Откъс от на "Между дните" на Андрю Портър

Част от корицата на "Между дните" на Андрю Портър

© Издателство "Милениум"

Част от корицата на "Между дните" на Андрю Портър




Тази седмица в рубриката "Четиво" ви представяме откъс от романа "Между дните" на американския писател Андрю портър, предоставен ни от издателство "Милениум". 


Историята проследява проблемите на родителите и последвалия развод и как това се отразява на порасналите им деца – син гей и дъщеря с проблеми със закона. Всяка глава е разказана от различен член на семейството. Бащата Елсън е архитект, който на младини е бил много прочут, но с времето минималистичните му идеи се ценят все по-малко. Дъщерята Клоуи е влюбена в индиец, който е издирван за побой и заради това двамата са изключени от колежа. Решават да избягат в Мексико, но нямат пари. Помага им братът гей Ричард, който преспива за пари с много богат бизнесмен.


Андрю Портър е един от най-известните млади американски писатели. Той преподава творческо писане в университета "Тринити" в Сан Антонио. Първият му сборник с разкази "Теория за материята и светлината", който също е издаван от "Милениум" в България, отбеляза успех сред читателите. 

***


Елсън седи срещу жена си на кухненската маса, където двамата се бяха хранили близо трийсет години, и се пита какво стана с първоначалния им оптимизъм. Къде изчезна? Какво стана с онова вълнение, което усещаха през първите години заедно, когато бензинът беше трийсет и девет долара за барел и всички тичаха към Хюстън, за да бъдат в центъра на събитията, да се качат на гребена на вълната. Къде отиде всичко това? Къде се скри? Нищо ли не остана? Дали бракът им беше нещо ефимерно, с неясни очертания и форми, също като пазара по онова време? Той се опитва да си спомни кога за последно бе изпитал към Кадънс онази страст, която навремето го караше да спре асансьора между етажите, да я обладае на задната седалка на колата или в тоалетната на ресторанта; страст, заради която бе прекъсвал работни срещи, бе се връщал по-рано от работа или изобщо не бе ходил, преструвайки се на болен. Как е възможно, мисли си той, жената срещу него да е същата, с която бе правил любов с часове и на която се бе обаждал по три-четири пъти на ден, за да може да избута някак работата? Същата, заради която веднъж хвана самолета за Амстердам ей така, просто защото тя беше там и му липсваше? Какво се бе променило оттогава, коя бе причината двамата да не могат да останат повече от минута в една и съща стая, без да се скарат?




Кадънс седи срещу него и рови из тетрадките и бележниците, които донесе от стаята на дъщеря им, търси адреси, телефони, нещо, което да й подскаже къде може да е. По настояване на Елсън те уважиха желанието на Клоуи и не се обадиха в полицията, въпреки че се наложи да отговорят на някои въпроси. Миналата вечер ги потърсиха от участъка в Стратъм и искаха да говорят с Клоуи. Двамата мъже в тъмни костюми, за които Кадънс му разказа, се отбиха отново тази сутрин. Те не им казаха много – само, че Клоуи е извън града, на гости на своя приятелка, и че пред тях не е споменавала нищо за онова момче. Но научиха неща, които ги разтревожиха. Разбраха, че Раджа е избягал от юрисдикцията на полицията в Стратъм, че е нарушил мярката си за неотклонение, че никой не го е виждал от няколко дни и понеже досега не е открит, продължава да е беглец пред закона.


Елсън се опитваше да не губи самообладание, да бъде островът на спокойствието, какъвто Кадънс винаги бе искала да е. От вечерта, когато Клоуи изчезна и тя му се обади, двамата не се бяха скарали нито веднъж и тя го държеше в течение чрез имейли и телефонни разговори за всичко случващо се. Това беше най-дългият период на мир между тях през последните няколко месеца и определено най-дългият период, който прекарваха заедно, след като той се изнесе. Ако не беше толкова разтревожен за дъщеря си, може би щеше да определи това внезапно затопляне на отношенията като тънък сребърен лъч в тъмна нощ.


Кадънс взема друга тетрадка, а Елсън се навежда напред и пълни отново чашата си. И двамата пият от ранния следобед и сега, когато слънцето захожда зад палмите в далечния край на двора, той усеща, че алкохолът го побеждава.


- Знаеш ли, че е пушила трева в гимназията? – пита Кадънс след малко и го поглежда над тетрадката.


- Не трябва да четеш това – казва Елсън и се заглежда през прозореца, сетил се внезапно за компютъра на Лорна и нейната поща.


- И все пак знаеше ли? – повтаря въпроса си Кадънс.


- Не – отвръща той, – не знаех.


Тя поклаща глава.


- Тук пише доста за нас – потупва по тетрадката тя. – Особено за теб.


- Така ли? – поглежда я Елсън и интересът му изведнъж нараства. – Какво пише?


Той се навежда през масата, но Кадънс закрива тетрадката с ръка.


- Мислех, че не искаш да четем това.


- Наистина не бива да ги четем – повтаря той, после я поглежда. – Добре де, кажи ми.


Кадънс му се усмихва и плъзва дневника към него.


- Прочети си го сам.


Елсън поглежда дневника, но усеща паника в себе си, неочакван страх от онова, което може да открие, и бърза да бутне тетрадката обратно към нея.


- Не е толкова лошо – уверява го Кадънс. – Наистина. Някои неща са много мили.


- Сигурен съм, че има и такива моменти – отвръща той, – но не всички, нали?


- Не – съгласява се тя. – Не всички.


Той се заглежда отново в басейна.


- Честно да ти кажа, предпочитам да не знам.


И връща мислите си към Лорна и към скандала, който си спретнаха предишната вечер по телефона. Тя го обвини, че я следи, че нарушава личното й пространство и че повече нямало да чуе за нея. Не трябваше да споменава нищо за кореспонденцията й с Кадънс, дори не трябваше да отваря дума за това. Така само потвърди подозренията й, доказа, че не може да му се има доверие. Тя му бе казала: "Не искам да чувам повече за теб". И сега, седнал на масата и загледан в лицето на бившата си, той се замисля познава ли изобщо себе си.


- Трябва да звънне всеки момент – уверява се Кадънс след малко и поглежда часовника си. – Каза, че ще се обади в осем, а вече наближава и половина.


- Осем и половина ли?


- Да.


През деня Кадънс бе получила съобщение на телефона си, в което Клоуи й пишеше, че ще им се обади в осем. Елсън дойде веднага, щом научи, и завари Кадънс в стаята на дъщеря им, затънала до колене във вещите й. Когато й каза, че не бива да прави това, че не е добре да ровят в личните й неща, Кадънс впи очи в него за един дълъг момент, после събра дневниците й и слезе долу в кухнята.


- Ако не се обади до полунощ… – започна Елсън, но не довърши.


- Тогава какво?


- Тогава не знам. Може би трябва да се свържем с полицията.


- Сигурен ли си?


- Не знам – вдига рамене той. – Имаме ли друг избор?


Кадънс го поглежда, кима и отпива от виното.


- Не се безпокой – казва тя. – Ще се обади.


Но тя не се обажда. Не и през следващия час. Не и преди Кадънс да отвори друга бутилка с вино и Елсън да задряма на канапето в кабинета. Няма представа как е стигнал от кухнята до кабинета и за какво говореха с Кадънс, преди той да напусне кухнята. Знае само, че е потънал в някаква дрямка, полусън, изпълнен със спомени от ранните им дни, те идват в съзнанието му на вълни и носят със себе си несвързани фрагменти: вечерта, когато се срещнаха за пръв път в дома на неговия приятел, Брайън Лори, първите им дни в апартамента му в Ривър Оукс, дългите пиянски нощи и непрекъснатия поток от купони, скандала заради забежката му с онова момиче от колежа, караниците със семействата им, когато тя най-накрая реши да зареже колежа и да се омъжи за него.


Все още подвластен на спомените, той седи на канапето и опитва да се ориентира. Стаята е тъмна, не вижда нищо, но чува Кадънс да крещи от другия край на къщата, крещи и крещи на дъщеря им по телефона. Отнема му миг да се съвземе, става бавно и тръгва по коридора към кухнята, но докато стигне дотам, Кадънс вече не крещи. Заварва я да седи на пода с отпуснати ръце и с телефона до нея. Стаята е тъмна, ярката светлина от басейна отвън хвърля странни издължени сенки по стените и му отнема време да види добре лицето й и да разбере, че плаче.


- Кадънс – вика я той.


Но тя не отговаря.


Той отива до нея, подава й ръка, помага й да се изправи и я прегръща за пръв път от месеци насам. Тя го поглежда и се отпуска в ръцете му.


- Ще ми кажеш ли какво стана? – пита тихо след малко.


Тя поклаща глава.


- Провалих всичко.


- Какво каза тя?


- Не трябваше да се ядосвам – мълви тя. – Трябваше да я изслушам.


Елсън вади цигара, запалва я и въпреки че не пуши от двайсет години, Кадънс му прави жест да й даде да си дръпне. Той й поднася цигарата, тя издухва дима и отново поклаща глава.


- Защо се случва това? – казва накрая.


- Кое?


- Това – посочва тя към телефона на пода. – Къде сгрешихме? С какво го заслужихме?


Елсън слага ръка на рамото й, но тя го отблъсква.


- Започни от началото – предлага й той и сяда на един от столовете около кухненския остров. – Разкажи ми какво каза тя.


- Става дума какво не казва – отвръща Кадънс. – Какво не казва и сега.


- Добре – кима Елсън. – Но все нещо е казала.


- Да. Каза, че й трябва още време.


- За какво?


- Не знам. Не ми обясни.


- И колко време й трябва?


- Още два дни.


Два?


- Да, два.


Елсън поклаща глава.


- Боже! – изпъшква той и усеща как губи спокойствието си. – И само това ли? Само това ли каза?


- Не. Каза също, че ако се обадим в полицията или разкажем на някого, ще съсипем живота й.


Елсън става и започва да крачи около кухнята.


- В Хюстън ли е още?


- Не знам.


- Добре. За какво си говорихте тогава?


- Не си говорихме. Аз й крещях. Не знам какво ми стана. Тази каша, в която ни забърка… Просто си изпуснах нервите.


Елсън отива до телефона и вдига слушалката.


- Ще се обадя на полицията.


- Елсън.


- Не, сериозно. Това е нелепо.


- Не сега – спира го тя.


- Защо не?


- Защото няма да мога да понеса повече за тази вечер – отвръща тя и се замисля за момент. – Освен това – навежда тя глава – трябва да изляза.


- Къде?


- Имам среща с приятел.


- Кой приятел?


Кадънс не му отговаря.


- Кой приятел, Кадънс?


- Елсън, едно от предимствата на разведените е, че не трябва да обясняват всяка скапана подробност от живота си.


Елсън се вторачва в нея.


- Ти се срещаш с някого.


- Не искам да водя този разговор сега.


- Кой е той?


- Елсън.


- Кой е?


- Не го познаваш.


Елсън усеща как подът под него пропада, как олеква и краката му се подкосяват. Има чувството, че някой го удря с тежък камък по главата. С мъка се добира до масата, сяда на един стол и се заглежда в дневника на Клоуи. Знаеше, че рано или късно това ще се случи, че Кадънс ще срещне някого, но сега, когато е факт, когато тя му го казва в прав текст, той не е готов да го приеме.


Кадънс стои в другия край на кухнята, тиха и напълно неподвижна. Вероятно се подготвя за експлозията и за поредния скандал. Но Елсън не помръдва. В момента е някъде другаде, на седалката на шофьора в онази далечна лятна вечер през 1981 година, когато за пръв път видя Кадънс да излиза от дома на приятеля му и да прекосява бавно поляната отпред. Припомня си как фигурата й се появява от мрака и лицето й изведнъж се оказва в светлото петно от уличната лампа, сеща се за вълнението си, когато вижда тази красива жена, майка на бъдещите му деца, да върви към него и как още преди тя да заговори, преди да каже дори една дума, го изпълва с предчувствие, че ще се случи нещо невероятно.


Честно казано, тя не очакваше това. Не очакваше такава реакция. Очакваше скандал, поне спор, но не и това. Никога не бе мислила, не си бе представяла дори че той може да се разплаче. През всичките години, откакто го познаваше, и после, докато му беше съпруга, го бе виждала да плаче само веднъж, на погребението на баща му, но и тогава го направи насаме, зад затворената врата на спалнята им. Затова не знаеше как да го приеме, как да реагира. Очакваше да я подложи на разпит, да си изпусне нервите, но Елсън седна кротко, впери отчаян поглед в басейна и мина известно време, преди да разбере, че той плаче.


- Елсън – извика го тя и сложи ръка на рамото му, но той не отговори. Обърна се и се загледа във водата.


- Трябва да тръгвам – каза й накрая.


- Недей – спря го Кадънс. – Остани. Нека да поговорим.


Но той поклати глава и се изправи. Стигна до вратата, обърна се и й призна тихо:


- Съжалявам, Кадънс. Отнесох се лошо с теб и съжалявам за това.


Обърна се пак и в пълно мълчание тръгна към колата си.


Тя се върна в кухнята и остана дълго време загледана в басейна, опитвайки се да си обясни случилото се. Години наред бе мислила, че не може да го нарани. Че нищо не може да го нарани. По време на развода им той беше непробиваем, неуязвим пред нейните обвинения, атаки и обиди. Всичко, което казваше, сякаш рикошираше в него. Имаше чувството, че е изградил каменни стени около себе си. Какво стана сега? Наистина ли се бе променил? Или винаги е бил такъв? Колкото и да й беше неприятно да си признае, цялата сцена, сълзите му, мъката в очите, неочакваното извинение, всичко това я трогна. Запита се какво ли прави в момента, къде ли е отишъл. И за пръв път от много време откри, че се тревожи за него.


Всичко, което трябва да знаете за:
Коментари (3)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на ttzankova
    ttzankova
    Рейтинг: 8 Неутрално

    Андрю Портър на български ли е писал, щом няма преводач?

  2. 2 Профил на Euronymous
    Euronymous
    Рейтинг: 997 Неутрално

    Става !

    Публикувано през m.dnevnik.bg

    From the depths of Norway , take out your crop pain and feel the true evil !
  3. 3 Профил на Храбър
    Храбър
    Рейтинг: 3026 Неутрално

    [quote#0:"заглавието"]Откъс от на "Между дните" на Андрю Портър[/quote]
    Дневник! Вижте там и се разберете. Откъсът "от" или "на" "Между дните" е?

    "Безнаказаността на похищенията и произволното разполагане с притежанията на повалените стари имуществени прослойки след 9-ти септември има като пряко следствие създадената и поддържана политическа обстановка за корупция"




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK