минало: онова, което мене ме потиска и сковава, тях, изглежда, ги изпълва с живот. Инак можеш добре да ги водиш, както постоянно обяснява хотелският мениджър на кораба (и с това иска да каже, че са много по-добри от опърничавите китайци), сякаш той лично ги е дресирал да бъдат така усърдни в работата си, така търпеливи, така кротки.

Това тяхно усърдие би ме смутило, ако не беше Паулина, която в момента вероятно се опитва да придаде някаква лична нотка в общата ни кабина с едно изкуствено цвете и с множество фотографии, целия зверилник от роднини със седящите отпред баби в кресла, довлечени от градината и изтърбушени на места, с изправените зад тях дъщери и синове, всичките верни синове, освен един, който се е измъкнал и за когото мърморят, че кълцал зеленчуци в някакъв ресторант в Ню Йорк. Чуквам се със сънародниците на Паулина, механици, готвачи, боцмани, чуквам се и с шефа на ресторанта Рикардо, толкова незабележим като някой опакован във фолио куфар, но, моля за внимание! по време на пътуването неговото влияние ще расте, всеки пътник ще го познава лично и някои даже ще го оценят (Как е, мистър Айсбергер, той ми показва вдигнат нагоре палец, в стремежа си предварително да е разчистил всякакви недоразумения). Страхотна гледка е да видиш как милионерите от северното полукълбо стоят на опашка пред бюрото му, любезно се покланят и с мушнати пликове му изказват благодарност за желаната маса от дясната страна на борда с поглед към ледения блок и тюлените. Богатите, това съм го установил през последните години в открито море, са готови да плащат значителни суми за дребни привилегии, това ги откроява от масите, това подхранва надеждите на Рикардо и финансира доизграждането на строежа на пансиона му в Ромблон. Тюлените, моржовете и пингвините го интересуват толкова малко, колкото и глетчерите или айсбергите, но той не пропуска да изтъкне всяка благоприятна гледка: what a view, fantastic, fantastic, take your seat.

Ухилва се широко, зъбите му блестят, би използвал и безброй пъти думата fantastic, стига да има готови да платят за място на трибуната при някое сметище, нашият шеф на ресторанта дава предпочитания само на онова, което се продава. Винаги когато седим в по-широк кръг, той флиртува с русата красавица, специалистка по китовете от лявата му страна, подгрява изтърканите си лафове, както подгрява манджите си, one of these days ще изслушам сказката ти, наистина, ще ми се да разбирам рибите, откакто ги видях от ресторанта, как плюят във въздуха, те наистина били прекрасни, но защо тази beautiful Беате обича повече китовете от хората, това се питал, и затова при една от следващите й сказки щял да седне на първия ред и да си записва всяка нейна дума. На нашата дълга маса, цялата в неангажиращи резки, той обещава това преди всяко тръгване, this time, swear to heaven5, китоложката го щипва по ръката, тя говори английски с немски акцент, немски с испанско звучене, а испански – с чилийски нюанс. И въпреки това нищо няма да се получи от неговия education cetacean. Със сигурност в края на това пътуване той пак ще обикаля с готварска шапка в ръка и ще събира бакшиш за хората в кухнята, докато те ще стоят строени пред овалния бюфет, за да изпеят заедно една песен на тагалог. Тя звучи като химна за неизвестния слуга и всеки път я възнаграждават с бурни аплодисменти.

На масата са се събрали и всички лектори от кораба ХАНЗЕН, с други думи, преподавателите по време на ваканция, какъвто и аз бях цели три години, докато вчера, веднага след като пристигнах, капитанът не ме извика при себе си, за да ми съобщи, че водачът на експедицията изненадващо бил закаран в болница в Буенос Айрес с подозрение за свински грип и че било изключено на този етап да се присъедини към нас. В най-добрия случай сме щели да го приберем при протока Бигъл, но дотогава трябвало да се намери заместник и той смятал, че аз съм достатъчно компетентен за това. Бил съм осведомен, ангажиран, съобразителен (макар и понякога прекалено, допълни погледът му) и при това съм имал и достатъчно опит на борда.

Не исках нито да се съглася, нито да откажа и заради това взех папката с инструкциите. От този момент нататък щях да прекарвам доста време пред радиостанцията и радиоуредбата, за да информирам пътниците за времето, маршрута, следващата цел. Всеки от нас, лекторите, има специални знания по океанография, биология, климатология или геология, всеки от нас умее забавно и поучително да говори за животни, облаци, скали, всеки по свой особен начин. We’re nowhere people, тези думи ги роди с огорчение Ел Албатрос, нашият орнитолог от Уругвай. Мистър Айсбергер, кимва ми той, и той ме нарича така, някои изобщо никога не са използвали кръщелното ми име, други не знаят как да го изговорят. Дали Зен-оо или Зено, или Сей-но (както го произнася нашият хлапак от Калифорния Джеръми, на когото аз бих могъл да бъда дядо). Това са подробности, на които не обръщам внимание, имам съмнение, че зад този прякор колегите ми крият убеждението си, че съм особняк. Странно е, когато минаваш за твърде встрастен сред пристрастените.

През деня Беате е била с част от групата пътници в националния парк, където пътеките се вият успоредно със заливите, слънчевите лъчи падат косо и полягат като пеперуди върху отделните листа. Всеки от нас вече е минавал по лекия маршрут през патагонската тропическа гора, но тази година са открили нов път и съвестната Беате не е искала да се чувства неудобно пред когото и да било от туристите, ако не се е осведомила за някоя макар и незначителна пътека към някой друг залив. Ето защо тя, както разказва подробно, потеглила с един от автобусите, номерирани от 1 до 5, покрай най-южното игрище за голф на света през края на магистралата Каретера Панамерикана до широк изграден паркинг, голям колкото два полигона, на който могат да кацнат извънземни, и откъдето по тясна стълба от лакирано дърво се слиза към пътеката. Колко кита видя?, закача я Рикардо. Един, отговаря Беате. Един кит ли, как е възможно? Някой единак? Младо китче? Кит, изхвърлен на брега, отговаря Беате, каменно животно, което лежи на сушата и се покрива с мъх, а децата го яхат.

Прави пауза. Лежи там като memento mori. Прави по-дълга пауза. Толкова масивен, сякаш ще е вечен. По новата пътека на всеки двеста метра има кошче за боклук и на всеки двеста

метра пейка. Кошче за боклук, пейка, кошче за боклук, пейка, така човек се промъква през гората. Нашият водач, казва Беате, беше противен човек с високи ботуши, от Буенос Айрес, който иска да си прекара лятото сред свежия въздух на юга. Онова, което не знаеше, го замазваше със своя фалцет, говореше за коренното население като за диви животни, дори не ги наричаше по име, обиждаше ги, че били "тревопасни", разказваше тъпи вицове. Малко знаем за тях, каза той, били толкова плахи, че щом видели човек, си подвивали опашката, а понечиш ли да се приближиш до тях, побягвали като бодливи свинчета, скривали се в най-гъстите храсти или се заравяли в земята като скунксове. Наложи се да му обясня, и то пред останалите пътници, че хората, които някога са живели в тези гори, са се наричали yah-gan. Yah-gan, повтори той думата, сякаш за да я схруска, името хич не подхожда на един първобитен народ, все едно на свинче звънче, звучи чуждоземско, като име на рядък вид паяци. Споменах ли ботушите му? Те оставяха дълбоки отпечатъци. Марката им, марката на производителя, предполагам, се отпечатваше с всяка стъпка върху влажната земя. Може ли някой от вас да ми обясни как се е стигнало до това странно наименование "първобитен народ", на кого изобщо му хрумнало то? Беате млъква и изведнъж всички от компанията замълчават сякаш по някакъв таен знак.

Не всички бяха чули въпроса, но отговорът щеше да отекне по цялата маса. Тъй като сме ги прогонили, казвам аз високо. Защото съсипваме всичко, което застава в защита на природата. Почитаме измрелите, излагаме техните маски и портретите им в сепия, всеотдайно се грижим за онези, които сме изтребили. Сред лекторите се надига лек стон, here he goes again, очакват някой от моите изблици, нали вече многократно е трябвало да понесат гневните ми словоизлияния, знаят от опит, че когато мистър Айсбергер започне аподиктично, той завършва апокалиптично. Това е нашата първа обща вечер, прехапвам си езика и млъквам, докато разговорите край мене отново се подхващат.

Оставам последен при Стария, който през цялата вечер мълчаливо е сервирал. Това вече ни е станало навик още от първия път, когато го открих. В кръчмата му на една от дървените пейки си бях забравил камерата и трябваше да се върна в студа, а насреща ми духаше остър вятър. Влязох премръзнал, Стария беше сам и разтребваше, наложи се да ми поднесе нещо за сгряване и да завърже някакъв разговор. В началото това не ни сближи особено, но после дума след дума, чашка след чашка, свалихме броните, докато не оголихме раните си.

После никога не се забравихме. Сега той внимателно бърше дървените маси с въртеливи движения, вените са набраздили китките му, кожата на много места е тъмнокафява. С непримирима ярост проклина своята съдба, че бил роден, израснал и остарял в това селище Ушуая, което на времето възникнало като нещо временно, където всеки магазин се нарича Finisterre, сиреч Краят на света, и на всяка престилка се пъчат пингвини, на това място, което няма милост към никого, нито към скиталците, които някога ходели боси през трънаците, докато намерят смъртта си от ръката на някой търсач на щастие или заселник по неволя, нито към заточениците с тежки вериги, чието неистово желание да избягат все по-дълбоко се впивало в плътта им, нито към техните потомци, които се кланят ниско пред туристите, сякаш за да изчегъртат калта под подметките им, сякаш в пръстта на Огнена земя все още има златен прах. Дали едно селище се променя към по-добро, когато хората доброволно се заселват в него? Дали напоеният с кръв торф ще те стопли, когато го изгориш в печката? Стария изчезва за малко и се връща с две малки тумбести чаши. Съдържанието мирише на ванилия и пaри на гърлото. Стария снове постоянно насам-натам от бара до масите, от маса на маса, сякаш навсякъде има още нещо за оправяне. Аз го следвам до прозореца, в ситния дъжд слабите улични лампи се размиват в мътно проблясващи вадички. Заслушваме се в далечните шумове. Изведнъж той отново заговаря.

– Като дете клечах следобед пред нашата къща, тази къща тук някога беше нашата барака, и забивах поглед надолу към града. Когато облаците се спуснеха ниско, имах чувството, че улицата изчезва в мъглата. Хуквах надолу по нея, изпълнен с очаквания, но всеки път се озовавах в мръсотията на пристанището.

Сядаме най-после, досега нашите разговори протичаха на крак, сега той долива, сякаш имаме достатъчно запаси. Думите му се забиват като точки между дългите изречения на мълчанието:

– Който тук приживе надигне глава, го наказват с куршум в тила.

– Поменувахме моя убит дядо в страх и мълчание.

– Майка ми ме предупреждаваше да се пазя от униформени, както други майки пазят децата си от зли псета.

Изведнъж рязко се обръща към мене и заговаря, като ме гледа право в очите.

– Пак ще тръгнеш с тях и ще се примириш с всичко. Сам ще поругаеш онова, което е свято за теб.

Прокарва длан по лицето си, по брадата.

– Наблюдавах те. Само си приказваш. Твоето възмущение е просто пръдня. Само изпускаш въздух, мрънкаш си, но инак си като всички останали, не, дори си по-лош, ти си наясно с нещата, но гледаш да осребриш онова, което знаеш. Аз не възразявам и това още повече разпалва неговия гняв.

– Всеки, който се примирява с онова, което може да се избегне, е подлец.

Вече почти крещи. И след това ми посочва тежката врата. Сякаш съм се сраснал с някаква скала. Това са моите кошмари всяка нощ.

Утре пътниците ще се качат на кораба. Ден първи – качване. Ден като всеки друг. Още не сме излезли извън пристанището. Предстоящото тръгване ме изпълва с безпокойство, аз по рождение не съм морски човек, напротив, родил съм се в планините, преди да ме прогонят от там. За пръв път видях морето в подножието на един глетчер, чийто връх на езика почти облизваше брега. Ледниковият ручей се стичаше пред мене, бях малко над двайсет и толкова самонадеян, че нарочно се бях залутал в тропическата гора между брега и глетчера. Днес онзи фантомен език от топящия се глетчер ми се подиграва, безсилен съм пред подвластните на кошмара. Паулина вече спи, тя заспива бързо, още по-бързо, когато сме се любили. Утре потегляме. Още един дълъг тур. Това е моята четвърта година. Така е писано.

Успокояваме се с унизителни фрази като това. Нищо не е написано, то се пише. От всеки един от нас. Така, както всеки дава своята лепта за всичко отровено и съсипано на земята.

Заради това е този бележник, заради това е решението ми да записвам какво се е случило, какво ще се случи. Ще стана говорител на собствената си съвест. Нещо трябва да се случи.

Крайно време е.