Откъси от новите книги на Надежда Дерменджиева, Зорница Гъркова и Христо Раянов

Художественото оформление на трите нови издания

© Издателството

Художественото оформление на трите нови издания



През есента на миналата година университетското издателство на Софийския университет започна поредица от книги на дебютиращи автори, а в края на май излязоха три нови - сборника с разкази "Без упойка" на Надежда Дерменджиева, посветен на хора, преживяли насилие, "Пътят на мравките" на Зорница Гъркова, също сборник, както и романа "Трудният начин" на Христо Раянов. В рубрика "Четиво" ви представяме подбрани от авторите откъси от трите книги:


Надежда Дерменджиева – Post Mortem


Протяга се да вземе солта, без да моли никого да ѝ я подаде, ръкавът ѝ се повдига леко и аз съвсем ясно виждам белезите по ръката ѝ. От нашата маса аз съм единствената, която ги забелязва. Сакото ми е на облегалката на стола, официалната вечеря е в разгара си. Този ноември е необичайно топъл. И на нея ѝ е топло, но е свикнала, предполагам. Вижда ме, че ги виждам.




В онзи момент разбрах, че срещата ни ще промени живота ни. От всички маси, от всички свободни столове, от всички присъстващи, точно тя седна срещу мен. Точно тя има белези. И знам, че си мисли същото като мен. Тя е.


Ставам и демонстративно си оставям цигарите и запалката на масата, докато си обличам сакото. Странно е, че няма никой пред хотела. Никак не е странно, всъщност. Съдба. След около 2 минути идва.


-Може ли една цигара?


Подавам ѝ я без да си протягам ръката, за да протегне тя своята. Искам да ги видя отново.


-Мерси.


-От къде сте?


***


да живееш с психопат е най-добрата школа на света. няма училище, няма университет, няма работа, която да те научи на толкова много неща. да си винаги нащрек, да запазваш самообладание, да си една крачка напред. да, винаги трябва да си преди него, да го изпревариш, да предвидиш следващото му извращение и да го омекотиш максимално. психопатите мислят различно. и ти трябва да мислиш различно. трябва да се сетиш за всички възможни варианти. и за всички невъзможни. психопатите са нелогични. гениални. психопатите са лидери. и ти трябва да бъдеш лидер. психопатите са харизматични. учи се от тях. тренирай. бъди нащрек. не се предавай. психопатите усещат слабостта. психопатите са най-добрите психолози. те са гъвкави. те се нагаждат. имат безупречен образ. колегите им ги обожават. избягват да имат мускули. никой не би предположил каква физическа сила притежават. каква методичност, упоритост. перфектните манипулатори. имат уникално въображение. и винаги, винаги, винаги те изпреварват. предвиждат, че си предвидил действията им. знаят всичко за теб. следят те. наблюдават те. езикът на тялото, какво казваш, какво мислиш. тренирай. не се предавай. не ставай като тях. някой ден побеждаваш.


цената на тази победа е непоносимо висока


***


-Не мисля, че съм била обсебена. Просто срещнах някой като мен. Еднa на хиляди.


-Добре, Надежда. Ще продължиш ли с разказа си?


-Да, но ... Не знам. Когато се срещнахме, аз бях на 29, тя на 46. Не беше обсесия. Нито някакъв Едипов комплекс от моя страна. Нито влюбване. Беше като ...


-Да?


-Катарзис.


-В смисъл.


-Ами, срещаш някой, който отприщва най тъмните ти мисли. И ги изговаряш на глас. И всичко е ок.



***


-И кво? С кво се режеше? И къде?


-По бедрата, по ръцете. С бръснарско ножче, с ножици, с игли, с хартия. Драла съм се с пръчки.


-Добре си се криела.


-Важно е да знаеш как.


Не можем да откъснем очи една от друга. Наливам виното механично.


-Ами ти?


-Пиех хапчета. Анитдепресанти, успокоителни, приспивателни. През първите две години от работата ми в една фондация.Бях станала специалист. Валиум, лоразепам, золофт, ксанакс, лексотан, дормикум, деанксит, зопиклон, малетонин, валериан, валидол, радедорм, ривотрил.


-С алкохол, нали?


-Разбира се. Плюс цигари, снъф, стаф, трева, амфети.


-И?


-Ами нищо. Една неделя се събудих гола у нас и не можех да се сетя нито как съм се прибрала, нито къде и с кого съм била. Абсолютно бяло петно. В черна дупка си. Бях по-зле и от парцал. А аз не съм такава. Напротив.


-Понякога се чудя кое е по-зле. Да контролираш физическата болка или да изгубиш контрол и да станеш парцал. Не знам.


-Зле е това, което ни се е случило.


За първи път някоя от нас го казва. Нямам предвид самонараняването или дрогирането. Дори нямам предвид всички поражения в психиките ни. Нямам предвид дори и болката, която носим.


А актът.


***


-Толкова е странно. Да знаеш, че си белязан. Не увреден. Защото много жени казваха така по срещите ни. Ние с теб не сме увредени, напротив. Ние сме много по-добри от всички останали. Ние имаме кауза. Борим се. Какво като няма да променим света?


-Пила ли си?


-Може да се каже.


Гергана ми се усмихва. С онази нейна усмивка, която съм сигурна, че не показва на никой друг. Като на дете. Дете, което не е било изнасилвано от баща си сума ти време. Чисто и просто обикновено дете. Седи на края на стола и цъка нещо по лаптопа.


-Пусни Queen.


Зазвучава Too Much Love Will Kill You. Отивам до бюрото, за да си налея още вино. Отпивам и сядам на стола зад нея. Не казва нищо.


-Никога няма да забравя как летата играех пред блока с другите деца и като видех, че въпреки жегата, някой затваря балконската врата, знаех, че се случва нещо отвратително. Баща ми се гаври с майка ми. Но тихо. Да не се чува навън. Да не ни чуят съседите.


-А моят винаги успяваше да свърши някоя мръсотия точно преди важен изпит. Не знам как го правеше. Нямаше откъде да знае графика им. Това е вродено качество.


-Гениални са психопатите. И аз радвам, че те срещнах, Гергана. Още не знам как точно, но знам, че ще ме промениш. – доливам вино и на нея.


Хващам ръката ѝ. Пръстите ни се сливат.


-Сгодих се.


-Защо не си ми казала?


-Не знам. Исках да е лично. За един психолог.


Целува ръката ми.


-Остави песента на repeat. – Целувам я по врата.


-Не е редно.


-Изобщо няма да те докосвам.


Взимам химикалката от бюрото и бавно я прокарвам по ръката ѝ.


-Изпитвала ли си оргазъм, докато си се наранявала?


-Не.


Пъхам химикалката под блузата ѝ.


-А аз прописах благодарение на хапчетата.


-Какво пишеш?


-Книга.


-За какво?


-За нас.


Пъхам химикалката в панталона ѝ.


-Само не ме пипай.


-Няма.


После пъхам химикалката в нея.



Христо Раянов – "Трудният начин"


Лили се засмя, а аз се обърнах на другата страна, уж да погледам през прозореца. Спомних си всичките нощи, през които се опитвах да забравя този смях. Да го изтрия от себе си. Исках всичките ми спомени да са написани на една черна дъска и аз само да трия. Да наречеш споменът "рана" не само е тривиално, но е и невярно. Раната зараства, раната се закрива, раната се изпълва с живот. Раната е тържеството на живота над разрушението.


Споменът е наркотик. Споменът е трева, споменът е кокаин, споменът е хапче. Той те улавя в сладкия си аромат на минало, приспива вниманието ти, приспива инстинктите ти. Изолира те от външния свят. Споменът те храни и пои, той ти е достатъчен... Или поне така си мислиш. Най-накрая те убива. Е, мен не. Чувствах се като изчистил се наркоман, изправен пред най-любимата си отрова.


- Ей, Иване, къде си? – каза Лили.


Разсеяно се обърнах.


- А?


- Хайде, че Мартин те чака. Много е нетърпелив, когато трябва да се свърши нещо. Вече три пъти те викна.


Скочих от масата и набързо изгълтах концентрираното кафе. Мартин ме чакаше на вратата.


***


Поехме към мястото на новата църква. Отначало върхвяхме по асфалтирания път, а около нас се редяха къщи – масивни и тежки, изглеждаха напълно непоклатими. И наистина бяха. Строени с камъни от каньона, къщите бяха хубав спомен за онова време, което ние наричаме "комунизъм", а старите хора наричат "едно време, когато имаше всичко".


Пътят скоро свърши, разредиха се и къщите и лека-полека поехме по познатия черен път към края на селото. Обградиха ни големите борове, които – точно като къщите – бяха непоклатими. Върху кората им няколко поколения деца бяха издълбали инициалите си в знак на първата си младежка любов. Надявах се моите да са се изтрили. През цялото време мълчах.


Мартин гледаше боровете, любуваше им се, сякаш ги вижда за пръв път. Гледаше в далечината – как малката рекичка си пробива път през каньона. Как двойка ястреби лети високо и се оглежда за закуска и как дърветата около рекичката отново започват своя безкраен танц, вдъхновени от вятъра. Миришеше на див джоджен, мента и акация. Всичко това беше гарнирано с ослепителна слънчева светлина, от която скоро ме заболяха очите. Но болката беше по-скоро като стара добра позната, която срещам след дълги години раздяла. Като Лили. Виреейки в редакция само с изксуствено осветление, бях забравил истинската светлина. И истинския въздух. Всяко вдишване сякаш наново отваряше дробовете им след дълга летаргия. За пръв път от много отдавна можех да си поема дълбоко дъх без да се закашлям.


- И питаш още защо не съм в града! – наруши мълчанието Мартин. – Огледай се! Това е райско място. Гората, реката, дори нивите! Осъзнаваш ли, Иване, че ние сме последното поколение, което знае какво е нива и за какво служи. От опит, не от книжки. Гледам нивите и се сещам с усмивка как баба ми ме буди в 6, за да отидем по хладно на нивата. Как копаеш, сееш, плевиш и накрая береш плодовете на своя труд. Цял ден на нивата! Сещам се как се работи до откат, за да е сладък обедът. Няма по-сладко ядене от домат, сирене, хляб и вода, когато си под сянката на големата акация на нивата. Обработваемата земя беше в симбиоза с дивото. След това нещо се обърка. Последното поколение сме, свързано с природата. А даже не сме и цяло поколение. Обикновено хората, които наричат себе си с претенциозното име еколози, у нас не знаят какво се прави в гората, в реката, на нивата. Градски дечица! Виждат цветовете, формите, надушват мириса на живота, но не го усещат. Не живеят в унисон с природата, но искат "да я защитят". Да я сложат под похлупак, да я затворят в ботаническа или зоологическа градина. Да превърнат природата в смрадлив терариум! Та природата ще я има много след нас! Прекалено съвършена система е, за разлика от хората.


- Нали знаеш, че Ватиканът заклейми обожествяването на природата.


- Тъпаци! – изсумтя Мартин - Та какво е природата, ако не Божие творение? Виж дърветата, виж птиците! Виж каньона на реката. Как е оформен според теб?


- Е, как. Ерозия и много време. Природните закони действат безотказно.


- Така. А кой е създал природните закони? Как пчелата знае да донесе мед? Да се погрижи за кошера? Как чакалът знае да намери семейството си.


- Инстинкт.


- Инстинктът е неосъзнат разум. Няма нито един инстинкт в света, който да води към зло. Какво е инстинктът, ако не частичка от Божията мъдрост? Има я във всеки от нас. Природата не върви просто така. Големият разум е дал на всички нещо от себе си.


Едновременно бях съгласен с него и все пак исках да му опонирам. Исках да разбера какво си мисли в момента този човек, който само допреди няколко години нямаше никакви тайни от мен. Исках да го предизвикам. Извиках на помощ всичките си познания от Библията.


- Тогава щом този Голям разум е толкова голям, защо е оставил хората на самотек? Защо е унищожил Содом и Гомор, при положение, че е дал на жителите им свободна воля, защо е пратил потоп? И защо в момента хората се разпореждат със създадените от него земя, вода и небе?


- Защото ни обича. Нас хората.


- Тогава ти защо не ги обичаш?


- Аз не съм Той.


Нямаше как да победя Мартин в теологичен спор, още повече, че моите знания за Библията се изчерпваха с няколко общоизвестни факта. Мартин очевидно не беше станал свещеник от суета. Той наистина вярваше. Приел мълчанието ми като знак за поражение в спора – какъвто наистина беше – Мартин продължи по пътечката с победоносна усмивка.


- Малко остана. Нали не си се изморил.


- Не. – казах. Щом оставаше малко, трябваше да разбера предисторията - Разкажи ми за... случката.


Лицето на Мартин придоби сериозно изражение.


- Чак толкова много за разказване няма. – започна Мартин. - Нали знаеш полусрутената църквичка към Горната махала? Е, като дойдох в селото, не исках да служа в нея. И още не искам – стените се пукат, покривът е нестабилен, стенописите са изтрити, камбаната липсва, иконостасът е изпокраден... Струва ми се неуважително към Бога, пък и тя всеки момент може да се разпадне и да ме погребе. Затова поисках от Синода пари за нова църква. Отказаха, нямали. Поисках от кмета. Той също отказа. Накрая все пак събрах пари и строежът започна.


- От кого събра пари?


- От добри хора.


"Добри хора"? Нерядко видни мафиотски босове дават много пари за църкви, като по този начин мислят, че помагат или че спасяват душата си и изкупват грехове. При споменаването на добрите хора веднага си помислих, че Мартин може да е замесен с някой от не особено добре известните хора в града.


- Тия "добри хора" колко точно са добри? Да не би да се занимават с разни "добри" бизнеси и да правят "добри" пари?


- Ако говориш за разни мутри – не. Просто добри хора.


- И после? – попитах с леко облекчение. Не ми се пишеше поредната статия за мутра, на когото трябва да целуваме краката, защото дал някой и друг лев за построяване на църква. Дано Мартин не се беше забъркал с нещо подобно.


- Започнаха да копаят основите. Всичко по строежа вървеше гладко, докато една вечер един работник...


- Какво?


- Взел чука и разбил главата на колегата си – съвсем младо момче. След това се обесил на скелето. На сутринта ги намерихме.


- Полицията какво каза?


- Каквото казва винаги - "пиянски скандал". Дойдоха, изцапаха си обувките и си заминаха.


- А според теб не е ли пиянски скандал?


- Според мен е точно това. В България има стотици села и във всяко едно от тях може да се случи подобно нещо. Безбожният ни манталитет ни позволява да нарушаваме Божиите заповеди по няколко наведнъж. Обаче в селото се уплашиха. Познавали ги. Не били такива хора." Ще напсуват, ще откраднат, може да се сбият... но убийство – никога.", казват повечето хора. Други двама-трима говорят някакви пълни безумия.


- Какви безумия?


- Мислят си, че мястото е прокълнато, че църква там не може да се строи.


- Ти вярваш ли на това?


Мартин махна с ръка презрително.


- Това са пълни глупости. На нашите хора им дай проклятия, суеверия, магии... Няма да отидат на църква, но се въртят три пъти на черна котка. Няма да постят, но за проклятията всичко знаят. Кретени!


- Само питам – това ми е работата. - Само не знам доколко е добре да наричаш хората "кретени", сега в твоето положение...


- Все още се уча на търпение. Пък и лъжата също е грях – като са кретени, какво да правя. – засмя се Мартин.


Стигнахме до въжения мост. Работниците – не повече от десетина човека – стояха около строежа.


Зорница Гъркова - "Мед от зюмбюли"


За няколко дни всички напъпиха. Още не можех да позная какви ще са цветовете – лилави, сини, розови, бели? Разхождах се измежду тях и търсех първия цвят. Почти всеки ден преваляваше за по малко. Кладенецът беше вече пълен и от чешмата на двора течеше бистра студена вода. Избърсах прозорците, измих плочниците. Заех се с почистването на навеса. Зад къщата имаше още един – нещо като лятна стая с легло. Него оставих за по-късно. Оттам тръгваше и стълбата към тавана, а той в момента беше последна грижа. А и ме беше страх, че ако се кача, гредоредът ще се срути.


Дядо Сандо отдавна не се беше появявал и тъкмо мислех да го потърся, когато една сутрин това се наложи от само себе си. На вечерта бях видял първите отворени пъпки. Бяха розови. И миришеха толкова силно, че цяла нощ ги усещах сякаш под носа си. Когато се събудих и излязох да пия кафето си на предната тераса, дворът беше целият в цвят. Но по-странното беше друго – някой беше влязъл вътре и се разхождаше между зюмбюлите. Навеждаше се леко над цветовете и поемаше аромата с вид на омагьосан. Подвикнах му. Попитах какво прави в двора ми. Човекът сякаш не ме чу. Не беше много възрастен, може би десетина години повече от мене. Оглеждаше се из двора, сякаш не ме виждаше. Оставих чашата с кафето и тръгнах към него.


- Ей, ей, господине, не ме ли чувате? Какво правите в двора ми? Ако искате да си наберете зюмбюли – заповядайте. Но можехте да ме извикате?


Той погледна разсеяно към мене и веднага отмести поглед. Обърна се и тръгна покрай къщата, навътре в двора. Последвах го, вече силно заинтригуван кой е и какво прави вкъщи. Той зави уверено зад втория ъгъл на къщата и влезе в лятната стая. Там поседна на леглото, наведе се и си свали обувките без изобщо да ме погледне, легна и затвори очите си. Минути по-късно беше заспал. Насън се обърна към стената и сложи ръка под главата си.


Почти веднага тръгнах към дядо Сандо. Можеше човекът да е някой шантав далечен братовчед, за когото той може да знае. Може би лудият на селото. Но пък луд и глух на едно място...


Питах двама пред малката кръчмичка в центъра – на неговите години. Упътиха ме. На края на последната уличка намерих дядо Сандо под асмата в двора. Като ме видя рипна и рече да сипе ракийка. Отказах с нетърпелив жест.


- Аз дойдох да питам нещо. Вкъщи има някакъв човек. Появи се изневиделица тази сутрин, обиколи зюмбюлите без да ме погледне и си легна под навеса, сякаш не съществувам. Нямам идея кой е. Не помня да съм го виждал някога, но последно съм бил тук толкова отдавна, че вероятно и той не ме помни – обяснявах разпалено, докато дядото ме гледаше съсредоточено.


- Седни, Николчо – протегна ми ръка. Седни. Ще ти сипя една ракия.


- Да, добре, но той е вкъщи, все още. Оставих го да спи в лятната стая. Отиде право там и си легна на кушетката.


- Да, да – сипа той ракия на себе си и на мене.


- Пушиш ли? Поклатих глава – отказах ги през зимата.


- Нищо, нищо – подаде ми пакета – запали си.


Взех една цигара и запалих. Димът ме задави в първия момент и ми се завъртя свят. Отпих от ракията. Той също си запали и ме погледна с ясните си очи.


- Този човек е дядо ти.


- Глупости. Дядо е умрял преди много време – запротестирах аз през валметата дим.


- Да, така е – кротко започна дядо Санде. Но после се съживи. Погледнах към него и ми се стори, че погледът му е налудничав. Огледа асмата, въртейки фаса в ръцете си. И после започна.


- Дядо ти беше силен човек. Силен и умеятелен. Да, умеятелен – така му викаме тука. Голям като канара, ама с нежни ръце и добра душа човек. Като се ожениха с баба ти, посърнах. Баба ти беше голяма красавица и няма да крия, че ми беше на сърцето и след това. Майка ти и другите бяха мънички и тичаха напред-назад из двора като пощръклели. С една дума Петре ги смиряваше и ги слагаше до себе си да слушат приказки. И реч имаше – за цял отбор писатели. По него време имаха кошери над оня рид отсреща. И добър мед правеха, да знаеш. Сладък и бистър - като течно слънце. И миришеше на зюмбюли, ама никой не вярваше от зюмбюли да пасат пчелите. Но аз знаех, че е точно от зюмбюли. Горе на рида цяла поляна имаше тогава и пчелите само от тях пасяха. Знам го, защото дядо ти ми довери.


Беше горещ ден, нищо че беше само краят на май. Тука като че става горещо още през марта. Понякога това е благодат, но друг път е проклятие. Като тогава. Небето се беше надвесило гробовно над цялата местност, а слънцето пържеше, както преди няколко дни. Дядо ти беше тръгнал рано по хлад, за да нагледа кошерите. Но по обяд не се върна. Баба ти се притесни и тръгна да го търси. Остави мене да наглеждам децата. Върна се привечер с посивяло лице. Намерила го прострян насред кошерите. Очите му още били отворени, а устата му търсели въздух и изричали луди приказки. Тогава оставихме всички малки на една стара бабичка – да ги гледа. Качихме се на рида със зюмбюлите да пренесем дядо ти. Положихме го в един стар дюшек и го свалихме долу. Устата му се мърдаха като на жадно птиче и приказваха в полусън разни приказки, много несвързани. Сложихме го в задната стаичка и баба ти цяла нощ и на следващия ден, и много дни след това, му квасеше устата с вода. Фелдшерът дойде по някое време, само за да установи, че е получил мозъчен удар и е неадекватен. Хлапетата се щураха из двора ненахранени и ревяха, а в задната стаичка баба ти бдеше като гургулица над дядо ти. Тогава – докато той издъхваше – дворът се нарои с пчели. Летяха като подивели навсякъде. Търсеха храна. Горе се беше случило нещо, за да прелетят дотук. Докато дядо ти лежеше отзад, а баба ти полудяваше, аз се качих на рида. Всички зюмбюли, цялата поляна беше изсъхнала. Кошерите бяха празни. Извадих домовете от релсите и ги разгледах – нямаше пчели, нямаше нищо по тях. Дори и мед. Слязох в селото секунди след като дядо ти беше починал. Баба ти беше обезумяла. Обикаляше с празен поглед двора и навикваше майка ти и братята й. Беше затворила очите му и го завила с ленено парче. Устните й горяха и се гърчеха в болка и загуба. Цяла нощ прекара над леглото на умрелия. Децата преместихме в моята къща, а тя остана да бди сама. Рано сутринта дойде със светнали очи и каза, че мъртвият се е съживил. Как било станало ми разказа, когато ме отведе до леглото, където дядо ти гледаше с невиждащи очи към тавана и мърдаше с устни. На стъпалата и дланите му бяха избили сини петна, но дишаше, беше жив. Жив като Лазар, дето казват, че Иисус го събудил. Дръпнах баба ти настрани и я поразпитах как е станало всичко. Разказа ми, че след полунощ отишла до тоалетната и оставила мъртвеца сам. По пътеката в тъмното видяла пресен цъфнал зюмбюл и го обрала да го сложи до мъртвия. Да разсее малко миризмата от трупа и восъка. И като го пренесла и го сложила до трупа, той се размърдал неочаквано. Баба ти се стреснала и понечила да избяга от навеса. Тогава мъртвият промълвил нещо, много тихо. Тя се приближила до тялото, което било като сковано и въпреки обичта й, с усилие се навела над устните, които мърдали. Знаеш, че устните на мъртвите са слепени по особен начин – слюнка, която изсъхва, помодряла тъкан, миризма на разложение, особено в лятото. Баба ти се навела и докато се навеждала, видяла как тези устни мърдат. Когато доближила ухо, чула как мъртвият я моли да приближи цветето до ноздрите му, да го помирише. Тя паникьосана приближила цветето до носа му и видяла как той се надига и вдъхва дълбоко от аромата. Дълбоко, сякаш иска да всмука цвета. После паднал и въздъхнал. Сетне сякаш заспал.


Всичко, което трябва да знаете за:
Коментари (1)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Euronymous
    Euronymous
    Рейтинг: 1026 Неутрално

    Някои от новите български писатели се опитват да копират слил , при повечето е успешно.

    Публикувано през m.dnevnik.bg

    From the depths of Norway , take out your crop pain and feel the true evil !




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK