Откъс от "Караниците около четенето" на Александър Кьосев

Откъс от "Караниците около четенето" на Александър Кьосев

© Цветелина Николаева



Проф. Александър Кьосев е филолог, преподавател и бивш ръководител на катедра "Теория и история на културата" в Софийския университет, професор по европейска културна история на ХІХ – ХХ век. Публикуваният откъс е от новата му книга, представена на 24 октомври и издадена от "Сиела": "Караниците около четенето. Научни дискусии, публични дебати и институционални конфликти около природата и състоянието на четенето 1960-2012 г.".


Предишните му монографии са "Индигото на Гьоте" (2008 г.) и "Лелята от Гьотинген (Извън-дисциплинарни есета)" (2005 г.).


Из глава втора: Литературознание и философия: от недоверието към четенето до недоверието към текста




--------


Жорж Пуле: Другият в съзнанието ми


На английски статията на Пуле "Феноменология на четенето" се появява през 1969 г. във влиятелното списание New Literary History (Poulet 1969: 53–68).


Макар че става дума за феноменология на процес, а не на интенционален обект, както при Ингарден, Пуле отново тръгва от обекта – творбата. Той твърди обаче, че книгата е твърде особен обект – такъв, който чака да бъде трансформиран от човешко същество. Т.е. тя не е като други обекти – неми, самодостатъчни със своята повърхност, не е дори като други художествени предмети – вази и статуи – които намекват, че имат някаква тайна вътрешност и ни карат да ги обикаляме, но все пак завинаги остават затворени в себе си. Книгата сякаш по самата си природа иска да излезе от себе си, да свали бариерата между себе си и читателя. "Ти си в нея, тя е в теб, няма вече нито вън, нито вътре" (Poulet 1969:54). В акта на четенето книгата изчезва като обект, т.е. като материалност, форма, протяжност и конкретно местоположение, и се разкрива като "отворено съзнание" на друг, което приветства и допуска своя читател. Тя губи реалност и се превръща в серия от думи, образи, не независими като обектите, а зависими от съзнанието на читателя (на "моето съзнание" казва Пуле, изразявайки с впечатляваща реторика интимността на процеса).


Това възприемащо съзнание е изложено на всемогъществото на фикцията, заобиколено е от не-реалността на езика, но езиковата реалност е еластична, тя не е противопоставена на натрапчивостите на съзнанието, на неговите желания и идиосинкразии (т.е. казано на друг жаргон – през езиковостта четенето отслабва "принципа на реалносттта" и се дава повече власт на "принципа на желанието").


В този процес на смекчаване на опозиции има обаче един втори съществен момент. Това, което чета, казва Пуле, немие противопоставено както обектът е противопоставен на субекта, но не ми е противопоставено и както чуждото, затворено и недостъпно съзнание е противопоставено на моето собствено. Езикът на литературното произведение и неговото приемане от страна на читателя смекчават едновременно две фундаментални опозиции: освен тази между субект и обект, и тази между субекта и другия субект. Затова и забележителната принципна трансформация при четене (която Пуле, за разлика от Барт, смята за напълно достъпна за научно-философски, феноменологичен анализ) се състои не само в това, че заедно с материалността на книгата изчезва и външният свят, обективната инстанция на реалността. Тя е в парадокса на допускането на чуждото съзнание в своето, снемането на вечните и неизменни граници между Аза и Другия. Пуле представя четенето като своеобразен скандал на картезианското cogito: в процеса на четене "аз съм човек, който има като обект на своите мисли мислите на друг. И в това не би имало нищо учудващо, ако аз бих мислил тези мисли като мисли на другия. Но аз ги мисля като свои... Аз съм субект на мисли, различни от моите. Съзнанието ми се държи като че ли е съзнание на друг". (Poulet 1969: 55–56). "Когато чета, аз умствено произнасям едно "аз", и все пак, това "аз", което произнасям, не съм самият аз. Това е вярно, даже когато героят на романа е предаден в трето лице и дори когато няма герой, а само размисли и твърдения: защото в момента, в който нещо е представено като мисъл, то трябва да има, поне за малко, мислещ субект, с когото аз се идентифицирам" (пак там). Следва радикален извод, твърдящ, че в този начин на четене няма нищо субективно и случайно, той е норма: "Четенето е тъкмо това: начин да се даде право на съществуване не само на чуждите думи, образи, идеи, а и на самия чужд принцип, който ги произнася и приютява" (пак там). Твърдението е стряскащо – преведено на езика на Декарт и изведените от него "картезиански размишления", то гласи "аз чета, следователно ти, другият, съществуваш". Понякога метафоричният език на Пуле започва да звучи почти застрашително за самонадения и самопрозрачен картезиански субект – сякаш четенето е форма на хипноза или на раздвояване на съзнанието: "Когато чета както трябва, т.е. без умствени резерви, без каквото и да е желание да запазя своята независимост и с пълно отдаване, изисквано от всеки читател, разбирането ми става интуитивно и веднага приемам всяко чувство, което [книгата] ми предлага…."На читателския акт е придадена особена феноменологична категориалност: "Четенето предполага нещо, което напомня аперцепцията, която имам на себе си, действие, при което схващам направо това, което мисля, като мислено от себе си, от субект (но в този случай не аз съм този субект) … аз съм даден назаем на друг и този друг мисли, чувства, страда и действа вътре в мен." (Poulet 1969: 67). Пуле дава за пример изрази като "Това ме грабна" и такива, които поставят аза в пасивна, страдаща позиция и говорят за притежание, което някой друг или нещо друго имат върху мен, при това те не засягат само обективациите на съзнанието – образи, мисли и пр. – но и самия му феноменологичен принцип, трансценденталната субективност.


Заедно с това Пуле отбелязва, че парадоксът на четенето се състои и в това, че все пак "моят" субект не е изчезнал. Аз не съм лишен от съзнание, не съм изпаднал в хипноза или шизофрения: азът ми по-скоро се е оттеглил някак в задната част на сцената на съзнанието, в състояние на особена съзерцателна пасивност и дистанцираност: той доброволно е отдал активната, конституираща субектност на друг, чиито мисли и чувства е започнал да споделя (но с отстранеността и дистанцията на съзерцателя).


А кой тогава е този аз, узурпаторът, заел централното място на сцената на съзнанието? За Пуле това не е биографичният автор: външните знания и тълкувания, включително биографичните, може да са нужни за разбирането на творбата, но те нямат общо с нейното вътрешно преживяване, при което се преживяват нейните съвършенство и смисъл, зад които по необходимост се предполага чужда субективност. За тази принципна, формална субективност, феноменологично условие на света на творбата, става дума. Творбата сякаш не е задоволена със съдържанието на моето съзнание и ми налага един "аз", един свят от думи и неща, конструиран от субект, предполаган от самата нея: това е субектът на нейните обекти, които конституират цялост. Извън нея няма място за друго – и това трае докато чета. Този свят-субект заема централното място в съзнанието на читателя, което дотогава е било отредено на неговото cogito: докато четe, той доброволно му се отдава, изтласквайки съдържанията му: този Друг "мисли своите мисли, мисли себе си и поражда значения вътре в мен" (Poulet 1969: 59).


* * *


Ако си представим процеса на четене като състоящ се от йерархични, надстройващи се една над друга компетентности и практики – от най-елементарните (движения на очите по редовете, разчитане на букви, разбиране на думи) до най-висшите – цялостно схващане на текстове, процеси на познание, учене и метапознание, процеси на общуване и сложни отношения между автор и читател, цялостно преживяване на "света", който текстът поражда, отношения между съзнания и пр., то ясно е, че Пуле не се занимава с "първите етажи" – без да го казва, той ги смята за елементарни, дадени и подразбиращи се. И насочва вниманието си към онези равнища, в които материалността на книгата и текста (с всичките им символи, шрифтове, букви, елементарни процеси по декодиране и разбиране и пр.) сякаш изчезват, разтварят се. Остават два крайно обобщени и абстрактни феноменологични полюса – от една страна, четящото съзнание, и от друга страна, онова друго рамково съзнане, в което първото се "разтваря" и което то "допуска" в себе си: така четенето се оказва уникална дейност на съзнанието, скандал на основополагащи Модерността картезиански опозиции (по въпроса вж. Тулмин 1994). Това, че то е четене не на друго, а на литературни творби, се подразбира – не се поставя въпросът дали при други типове четения (например за селективно извличане на информация, четене на реклами, четене за учене, четене на граматически примери, четене на модерна литература, разлагаща всяка субектност) читателят се разтваря към "другото съзнание" по подобен начин. Двете "съзнания" са схванати феноменологично, т.е. като идеационни поцеси отвътре, чужди на каквито и да е "позитивистични", емпирични пълнежи – исторически, културни, социални и пр. определители. Така четенето се превръща не в друго, а в абстрактно-всеобщ, философски процес на медиация между опозиции и уникално обущуване между съзнания. То е способно – с цената на философски парадокси – да снеме опозицията между аза и света, аза и другия, а това го привилегирова, идеализира го до абстрактен тип. Едновременно с това подходът на Пуле всъщност не по-зле от формалистите, феноменолозите и структуралистите затваря пътищата за по-конкретно изследване на исторически и социологически типове и вариации на четене, за осъществяване чрез четене на различни културни пракики и пр., както и за взаимодействието между "ниските" и "високи" етажи на четенето.


Тулмин, Стивън, (1994) Космополис. София: Калъс


Poulet, G. (1969) Phenomenology of Reading. – New Literary History, Vol. 1, No. 1, New and Old History (Oct., 1969), pp. 53–68.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (2)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Каишков - Либерален мислител
    Каишков - Либерален мислител
    Рейтинг: 800 Неутрално

    така четенето се оказва уникална дейност на съзнанието, скандал на основополагащи Модерността картезиански опозиции
    ======================================
    Силно - четенето било съзнателно скандална дейност. А ние си мислехме че хората четат несъзнателно и скандалите стават случайно. Всеки скандал в модерен тролей значи основополага картезианския скепсис като изход към дуалистични същности. Мощно.

  2. 2 Профил на Pow
    Pow
    Рейтинг: 747 Неутрално

    Тоя Кьосев в супер зле, също и отрочето му, което се изявява в ЮФ на СУ. Не си купувайте буламачи, дайте тези пари за наистина стойностна литература, която ще ви е кеф докато я четете

    Give a man a mask and he’ll tell you the truth




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK