Откъс от "Творците на памет" от Джефри Мур

Откъс от "Творците на памет" от Джефри Мур

© Издателство "Жанет 45"




Тази седмица в рубриката "Четиво" на "Дневник" ви представяме откъс от книгата "Творци на памет", предоставен ни от издателство "Жанет 45" в превод от английски на Невена Дишлиева-Кръстева.

Предговор


Историята, която следва, е истинска. Повече от две десетилетия изучавах един обаятелен индивид, синестет със свръхпамет, обозначен в многобройните ми монографии и помагала с инициалите НБ. Към края на нашите отношения през зимата и пролетта на 2002 година, НБ и майка му (СБ) установиха контакт с трима участници (НКБ, СД, Джей Джей Уай) в експерименти, свързани с паметта, които провеждах или ръководех. Този контакт се оказа неочаквано ползотворен  – аналогът във фаррмацевтиката би бил да хвърлиш пет летливи съставки в т`игел и да получиш чудо - дейно лекарство.




Професионалният писател и преводач, на когото бе възложено да разкаже историята на техните взаимоотношения, реши да съчетае "ролеви възстановки" с интервюта, лабораторни бележки и записки от дневници. Всички тези текстове оставям непроменени, дори когато ме представят в неблагоприятна за мен самия светлина; в интерес на науката и в името на историческата истина считам за свой дълг да не прикривам и да не туширам каквото и да било.


Тъй като постмодернизмът не е моята "стихия" (жаргонът ми може би не е съвсем актуален) и не може да се каже, че притежавам "изключителни познания" по английски език (родните ми езици са френски и немски), съм си позволявал само несъществени редакции на текста, махал съм слаби или излишни пасажи, когато съм бил убеден, че съкращаването е в полза на повествованието, а освен това съм снабдил текста с кратки бележки накрая (сложете си разделител на страница 430!).


А сега очевидният въпрос. Кому е нужна още една книга, свързана с тази научна одисея – поне трето издание за изминалата година? На всички е известно, че под моето просветено ръководство бе извършено революционно откритие в областта на паметта. На всички е известно и че за това откритие бях удостоен с престижна скандинавска награда. Броени часове след прибирането ми от Европа обаче се надигнаха спорове, започнаха да се стелят като изпарения от отровен газ. Заслепени, както изглежда, от сатанизма на един лъжовен "разобличител", три американски вестника един след друг ме обвиниха, че съм си присвоил откритие, което не съм направил, и ми приписаха професионално поведение, равносилно на убийство.


Днес, когато съм на прага на пенсионирането, а славните дни на успехи са вече зад гърба ми, нямам намерение нито да петня репутацията на НБ (по своему този младеж беше гений), нито да лустросвам собственото си име. Но преди да потъна в черната яма на забравата, във финалната амнезия, бих искал да изясня нещата – заради жена ми и дъщеря ми, и заради историята на медицината.


ЕМИЛ ВОРТА
, магистър по литературознание,
доктор по медицина, доктор на науките
Невропсихолог и професор емеритус
Департамент по експериментална психология,
Квебекски университет
Главен редактор на Éditions Memento Vivere
www.writeaprisoner.com


Първа глава
НБ


Повечето хора искат да се научат да помнят повече. За НоелБурун основната задача, най-обременяващата, беше да се научи да забравя. Не само болезнените моменти в живота, които всички ние предпочитаме да изтрием от паметта си, а всякакви неща. Защото винаги когато Ноел чуеше глас или прочетеше дума, в главата му се образуваха многоцветни форми, служещи за указатели или карти, благодарение на които той запаметяваше с най-големи подробности всяко чувство, настроение, тембър или самите думи от събития, случили се дотри десетилетия по-рано.


Например, през 1978 г., когато дойдоха да му съобщят,че баща му е мъртъв, в деветгодишния мозък на Ноел изригна следното:


Сух и ронлив глас като котешка тоалетна... [превръщащ се в] петниста сипаничава месингова лента, която, заострена като меч, сякаш изчезва, после се появява отново под формата на кървавочервено махало. Започва да се поклаща, все по-ярко и по-ярко червено, ослепително, после промяна, друг глас, поресто топче с цвят на жълтък, опасано от туптящи тъмнорозови пръстени. Намесва се по-силен и по-писклив глас, кръстовидна форма, боровинкова на цвят в сърцевината и изсветляваща от центъра към периферията, така че краищата изглеждат бисернобели. Друг глас, месингов и изригващ като бас тромбон, и ивица мълния, назъбена и бариевожълта, прорязва небето на мозъка ми и го разцепва на две. Зигзагообразните линии се разтапят бавно, жълтото се разтваря в пулсираща стомана и имам чувството, че в гръбнака ми се забива кама. После до ушите ми пак достига дрезгавият глас на човека пред мен, потъмнелият месинг и после... тишина на сив фон, като детска плочка за рисуване. "Мъртвешкото настроение", така го наричах – затишието преди нещата да възвърнат своята нормалност. Отворих очи: майка ми говореше, гърлото `и сподавено процеждаше сричка след сричка. Мъж с черен костюм, служител на Адвента Фармасютикълс, се опитваше да я утеши, а двама мустакати в тъмносиньо се бяха вторачили в мен...


Особено като беше по-малък и не знаеше как да ги спира, тези изображения изригваха като нескончаема канонада от фойерверки, отприщваха нови и нови цветни шарки и рояци от спомени, които го отнасяха толкова надалеч, толкова надълбоко към затънтените улички навътре в неговата вселена, че му беше трудно да води дори на най-елементарен разговор. Освен ако не идеше реч за пасивна комуникация като гледане на телевизия, Ноел имаше нужда да погълне гласа на говорещия, да изживее точните цветове и форми, преди да дешифрира самите думи.


Хората си мислеха  – и нищо чудно,  че Ноел не е с всичкия си, и той нямаше нищо против. Майка му го обичаше, баща му го обичаше, а заради цветовете в главата си имаше възможност да пропуска повече часове от всичките си съученици взети заедно. Освен другото, изображенията имаха и практична страна. Дори да не мога да се похваля с почти нищо друго, мислеше си Ноел, имам страхотна памет. Което понякога върши работа.


Когато се случеше да отиде на училище, ставаше обект на жестоки подигравки ("По добре изобщо да не се беше раждал", подметна веднъж един), но постепенно съучениците му свикнаха с отнесения му вид и мътния поглед. "Командир Ноел" се зарейваше на "пътешествие в космоса". Учителите му, особено в началото, реагираха с досада или сарказъм: "Да не е някой от онези твои удобни периоди на мисловна леност, скъпи ми Бурун?". И класът избухваше в смях. Когато им разкажеше на четири очи за сблъскващите се цветове, тутакси биваше заподозрян в употреба на наркотици: приличало много на ЛСД, на мескалин или на някакъв ултранов халюциноген. Дали да не сведат до знанието на училищната управа? И така плъзнаха слухове. Зубърите и отличниците го отбягваха, а Рейдър Ненон, първият пънкар, употребяващ синтетична дрога в училището, изведнъж си падна по него. Ноел най накрая срещна човек, виждащ по странни неща даже и от него.


"Шизофрениците притежават свръхестествени възприятия за цветове", каза му един учител, а друг заключи: "Сигурно е афазия или аутизъм – едно от двете". Училищната медицинска сестра – вечно сърдита вдовица от Уелс – имаше различно обяснение: "Имаш отявлен недъг, синко. Сигурно си бил лишен от кислород в утробата или веднага след раждането са те изпуснали върху масата с главата надолу".


Но както Ноел скоро установи, благодарение на приятеля на баща си, известния невролог от Монреал Емил Ворта, не ставаше дума за нито едно от гореспоменатите.


– Поздравления! – обяви на френски необяснимо довол­ният лекар, след като извърши умопомрачителна серия от тестове за активност на възприятията и паметта.


– Ти си един на двайсет хиляди. Благословен си  – макар и понякога да ти се струва, че си прокълнат със сложна сетивност, известна като синестезия.


Защо е толкова доволен, запита се Ноел, докато лекарят разтърсваше малката му длан. Защото ще може да провежда опити с мен като с онези негови шимпанзета ли?


– Ти си първият синестет от мъжки пол, когото срещам.


А сега искам да те помоля да направиш нещо, което ще ни помогне много и на двамата. Искам да си водиш дневник. Знаеш ли какво е дневник?


– Да, аз вече си водя.


– Дневникът е тетрадка, където записваш неща, които са ти се случили през деня. Или събитията от миналото. Или от сънищата ти...


– Веднъж сънувах, че вървя през гигантска кръстословица...


– Или цветовете и формите, които виждаш в главата си, когато хората ти говорят. Искам да ми показваш този дневник в края на всеки месец. Разбрахме ли се?


– Понякога, когато хората говорят, ми се иска да имах декодиращ пръстен...


– Някой друг в семейството ти да се отличава с... нещо подобно?


Ноел замълча.


– Защо? Да не би състоянието да е свързано с генетичен компонент, докторе?


Доктор Ворта замълча. В това дете има повече, отколкото се вижда на повърхността. На седем години!


– Да, всъщност има... както ти се изрази, генетичен компонент, свързан с това състояние.


– Ами, майката на майка ми има някакви подобни странни неща в главата си. Татко си мислеше, че е от пудинга `и с бренди. Правеше го ужасно силен и веднъж...


– Много интересно. Да, най-често се предава по женска линия.


– Тя беше магьосница. От добрите.


– Сериозно?


– Получили сме купища писма от нея от Шотландия  с магически заклинания вътре, само дето не можем да ги намерим. Когато се преместихме, ги изгубихме. Веднъж съм я виждал.


– Нима?


– Бутнах нейния люлеещ се стол, когато беше празен, и тя каза, че било лоша поличба, щели да дойдат призраци и да седнат в него.


– Нима?... Е, ще имаме достатъчно време да говорим за всичко това. Мисля, че ще прекарваме доста време заедно. Ще ти бъде ли приятно?


– Не съвсем. Тя ходеше с две различни обувки, защото ги късаше една по една, така казваше мама. И езикът `и беше черен от дъвчене на бисквити с активен въглен, защото много пърдеше, така казваше татко.


Пред бащата на Ноел, който чакаше в приемната, доктор Ворта приключи въодушевената си диагноза с думите:


– Поздравления, Хенри. Синът ти се намира в добра компания, страхотна, бих казал. Лист, Римски Корсаков и Скрябин са имали синестезия, също и Бодлер, Рембо и Пруст!


Човек с нереализирани творчески амбиции, господин Бурун засия при тази новина.


– Забравяш и Набоков – додаде.


– И онзи чудат нобелист!


– Емил, това плаче за по едно питие!


Като съученици, замислили пакост, двамата мъже не преставаха да се хилят и да си стискат ръцете, все едно това беше най-великото, най-обещаващото нещо на земята. Ноел изобщо не се усмихваше.


***


– Кое е най-висшето изкуство?– попита сина си господин Бурун на следващия ден след вечеря. - Къде е зенитът на творческото достижение, така нареченият ne plus ultra?


Той винаги говореше на сина си по този начин, още откакто Ноел беше пеленаче. Никакви бебешки приказки – не се отразявали добре на мозъчното развитие на детето.


– Вале купа, вале трефа – беше отговорът.


– Двойка трефа, двойка пика. Десетка купа... четворка каро. Твой ред е.


– Ноел, зададох ти въпрос. Кое според теб е най-висшето изкуство?


Ноел вдигна глава от картите и бавно огледа всички предмети в стаята, сякаш отговорът можеше да се крие в някой от тях. Погледът му се спря върху шкафа на телевизора Зенит, чиито вратички бяха заключени, както често се случваше.


– Телевизията?– отговори.


Баща му поклати глава.


– Не, телевизията се намира в подземната тъмница. Тя е най-нисшето изкуство. Заради телевизията децата вече не четат. Би трябвало задружно да прокълнем онзи неин фаустовски създател Владимир Зворикин.


Ако беше разбрал думите на баща си, Ноел би им се противопоставил ожесточено. Огледа стените, стереоуредбата.


– Изобразителното изкуство? – предположи.  - Или може би музиката?


– Те стоят високо, но не са най-важното. Кое според теб е най-важното? Когато казваш нещо.


Този отговор Ноел го знаеше.


– Думите.


– Именно. И какво свързва думите, изображенията и музиката?


– Анимационните филми.


– Така е. Друго?


– Игралните филми?


– Какво друго?


Ноел замълча, затворил очи.


– Стиховете?


– Право в десeтката. На върха на пирамидата е поезията, поне някогашната поезия. Нищо друго не навлиза толкова дълбоко в кръвта и душата. Шекспир надминава Бетовен, защото у него има звук и смисъл. Не го забравяй с напредването на годините. Поезията е в рая, телевизията е в преизподнята.


Ноел кимна. Поезията е в рая, телевизията е в преизподнята, повтори си шепнешком като запамети думите без да разбира смисъла на изречението.


– Твой ред е.


Но мислите на баща му бяха другаде, не при играта.


– Учените говорят за човешката природа, но единствено оетите могат да освобождават чувствата, които сме заприщили в затвора на сърцето си.


– Ти си на ред, тате.


Седяха по турски на кафявия китеник в дневната на дома им в Майл Енд, Монреал, и играеха на "Запомни картите". Сигурно я знаете: петдесет и две карти се разстилат с картинките надолу; когато си наред, избираш две карти и ги обръщаш: ако са еднакви, ги прибираш в купчинката си, ако не, ги връщаш по местата им. И запомняш коя къде е за следващия път. Това беше първата игра с карти, която Ноел научи и усъвършенства, когато беше на три годинки. Никога не му омръзваше.


– Дама пика – каза баща му и обърна една от картите. Огледа морето от пиратски кораби с черни флагове и трещящи оръдия. Обърна единия.


– Твойта кожа! Искам да кажа – твой ред е. Деветка купа.


– Деветка купа  – повтори Ноел и спокойно обърна същата карта.


– И деветка каро...


Докато наблюдаваше сина си, господин Бурун дръпна силно от лулата си от морска пяна с изваяна като султанска глава чашка, която си бе купил от Турция в по-млади и по-щастливи времена.


– Майката на музите е богинята на Паметта – продължи мисълта си той, все едно говореше на турски.


– Четворка купа и... четворка трефа. Вале каро и вале пика...


– Казва се Мнемозина. Богинята на Паметта.


– Деветка пика, деветка трефа...


– Мнемозина, майката на музите, богинята на паметта, повтори си Ноел и складира думите в електронния си трезор като зашифрира комбинацията в цветове и форми. Каква е целта на всичко това, мислеше си.


– Какво е муза? – попита, защото знаеше, че баща му обича въпросите.


– Музата е нещо... някой, който те вдъхновява в изкуст­вото, дух водач. В гръцката митология има девет музи, девет красиви сестри. – Господин Бурун вдигна глава към тавана и затвори очи:


– "Щастлив е тоз, когото музите обичат", казва Хезиод, "защото, макар душата му да е скована от тъга и скръб, запее ли на музите слугата, той тутакси забравя черните си мисли, грижите не помни".


В надвисналата тишина Ноел само го гледаше.


– Намислил ли си нещо, тате?


Баща му отвори очи и остави лулата в пепелника.


– И защо богинята на паметта е свързана с художественото творчество, вероятно ще попиташ, при това с основание.


Не, няма да попитам, помисли си Ноел. Да играем.


– Защото гърците не свързват творчеството с идеята за създаване на нещо ново, както е днес. Творецът надгражда или преработва великите интелектуални и културни постижения на миналото. Поради което, сам разбираш, добрата памет е смятана за ключов елемент от творческата дейност  -
тя осигурява на твореца повече материал, който да захранва, обогатява и усложнява интелекта. Когато Джеймс Джойс казва "Нищо не съм изобретил, но и нищо не съм забравил", мисля, че има предвид точно това.


Ноел погледна чашката на бащината си лула. Магнезиев хидроген метасиликат, спомни си, H4Mg2Si3O10


– Асо каро– рече.


– Поп пика.


– О, един от редките пропуски на твореца на памет. Асо каро... асо пика. Осмица каро... по дяволите, поп купа  – царят, който посяга на собствения си живот, суверенът самоубиец. Виж го, Ноел, как пронизва слепоочието си.


– Осмица каро, осмица купа. - Суверенът самоубиец?


– Петица купа, петица трефа...


На игралното поле бяха останали само дванайсет карти и Ноел събра по двойки всичките.


– Браво, Ноел, гордея се с теб! По памет мога да те сравня с покойната ти баба. Тя щеше да ти бъде достоен съперник. Голям късметлия си, моето момче, с ум като твоя ще стигнеш далеч.


Госпожа Бурун влезе в стаята, обвила тялото си с ръце, все едно `и бе студено, и Ноел се хвърли в обятията `и.


– Спечелих, майко! Аз съм като баба, когато била спокойна, и ще стигна далеч!


– Да, скъпи, Ноел, така е – усмихна се майка му.


– Ти си моят малък гений, нали, ти си...


Можеше да слуша гласа на майка си цяла вечност, на татко си също. Те не го объркваха като всички останали, не заплитаха мозъчните му вълни. Години по-късно Ноел така и не проумяваше защо хората се оплакват от родителите си. Винаги си беше мислил, че всички имат родители като неговите: съвършени и красиви във всяко отношение.


– Говорехме си за значението на поезията– обясни баща му, потупвайки лулата си в пепелник с форма на лебед, върху който Ноел беше залепил ваденка на Ню Йорк Айландърс.


– В този мирски свят, в този духовно мъртъв свят, само поетите са ни останали. Не го забравяй, Ноел. И помни, че имаш знаменит предтеча – един Бурун от стари времена.


– Знаеш ли какво е предтеча, Ноел? – попита майка му, докато го галеше по косата. Той изпадаше в еуфория всеки път, когато тя правеше това. Майка му говореше, а той виждаше стръкчета ръждивооранжева трева, която се поклаща леко сред пурпурна мъгла.


– Чуваш ли ме, Ноел? Цветното ти колело ли се върти?


– Да, майко... Какво казваше?


– Попитах те дали знаеш значението на думата "предтеча"?


– Някой, който е живял преди теб. Човек от семейството ти.


– Точно така – кимна баща му.


– А знаеш ли кой е бил прадядо ти?


– Хм – обади се пак майка му,  – не сме съвсем сигурни, че...


– Нали разполагаме с диаграми, с родословни дървета за доказателство... Дълга поредица от меланхолици, самоубийци, подпалвачи, педофили кръвосмесители...


– Кой е прадядо ми? – попита Ноел.


Баща му остави лулата си и помълча за подсилване на въздействието.


– Джордж Гордън. Шестият барон Байрон от Рочдейл. Ноел кимна и се замисли над чутото. Погледна усмихнатия си баща за някакъв намек или подсказка, после обърна глава и към усмихнатата си майка.


– Но нашата фамилия е Бурун.


– Бурун е древна шотландска разновидност на името Байрон – обясни майка му.


– Ралф де Бурун, който вероятно е далечен родственик на баща ти, е споменат в Книгата на Страшния съд.


Ноел бавно си повтори имената наум, като обърна внимание на цветните очертания на буквите. Майка му беше учителка по история, така че знаеше какво говори.


– Но кой... кой е той?


Баща му се усмихна.


– Лорд Байрон ли? Просто най-великият поет на деветнайсети век.


– Е, може би един от най-великите – уточни майка му. – Но със сигурност най-красивият... красив като теб, скъпи ми Ноел. Със същите прелестни кестеняви къдрици и стоманеносини очи.


– Това го е взел от майка си  – включи се господин Бурун и се запъти към едната стена на библиотеката си, заета от три отделни секции съответно за история, поезия и химия.


– Слава богу. - Качи се на метална табуретка и извади от средната секция тъничък светлобежов том. Заглавието беше изписано със златни букви върху меката кожена подвързия: Поети романтици.


– Книгата е от прабаба ти, а тя я наследила от своята майка. Издадена е през 1873 година в Единбург. Разгледай я. Илюстрована е.


Никой от двамата родители не се изненада, когато на следващата сутрин на закуска Ноел издекламира наизуст всичките двайсет стихотворения от Байрон, без да има пред себе си книгата, като произнасяше погрешно голяма част от думите, докато дъвчеше зърнената си закуска. Подобно нещо се беше случвало и преди, неведнъж, за пръв път когато Ноел беше на пет, дотолкова погълнат от детското издание на Хиляда и една нощ, включено в поредицата Детска съкровищница, та майка му го заплаши, че ще му я вземе – притесни се, че синът `и прекарва твърде много време с книгата, че буквално е "обсебен" от нея и упорито отказва да чете каквото и да било друго. Ужасен да не изгуби любимата си книга, която в онзи момент беше почти целият му живот, Ноел реши да будува цяла нощ и да наизусти всичките петдесет и две страници.


Как успя ли? Ноел си имаше два начина: единият включваше "заснемане" на цветните букви, а другият – "картографиране", което и направи в този случай. Както по-късно обясни на доктор Ворта, "разнасяше думите като вестници" на мисловни редици или пакети, върху истински пътеки – външни и вътрешни, които си представяше:


Все едно предприемаш разходка вътре в главата си, като в сън. Виждаш се как пътуваш, разбираш ли? И мяташ думите  – или понякога големи откъслеци от думи – на различни места. Все едно, представи си, в дъното на коридора стигаш до отдушник. Пускаш няколко думи вътре, а после заставаш под картина, оставяш и там няколко думи, след което се приближаваш до вратата, до стълбището или евентуално до някаква стая. Може да влезеш в стаята. Ако е дневна, поставяш разни неща под столовете, масите, лампите или пък, ако си в кухня, пъхаш думи в хладилника или във фурната, или в тостера... Може да използваш тавана или друго тясно местенце, или да излезеш навън, на тротоара, или да поемеш през ниви, паркове, паркинги или градини и да окачаш думи по някои дървета и цветя или в гърловини, до светофари или магазини, или църкви...


Всяко пътешествие из паметта е различно. Просто ръсваш нещо ту тук, ту там и незнайно защо всичко е ясно като маршрута, по който разнасяш вестниците сутрин  – помниш къщите, дори не поглеждаш номерата... И в крайна сметка винаги е едно и също: лежа си в старото легло в Бабилон или в новото легло в Монреал, а Фаркухар лежи до мен  – той е Кинг Чарлз шпаньол.


Това обяснява защо същата сутрин на закуска Ноел можа да изрецитира стихотворенията на Байрон дори в обратен ред; просто трябваше да започне разходката си на обратно (".Естеството с си единството в... красива нощ като иде тя"*.)


След като в списание "Психолъджи тудей" излезе статия, по вестници и списания започнаха да се появяват десетки разкази.


Телефонът също взе да звъни. Сякаш всеки искаше демонстрация, панаирджийско представление на Момчето Памет. Журналистка от Шоуто на Джони Карсън на име Лора Прат предложи да плати самолетните билети и нощувките на Ноел и семейството му, за да прекарат една седмица в Бърбанк, Калифорния. Някакъв човек от Принстън, нервен професор по класическа филология, предложи на Ноел хонорар, за да свидетелства за "фотографската памет" на професора в университетско разследване за плагиатство. Полицейски инспектор от наркоотдела на полицията в Монреал помоли Ноел за помощ в разпознаването на гласове в запис от подслушване на близнаци, само единият от които бил виновен. Треньор по шах от Чоумди предложи на Ноел да го направи гросмайстор. А вече покойният Манфредо Мастромонако, от името на казино Дезърт Ин в Лас Вегас предложи на родителите на Ноел 5 000 долара на седмица за осемседмично лятно шоу с фокусник (самия Манфредо).


"Ще превърна сина ви в машина за запаметяване!", крещеше Манфредо в телефона отново и отново, раздиран от пристъпи на злокачествен смях. Навремето това бяха много пари.


Но нито Ноел, нито родителите му се вълнуваха от подобни неща. Ноел можеше да запомни почти всичко, което му подхвърляха лекари и журналисти. Бяха му нужни не повече от две три секунди размисъл, за да запамети списък от петдесет произволни думи на почти всеки език; можеше да изреди стойността на числото П и до стотния десетичен знак; можеше да запамети тесте разбъркани карти за по-малко от шейсет секунди, осемнайсет тестета – за час, стоцифрено число – след като го чуе веднъж бързо, петстотинцифрено число – за час.


Можеше да прави всичко това, но не искаше.


Можеше да рецитира стихотворения, ако го помолят, но никой не го молеше. Всичко останало или го отегчаваше, или го измъчваше и му причиняваше убийствено главоболие.


"Защо само поезия", питаха доктор Ворта и помощниците му, като предполагаха, че звуковете и ритъмът по някакъв начин усилват паметта. "Защото поезията е зенитът на творческия потенциал – отвръщаше Ноел. – Нищо не прониква толкова дълбоко в кръвта и душата. Никога не го забравяйте."


С годините Ноел започна да си намира начини да "изключва" синестетичната машина: класическата музика (особено Лист, Скрябин и Римски Корсаков) понякога прочистваше ума му или забавяше мисловната дейност; хрупането на пикантни зеленчуци като левизия или люти чушки, или ядки от
бетелова палма често вършеха работа; дълбоката концентрация също, въпреки че му причиняваше мигрена, която отшумяваше едва на втория ден. А през деветдесетте, когато премина няколко курса на лечение с антидепресанти, сред които Золофт и Паксил, цветното чуване не беше толкова наситено.


Въпреки тези и други предпазни мерки и противодействия, за Ноел беше ужасно трудно да се запише в някакъв курс или да работи нещо, изискващо взаимодействие с други хора. Ако в живота му не се бе появил спасител – човек, който да го направлява, да му пише препоръки, да го наема за свой лаборант и да го приема като свой син – Ноел като нищо би свършил в лудница. Този спасител беше доктор Емил Ворта.


Всичко, което трябва да знаете за:
Коментари (2)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на ПАВЛА
    ПАВЛА
    Рейтинг: 1438 Неутрално

    "Единствената разлика между живота в коловоз и гроба е дълбочината."

    Без думи.

    При главоболие не се дава Но-Шпа, въпреки че при много хора главата е кух орган с гладка мускулатура.
  2. 2 Профил на etty1
    etty1
    Рейтинг: 2518 Разстроено

    Това е много тъжна история, обременяващ дар, който ти отнема всякаква възможност за нормален живот (ако би го пожелал при тези обстоятелства!).

    “The greatest enemy of knowledge is not ignorance, it is the illusion of knowledge.” ― Daniel J. Boorstin




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK