Откъс от "Наследството на Биф" на П.Г. Удхаус

Удхаус

© Associated Press

Удхаус




Този уикенд в рубрика "Четиво" ви представяме "Джентълмени по неволя", издание, обединяващо романите "Гафове на Арчи" и "Наследството на Биф" на великия британски писател, поет, драматург и журналист П.Г. Удхаус (1881 - 1975). В простиращата се в седем десетилетия кариера, той е написал близо 100 книги.


Следващите страници са от първата глава на "Наследството на Биф". Книгата ще бъде на пазара от издателство "Ера" от 13 май.


Полицейският сержант, който седеше зад бюрото си в малкия и мърляв парижки участък, беше невъзмутим, флегматичен и тромав и изглеждаше като че ли е моделиран от парче говежда лой. Той беше образец на това, което Роже* (* Роже, Питър Марк (1779–1869) – английски писател и лекар, автор на енциклопедичен речник. – Б.пр.) в своята енциклопедия би обяснил като "трудноподвижен, физически и умствено", и рязко се различаваше от едрия млад мъж, изправил се срещу него, чието държане напомняше твърде много на поведението на грахово зърно в горещ тиган. Скоклив е думата, която човек с усет към стила би използвал, за да опише Джери Шусмит в този момент, а случайният наблюдател би предположил, че той е главният заподозрян в някакво ужасно престъпление и е подложен на френския еквивалент на английския разпит от трета степен.




Случаят обаче не беше такъв. Причината за неговото вълнение беше много по-банална. В тази последна нощ от своето пребиваване в Париж той беше дошъл да заяви пред властите, че е загубил портфейла си с ключовете от апартамента, нает за целия му престой. А това, което го измъчваше, беше къде, в случай че вещите му не се намерят, ще прекара нощта.


И така, макар че стоеше пред сержанта вече повече от минута, той не беше напреднал ни най-малко с излагането на своята дилема. Сержантът, който при неговото влизане подпечатваше служебни документи в ритъма на човек, биещ барабан, продължаваше да удря печата и изглеждаше като че нищо извън това не го интересува. Беше срамота да го прекъсва, но Джери почувства, че трябва да го стори.


– Извинете – каза той, или по-скоро – пардон, мосю – защото поназнайваше френски.


Сержантът вдигна поглед. Би трябвало да се изненада, чувайки човешки глас в момент, когато си мисли, че е сам със своя печат, но той не даде никакъв признак, че това се е случило. Лицето му не беше приспособено да изразява емоции.


– Сър?


– Става дума за портфейла ми. Загубил съм го.


– Следващата врата. Канцеларията на секретаря на комисаря.


– Но аз току-що бях там и той ми каза да дойда тук.


– Точно така. Първо уведомявате него, после уведомявате мен.


– Значи ако го уведомя отново, той ще ме уведоми да уведомя вас.


– Именно.


– Искате да кажете, че отивам при него...?


– Точно така.


– И той ме изпраща при вас?


– Именно.


– И после вие ме изпращате при него?


– Това е официалната процедура в случай на изгубено имущество.


Джери преглътна и нещо, което сержантът би нарекъл тръпка – не че някога го беше изпитвал – премина по тялото му. Духът му падна още повече. Той осъзна, че има пред себе си френската бюрокрация, пред която английската и американската изглеждаха като недорасляци по къси панталонки. Докато по отношение на правилата и наредбите Лондон и Ню Йорк едва се докосваха по повърхността, то галите атакуваха направо дълбочините. Установено е, че един истински отдаден на работата си френски нисш сужител може да помогне на повече коси да побелеят и да има повече клиенти, скубещи тези коси, отколкото половин дузина от съответните лица на служба в другите страни.


– Да ти падне шапката – каза Джери със страхопочитание. – Това е като да играеш на "Бели пеперудки, къде отлетяхте".


Сержантът отбеляза, че не е играл на "Бели пеперудки, къде отлетяхте".


– А би трябвало – увери го Джери. – Щяхте да бъдете много добър. Можехте да станете шампион при аматьорите, макар че бихте имали жесток конкурент в лицето на секретаря на комисаря. И какво става, след като вие ме изпратите при него? Той ме изпраща при Бриджит Бардо ли?


Сержантът обясни търпеливо, защото той беше търпелив човек, че мадмоазел Бардо няма връзка с полицейската работа. Джери му благодари.


– Е, добре все пак – каза той, – сега, когато ми отделихте вашето внимание за момент, мога ли да повторя, че загубих портфейла си. В него бяха парите и ключовете ми. За щастие носех паспорта и билета си за връщане в предния джоб на сакото, в противен случай щях да съм загубил и тях. А трябва да бъда в Лондон утре.


– Вие сте англичанин?


– Да.


– Не говорите френски много лошо.


– Учил съм го тук и там. Чета много на френски.


– Разбирам. Би могло да се иска още доста от произношението ви, но човек може да ви разбере. Продължавайте, ако обичате. Разкажете ми за вашия портфейл.


– Ами това е нещо като комбинация между портфейл и ключодържател. Има отделение за пари от едната страна и скоби за поставяне на ключове от другата. Много удобно. Освен, разбира се, ако не изгубиш проклетото нещо.


– Ако го загубиш, губиш всичко.


– Вярно.


– Поставя те в неловка ситуация.


– Не бихте могли да го кажете по-добре. Точно в такава ситуация те поставя.


Сержантът подпечата още няколко документа, но разсеяно, като че ли мислите му бяха другаде.


– Къде – попита той – загубихте този портфейл? Това е първото нещо, което трябва да уточним. Когато казвате, че сте загубили някакъв предмет, това би трябвало да означава, че в определен момент и на определено място вие сте го имали и в друг момент и на друго място сте го нямали. Кога си спомняте, че сте го имали, и кога си спомняте...


– ... че съм го нямал?


– Именно.


Джери се замисли.


– Ами мисля, че беше у мен в киното, защото го извадих, за да платя билета. Може да съм го изпуснал там.


– Кое кино?


– Онова в края на улицата.


За първи път сержантът показа някакво слабо оживление.


– Знам го това кино. Понякога сам ходя там, когато не съм на работа. Бях миналата седмица. Какво дават сега?


– Не мога да си спомня името на филма, но беше с Каролин Жасмин. Ставаше дума за една малка цветарка, която става голяма филмова звезда заради очарователния си поглед. Един ден обаче се разбира, че едното є око е стъклено и кариерата є е съсипана.


– А, значи са сменили програмата. Този, който аз гледах, беше за едно момиче, много бедно и много невинно, което среща един мъж, много богат и много порочен. Той се влюбва в нея, а тя му се отдава с надеждата да го промени. Но връзката є с него я превръща в уличница, докато той, преобразен от нейната девствена чистота, се покайва и отива в манастир. Голяма бъркотия. Коремът ме заболя от смях.


Фрагмент от корицата на книгата

© Ера

Фрагмент от корицата на книгата


Джери се съгласи, че нещата във филма сигурно са били доста объркани, но неговият еднопосочен ум се върна на предмета на обсъждането. Нищо не би било по-приятно от една обмяна на мнения по въпросите на изкуството с човек, който явно е солиден критик, но работата си е работа. Той прекъсна сержанта, който беше започнал отново да подпечатва, и върна разговора отново на въпроса за своята загуба.


– За портфейла ми.


– А, да.


– Говорехме за портфейла ми, ако си спомняте.


– Не съм забравил. От какво беше направен?


– От кожа.


– Каква кожа?


– Крокодилска.


– Какъв цвят?


– Кафяв.


– Колко голям?


– Около петнайсет сантиметра дълъг.


– Имаше ли някакви инициали?


– Д. Ш., златни.


Сега сержантът си спомни, че портфейл с точно такова описание, намерен на пода на киното в края на улицата, му беше донесен преди по-малко от петнайсет минути. Но той беше френски служител с чувство за достойнство и не можеше да позволи подобно нещо да попречи на равномерния ритъм на процедурата. Затова поднови разследването.


– Този портфейл, за който говорите. Съдържаше ли вашите ключове?


Джери му напомни, че точно там е цялата работа, и сержантът кимна с разбиране.


– Колко ключа?


– Два.


– За какво?


– Моля?


– За какви врати бяха тези ключове?


– А, разбирам какво имате предвид. За външната и вът­решната врата на моя апартамент.


– Вие притежавате апартамент в Париж?


– Извинете. Използвах думата "мой" неточно. Беше ми предоставен от моя чичо. Той има апартамент тук и идва понякога в края на седмицата.


Сержантът така се забрави, че подсвирна.


– Сигурно е богат.


– Така е. Той е адвокат, а тези правни акули винаги са богати.


– И той ви зае апартамента?


– Да. Когато му казах, че ще идвам в Париж, той ми каза, че мога да го използвам и да спестя от сметките за хотел. Мислех, че това е чудесно... до тази вечер, когато установих, че не мога да вляза в проклетия апартамент.


– Защото сте си изгубили ключовете?


– Да, това беше причината. Не трябва да си мислите, че съм се колебал дали да го взема. Аз бях въодушевен.


Сержантът подпечата още няколко документа. Замахът на китката му би възхитил Джери във всеки друг момент.


– Колко големи бяха тези ключове?


– Единият беше голям, другият – малък.


– Един голям, един малък. – Сержантът направи гримаса. – Това е малко неясно, нали? Можете ли да ги опишете?


– Малкият беше плосък, а големият – кръгъл.


– Кръгъл?


– Ами закръглен. Като всеки друг ключ.


– Като всеки друг ключ... Това не ни помага много, нали? Беше ли предната част на малкия ключ издълбана?


– Моля?


– Попитах беше ли предната част на малкия ключ издълбана. Това не е ли ясно?


– Не.


– Не е издълбана?


– Не знам.


Сержантът повдигна вежди.


– Моля ви, сър! Попитах ви дали е издълбана и вие казах­те "не". Сега казвате, че не знаете. Няма да напреднем много с тази скорост.


– Нямах предвид "не, не е издълбана". Имах предвид "не, не е ясно".


– Не бих могъл да го кажа по-ясно – каза сержантът. – Предната част на ключа или е издълбана, или не е издълбана.


– Но аз не знам коя е предната част на ключа.


Сержантът пое въздух рязко. Имаше вид на човек, който не вярва на ушите си.


– Не знаете коя е предната част на ключа? – Той извади връзка ключове от джоба си. – Гледайте тука. Това е предната част, тази, която мушкате в ключалката. Сега можете ли да ми кажете дали предната част на вашия ключ е издълбана?


– Не.


Върху лицето на сержанта се изписа удовлетворение, дотолкова доколкото нещо изобщо можеше да се изпише върху него.


– Аха! – каза той. – Сега вече стигнахме до нещо. Казвате, че не е издълбана?


– Не знам. Попитахте ме мога ли да ви кажа дали предната част на ключа е издълбана и аз ви казвам: не, не мога да ви кажа. Всичко, което знам, е, че може да си е била издълбана от самото начало. Слушайте – каза Джери отчаяно, – нужно ли е всичко това?


Сержантът се намръщи. Той беше уравновесен човек, но не можеше да не почувства, че посетителят му е малко труден.


– Тези неща трябва да се свършат съгласно установения ред. Трябва да имаме система. Но ако искате, можем да оставим засега настрана въпроса с ключовете. Какво ще кажете за парите. Колко имаше в портфейла?


– Не много.


– Не можете ли да бъдете по-точен?


– Помня, че имаше една банкнота от хиляда франка и малко дребни, може би двеста франка.


– С други думи хиляда и двеста франка и два ключа, единият голям, другият по-малък, последният с предна част – или издълбана, или не. Това задоволява ли ви като описание на съдържанието?


– Да.


– И портфейлът е направен от кожа?


– Да.


– Крокодилска кожа?


– Да.


– Кафява на цвят?


– Да.


– С дължина петнайсет сантиметра?


– Да.


– С инициали Д. Ш., златни?


– Да.


– Той е при мен – каза сержантът, като отвори едно чекмедже. – През цялото време си мислех, че вероятно става дума за него. Предната част на ключа е издълбана – продължи той, като прекъсна възторжения вик на Джери. Изсипа съдържанието на портфейла и преброи парите. – Хиляда двеста и двайсет франка, а не хиляда и двеста, както заявихте. – Той измери портфейла с линийка и поклати глава: – Не е дълъг петнайсет сантиметра, а четиринайсет. И все пак аз не съм дребнав, ще напиша рапорт, за да го подпишете.


Той извади три листа хартия, сложи между тях индиго и започна да пише с прилежанието на дебел ученик, наведен над тетрадката си.


– Име?


– Джералд Шусмит.


– Джералд... това ли е презимето ви?


– Не, това е малкото ми име.


– Тогава трябваше да кажете Зусмит, Джералд.


– Не бих ли могъл да си взема портфейла и да тръгвам? Много ми се спи.


– Всичко с времето си, сър. Домашен адрес?


– Лондон, Холси Корт, Холси Чеймбърс, номер три.


– Х-о-л-л-с-е-и?


– Х-о-л-с-и.


– Две грешни букви, изтривам и поправям. Възраст?


– Двайсет и седем.


– Професия?


– Журналист. Вестникар. В момента съм редактор в един вестник, който се нарича "Хайлайф интрига".


– Да речем, човек от пресата? – Сержантът продължи да пише, като промърморваше от време на време. Джери долови думите "... който не беше в състояние да уточни дали предната част на ключа е издълбана". Той свърши и прочете заявлението отначало бавно и внимателно, както някой би чел свитък на ръкопис отпреди новата ера.


– Да, всичко изглежда наред, така че... Моля! – сержантът извика, когато Джери, след като подписа документа, посегна нетърпеливо към портфейла си. – Не бързайте. Достъп до имуществото се допуска, след като всичко е наред.


– Но аз ви чух да казвате, че всичко е наред.


– С изключение на марките, които трябва да се залепят на написания и подписан документ.


– Колко струват?


– Двайсет франка.


– Ето ги, те са пред вас.


– Но те са част от съдържанието на портфейла.


– И какво, вземете от тях.


Сержантът изглеждаше шокиран. Вероятно никога по-рано не му беше предлагано такова нарушение на правилата.


– Да извадя двайсет франка от портфейла? – прошепна той дрезгаво.


– Защо не?


– Невъзможно. Представете си, че направите оплакване, когато получите собствеността си, че сумата не е цялата?


– Не бих и помислил да направя такова нещо.


– Не мога по никакъв начин да знам това. Трябва да сме изрядни.


– И бавни.


– Сър?


– Нищо. Само си мислех, че е хубаво да не се чувстваш под пара.


– Аз ще бъда тук цяла нощ.


– Очевидно и аз. – Джери не успя да сдържи едно дълго мъчително стенание. – Чудя се, ще имате ли нещо против, ако затворя очи за малко? – Захлупи лице в ръцете си. – Надявам се, че няма нищо в правилата, което да забранява на нещастниците, дошли в канцеларията ви, да закрият лице с ръцете си? Може също да поискам да си поплача малко, ако това не е забранено. Ще бъда налице след минута.


Интервалът, преди да вдигне очи, беше съвсем малко по-дълъг. Видът му обаче беше значително по-ведър.


– Знам как ще стане – каза той. – Току-що ми хрумна. Заемете ми двайсет франка.


– От собствения ми джоб? – изрева сержантът ужасе`н.


– Ще си ги получите с лихва, значителна лихва, бих казал. Ще ви напиша разписка за двеста франка и вие можете да ги вземете от портфейла. Всъщност бих искал да ги направя хиляда.


Гласът му секна. Лицето на сержанта беше станало каменно.


– Значи се опитвате да ме подкупите, така ли?


– Не, разбира се, че не. Само изразявам благодарност за това, че ми правите услуга.


– Когато съм на работа – каза сержантът строго, – не правя услуги. Аз служа на закона.


– И какъв закон! Писан от самодоволни малоумници.


– Какво?


– Чухте ме!


– Да, сър, наистина ви чух и ако не внимавате, ще ви арестувам за непочтително поведение.


– Аз не съм непочтителен. Не съм казал, че вие сте малоумен – каза Джери с чувството, че ако беше го направил, би бил обвинен в грубо ласкателство. – Аз роптая срещу закона. Вие не сте писали закона.


– Но аз го прилагам.


– Няма съмнение. И то жестоко.


– Думите ви граничат с обидата, сър. Замислям се дали да не ви арестувам за скитничество.


– Кой е скитник? Аз не съм.


– Нямате пари у себе си.


– Не, защото са у вас. Така си мисля – каза Джери. – С ваше позволение отново ще заровя лице в ръцете си.


И пак настъпи тишина, този път с чувство на обида и от двете страни на бюрото. Засегнатото честолюбие нарастваше, както и гневът, докато сърдечното съгласие между страните беше в най-ниската си точка. Сержантът отново започна да подпечатва документи, при това твърде многозначително, а Джери повдигна глава и с мрачен вид запали цигара. После изведнаж той изрева, което накара сержанта да удари с печата палеца си вместо документа.


– Измислих го! Защо не ни дойде на ум по-рано? Вижте. Слушайте внимателно, защото мисля, че намерих формула, приемлива за всички страни. Вие искате двайсет франка за марките. Нали така? В портфейла има хиляда двеста и двайсет. Така ли е? Тогава ето какво ще направите. Променяте заявлението, вписвате сумата в проклетия портфейл като хиляда и двеста, взимате двайсет франка, депозирате ги в държавната хазна и всички са щастливи. Какво ще кажете? Това е творчес­ко мислене!


Сержантът засмука палеца си, който, изглежда, го болеше. Чувството на обида се бе уталожило, но беше ясно, че все още е изпълнен с подозрение.


– Да променя заявлението? Но то е вече написано и парафирано.


– Напишете ново.


– Употребих вече всичките си листове индиго.


– Вземете още.


– Но ще бъде ли това, което предлагате, според правилата?


– Опитайте. Спомнете си какво казваше онзи човек:


"... храбростта, отново храбростта, винаги храбростта".


След няколко секунди сержантът все още се колебаеше. Накрая се изправи.


– Ще трябва да се допитам. Не бих могъл да направя нещо такова без официално позволение. Извинете ме – каза той и мина замислен през вратата, която водеше към канцеларията на секретаря на комисаря.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (20)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на prostetnik
    prostetnik
    Рейтинг: 434 Весело

    Не че нещо, но най- добрите преводи на Удхаус са на Жечка Георгиева. Този май не е от тях.

  2. 2 Профил на elkriss
    elkriss
    Рейтинг: 434 Неутрално

    До коментар [#1] от "prostetnik":
    Преводите на Веселина Тихолова също са добри.

  3. 3 Профил на berbenkov
    berbenkov
    Рейтинг: 1341 Любопитно

    Мойта книга
    до всяко кътче на Земята
    стига!https://itunes.apple.com/us/book/ostroumia/id579040292

    www.berbenkov.hit.bg
  4. 4
    ****

    Коментарът беше изтрит по желание на неговия автор.

  5. 5 Профил на bramasole
    bramasole
    Рейтинг: 3277 Весело

    Преди години първото, което прочетох от Удхаус, беше "Стрихнин в супата" и "Законът на Устър". И като се започна... До скоро изд-во "Колибри" издаваше Удхаус, сега - "Ера". Тук преводачът наистина има огромно значение, защото да предадеш мислите точно на този писател не е лесна работа.

    "Най-големият враг на познанието не е невежеството, а илюзията за познание." Стивън Хокинг
  6. 6 Профил на michael
    michael
    Рейтинг: 808 Неутрално

    Удхаус направо ми пълни душата , винаги е голямо удоволствие да се чете

    Cogito ergo sum :)
  7. 7 Профил на murttle
    murttle
    Рейтинг: 936 Неутрално

    Удхаус ми е най-добрата терапия срещу лошо настроение. Обожавам го! И също харесвам преводите на Жечка Георгиева.

  8. 8 Профил на ПАВЛА
    ПАВЛА
    Рейтинг: 1341 Весело

    "Стрихнин в супата" - любимо четиво. Изобщо Удхаус е лекарство срещу лошо настроение.

    При главоболие не се дава Но-Шпа, въпреки че при много хора главата е кух орган с гладка мускулатура.
  9. 9 Профил на laftone
    laftone
    Рейтинг: 434 Неутрално

    Гений!

    I got soul, but I'm not a soldier
  10. 10 Профил на Боби Колев
    Боби Колев
    Рейтинг: 1674 Весело

    Заради оригиналния "Стрихнин в супата" - кафявия с чичото с монокъла на корицата - за първи път в живота си съзнателно не отидох на училище един ден.

    Просто не можех да спра да чета.

    След това ги поразводниха, пък и открих Дъглас Адамс и после Тери Пратчет и имаше други причини да не ходя на училище

    Трябва да се признае, че този превод тук не е лош. Не съм чел оригинала, но стила и изразните средства се приближават до Жечка Георгиева.

    Макар тя да си остава "Големия-Шеф-Дето-Вижда-През-Дупката-На-Геврека"

    http://www.bbc.com/news/magazine-37612083
  11. 11 Профил на etty1
    etty1
    Рейтинг: 2082 Весело

    Глътка добро настроение в очертаващия се като екшън-трилър изборен уикенд. Преводът е много хубав, предава атмосферата Удхаус.
    Това, че предпочитате един преводач не пречи да оцените и други.

    “The greatest enemy of knowledge is not ignorance, it is the illusion of knowledge.” ― Daniel J. Boorstin
  12. 12 Профил на Lady  Zeppelin
    Lady Zeppelin
    Рейтинг: 1341 Весело

    До коментар [#7] от "murttle":
    [quote#7:"murttle"]Удхаус ми е най-добрата терапия срещу лошо настроение.[/quote]
    И на мен. Когато съм най-зле, изваждам някоя от книгите му, отварям на посоки и чета.
    Слад това настроението ми се подобрява неизменно.

    Je suis Charlie. Fluctuat nec mergitur.
  13. 13 Профил на hodounski
    hodounski
    Рейтинг: 2826 Неутрално

    Удхаус го слагам почти наравно с ДЖ.Джером

  14. 14 Профил на mr. wonderworld.
    mr. wonderworld.
    Рейтинг: 1341 Неутрално

    Не просто хуморист,а философ-това е Удхаус!

    In my Wonderworld each sleeping vision is so real.
  15. 15 Профил на mr. wonderworld.
    mr. wonderworld.
    Рейтинг: 1341 Неутрално

    Сериите за Устър и Джийвс,Замъкът Бландингс и Братовчедът Мълинър разказва са ми любими!

    Ами Уфи Просър,Бинго Литъл...

    In my Wonderworld each sleeping vision is so real.
  16. 16 Профил на etty1
    etty1
    Рейтинг: 2082 Весело

    До коментар [#13] от "hodounski":

    И аз съм в тази последователност. Диалозите му са уникални!

    “The greatest enemy of knowledge is not ignorance, it is the illusion of knowledge.” ― Daniel J. Boorstin
  17. 17 Профил на Йоаникий
    Йоаникий
    Рейтинг: 656 Весело

    Може би единственият автор, който ме е разсмивал до сълзи, а падането от дивана е било на косъм

    Писател с главно "П" и хуморист с главно "Х"!

    Най-високите препятствия са тези, които сами си поставяме.
  18. 18 Профил на klimentm
    klimentm
    Рейтинг: 3927 Весело

    И мен ме е докарвал до сълзи .

    klimentm
  19. 19 Профил на Боби Колев
    Боби Колев
    Рейтинг: 1674 Неутрално

    До коментар [#14] от "mr.wonderworld-Реформаторски блок=ОФ.":

    Всъщност това не е вярно.

    Джером е философ и то много стойностен.

    Удхаус е хуморист от най-добра класа, но чак до философ не бих го издигнал.

    http://www.bbc.com/news/magazine-37612083
  20. 20 Профил на Еколог
    Еколог
    Рейтинг: 656 Неутрално

    [quote#19:"Боби Колев"]Джером[/quote]

    Хващам се за Джером и за преводите, направени от Сидер Флорин.

    Жалко е, че не е превел нито една книга на Удхауз - нямаше да има по-добри преводи!!!

    Път без препятствия не води до никъде.




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK