Откъс от "Плана Константинопол" на Евгения Иванова

Част от корицата на изданието

© Кралица Маб

Част от корицата на изданието



Този уикенд в рубрика "Четиво" ви представяме няколко страници от романа "Плана Константинопол" на писателката и етнолог Евгения Иванова.


"Започнах го преди повече от три години, но трябваше често да прекъсвам заради спешни академични проекти", каза Иванова пред "Дневник" по-рано тази година. "Но във всяка свободна секунда се връщах към него. Няма да крия, че го писах с огромно удоволствие. Всъщност аз винаги пиша с удоволствие. Всичко."


Книгата, която ще изправи героите си пред предизвикателството да "разглобят европейската история", се издава от "Кралица Маб".




Откъсът е лично подбран от авторката.


Ножът, къде е ножът? Ръцете на Алексей са празни, вече не поглажда с тях челото си, увиснали са около хилавото му тяло като ненужни разклатени ръкави. Алексей прилича на парцалена кукла, от която някой е изтръгнал пълнежа.


По едно време си мислех, че може, някак, Алексей да е всъщност Алекс. Но Алекс, когото видях на гробището – в мъглата, в тъгата – беше красив. И ръцете ме му не бяха празни – държаха ръцете на Евгения.


Притеснявам се, че ножът го няма. Белезите от инкрустациите му са изчезнали от дланта на Мишел, но той продължава да я разтрива, сякаш лекува рана.


- Вързахте се на Казанова с неговите хемороиди. Вързахте се, че Патьомкин ревнувал от принц Де Лин. Не издържахте изпита. Не разпознахте цитатите от Волтер и Русо, от Хердер, да не говорим за мемоарите на любимите ви префърцунени французи.


- Не е вярно! – крещи Мишел. – Специално Волтер, а и Русо…


- Мълчи, ако искаш да направиш филм! И слушай!


Откъде се взе този властен тон – у Петър – мухльото, който не можа да спечели дори един конкурс, у некадърника, който рисува морски пейзажи и балерини вместо да прави изследвания? Дори осанката му е станала някак величествена, както се е изпънал, все още в рамката на кухненската врата, като в портрет на завоевател…


И ножът е в ръката му!


- Точно бях прочел в един френски блудкаж за граф Сен Жермен – "Човекът, който не искаше да умира" или нещо подобно - че именно той докарал Екатерина на трона, маскиран като придворна дама. Имаше непрогледен мрак, някакви разменени коне, влюбени офицери и още куп глупости. А в послеслова пишеше, че Сен Жермен бил, също така, и граф Джордже Бранкович, и князРакоци, и дори самия Хунияди – в един от предишните си животи…


А Фори? Откъде знаеше Фори за Ракоци? За дъщеря му, която твърдяла в спомените си, че баща й е Сен Жермен? И онези ведра с вино на свещеника, гаврътнати от "чумавия" бунтовник, докато се правел на умрял? И Фори ли е участвал в Плана? Нали точно той повика Петър – в онзи блок, със снимките на Евгения… Защо тогава толкова много се страхуваше?


- "Защо Сен Жермен да не бъде и Вулгарис?" – казах си и започнах да пиша писмата. Вече имах почерка му от копията, които ми изпратиха братовчедите. Сен Жермен трябваше да бъде връзката!


Така е! Толкова отдавна (отдавна ли?) се бях досетила, че връзката е Сен Жермен!


- Но ти ни каза, че писмата ти трябвали за музей… Дори искаше оригиналите!


Забравих за братовчедите. Забравих за скрупульозния Фьодор със закръглените и сега навлажнени от нещо бузи. Забравих за Алексей, отново грабнал ножа – продължение на празния му, увиснал ръкав. Не зная у кого предпочитам да се намира, може би трябва да го взема аз.


- Защо замеси и Ибрахим бей? – казвам. – Той нали не е бил Сен Жермен?


- Но е бил възпитател на младия Ракоци…


- Ордена на Дракона! – шепне Мишел.


- За Ибрахим бей, всъщност, се сетих покрай тебе. Помня как размахваше онези осем причини за упадъка на империята и разправяше, че били като комунизма. И всички те зяпаха с обожание.


- Познавал си ме още оттогава?


- Всички те познаваха. Понякога си мислех, че – вместо онези нескопосни ченгета да следят сестра ми, когато беше ученичка – е трябвало да следят тебе. Наблюдавах ги от прозореца как се прикриват зад дърветата като в шпионски роман, но не й казах. Вече беше написала "Павлик Морозов" на вратата. Исках да я хванат и да й хвърлят един бой в милицията, но те изведнъж я изоставиха. Изчезнаха. Признавам, че бях разочарован.


- Защото ти самият си бил ченге! – крещи Иван. – И мама те подозираше. Затова я уби!


Взел е ножа. Държи го непохватно, всеки миг ще го изпусне – и той, като Мишел - докато го размахва към рамката на кухненската врата. Хава се опитва да му го измъкне и тясна червена ивица набраздява ръката й.


- Майка ти я убиха заради лудия сърбин, казах ти вече. Дето всичко му се случваше по едно и също време… Наистина, аз й пробутах името "Бранкович" – в писмата на Вулгарис, но Алекс тя си го намери сама.


- Кой е Алекс? – пита Алексей.


Успях да превържа ръката на Хава с някакъв мръсен бинт, който ми даде Фьодор. Той, също така, изми ножа и го скри някъде. Искам да я заведа в болница, но тя настоява да остане, на всяка цена.


- Четях всичките му писма. Майка ти ги криеше в онзи гардероб, у нас, защото мислеше, че никога не го отварям. После, когато си купихте компютър, можех да чета и нейните. Никак не беше трудно да й вляза в пощата. Дълго време следваха моя план – чоплеха "папския заговор", изнамираха всевъзможни доказателства. Признавам, че за някои от тях дори не знаех. За "атинската хетера" Ирина и нейния иконописец, например, дето нарисувал латинската принцеса… Или за нещастната любов на Хилдебранд… Онзи Алекс, понякога, проявяваше истински талант…


- Кой е Алекс? – пита пак Алексей и се оглежда за скрития нож.


- Много се забавлявах, когато се караха. За Симеон, за Калоян, за оня контингент, който сърбите изпратили под Константинопол… Евгения, всъщност, беше започнала да подозира, че нещо куца, още, докато разследваха Фераро-Флорентинската уния. Още тогава се досети за Третия Рим… А после се появи дневникът на граф Джордже. И тя се уплаши.


- И ти я уби?


Слава Богу, Иван вече не държи нож.


- Исках само да я набият, не да я убиват, не разбираш ли? Тя ми беше сестра. Дори я предупредих да не се забърква с онзи Алекс. И да не го вика в София.


- Значи, все пак, са се срещнали?


Ето, най-сетне ще разбера. От самото начало това ми се струваше, като че ли, най-важно. Не мога да бъда сигурна дали красивият мъж на гробището беше Алекс. Вече не съм сигурна, че съм видяла и самата Евгения. Беше толкова отдавна. Всъщност, днес.


- Пристигна веднага. Един такъв – хубавеляк, снажен, с мустаци като на войвода. Разбира се, не ме запозна с него, остави го да чака долу, докато прибере писмата му от гардероба. Мернах го само през прозореца, но ми беше достатъчно. Носеше пакет, увит в амбалажна хартия – сигурно дневника на дядо му, графа. Приличаше на буца сирене. А прозорецът беше същият, през който навремето бях наблюдавал как я следят ченгетата.


Мъжът на гробището нямаше мустаци. А иначе – снажен, да, и хубав. Но без мустаци.


- Не можа да прибере писмата, защото скрих ключа от гардероба. Беше разстроена, дори не разрови, както трябва. "Какво търсиш при духа на княза?" – попитах на шега, а тя – "Нищо не търся, нищо съществено." Малко след това изчезна.


- Татко разбра ли за Алекс?


- Разбра после, когато му дадох писмата от гардероба. Мушнах между тях и онова, последното - "Изгори всичко и бягай…" - нали се сещате, което написах сам. Трябваше да успокоя човека. За да продължи да я мисли за светица. Да го убедя, някак, че са я убили заради тези писма – папството, Западът, сърбите, албанците, все едно кой, вместо да…


- Не ти е било все едно! – крещи Мишел. – Защо не му каза истината – за КГБ или, както там им е името, на сегашните руски служби? Които ни строят манастири и черкви…


- Вместо какво? – казва, сега много тихо, Иван. – Да смятаме, че са я убили – "вместо да…"?


- Вместо да разберете, че е избягала с Алекс – казва Петър, тихо – и той.



* * *


Сега, Алексей не пита "Кой е Алекс?" Алексей е проснат във фотьойла, без нож, не го интересуваме. Мисли, сигурно (в "белите си одежди"), за тайните от Фатима или за гроба на Христос, на Витоша… Забравих да го питам ходил ли е на Витоша.


Ръката на Хава продължава да кърви, през мръсния бинт. Ще я заведа в болница.


- Ще я заведем заедно – казва Мишел.


Но трябва да разбера още нещо.


- Защо запази дисковете? – питам Петър. – Ако ги беше унищожил, нямаше да стигнем до дневника на граф Джордже и изобщо – до руската връзка.


- Аз създадох дисковете. Записах и подредих писмата им – едно по едно, измислих пароли, които да отгатнете лесно, и ги скрих в онзи гардероб. Мислех си, че Иван ще се сети най-напред за това място, а не – че ще ги намерите случайно.


- Запазил си ги заради нас? – не вярва Мишел. – Не си ги предал на КГБ?


- Изпратих на руската Служба за сигурност (а не – на КГБ) копия от всичко. Там трябва да знаят, че някой е разгадал замисъла на Екатерина - да се представи гибелта на Константинопол като заговор на Запада. Защото замисълът е на Екатерина, не – на Вулгарис, с неговата любов към Просвещението. Вулгарис, впрочем, е един циник – също като Волтер…


- И какво ти отговориха руските служби?


- Не ми отговориха. Изобщо не ме потърсиха – казва Петър.


И пак е същият – познатият мухльо, който не може да спечели конкурс. Некадърникът, който рисува морски пейзажи и балерини, вместо да прави изследвания…


А може би - да опитам друго:


- Запазил си ги, всъщност, заради композицията, заради сюжетите, заради идеята – нали? Защото си я смятал, идеята, за своя. И писмата на Вулгарис…


- Те са най-хубавата ми творба. А ги започнах на шега - да преметна сестра ми, която ме смяташе за неудачник. Като че ли тя самата постигна нещо, освен този сърбин… Но това, че и ти – точно ти! – се хвана на въдицата, е най-голямата ми награда. Чувствам се почти щастлив!



* * *


Мишел и Иван закараха Хава в болницата.


Стоя, с Петър и братовчедите (Алексей е все така тих, във фотьойла), и искам да ги попитам:


- Наистина ли дядо ви е княз?


- Сигурно – казва Петър – те, повечето, са князе.


И изведнъж, най-сетне се сетих на кой актьор ми прилича Мишел. Имаше един филм с Мерил Стрийп и Нъкълъс Кейдж, а на третия – именно този, който напомня Мишел - съм му забравила името. Беше крадец на орхидеи. През цялото време обясняваше сложното любовно отношение на цветето с насекомото, което го опрашва. И също – че цветята се приспособявали лесно, защото нямали памет. Филмът така се и казваше - "Адаптация". Всъщност героят беше някакъв грубиян (но с нежна душа, защото обича цветята), без предни зъби и с големи мустаци. С дълъг (много дълъг!) нос. Изяде го крокодил.


Но това не беше в училище. Филмът е по-нов.


Имаше ли мустаци – Мишел?


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (4)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Марко
    Марко
    Рейтинг: 582 Неутрално

    Волтер, Русо, хемороидите на Казанова, Патьомкин, Хердер, принц де Лин, блудкаж за граф Сен Жермен, граф Бранкович, княз Ракоци, самият Хунияди, Ибрахим бей, барабар с Павлик Морозов, папския заговор, атинската хетера и Хилдебранд, Симеон и Калоян, разследването на Фераро-Флорентинската уния, тайната от Фатима, ченгета и КГБ, витошкия гроб на Иисус, замисълът на Екатерина, Мерил Стрийп и Никълъс Кейдж.
    В един-единствен откъс от книгата.
    Види ми се постноватичко....

    Не съм магаре;-)
  2. 2 Профил на На комунист доверие да нямаш
    На комунист доверие да нямаш
    Рейтинг: 497 Неутрално

    [quote#1:"Марко"]Види ми се постноватичко.... [/quote]
    Абе направо тюрлю гювеч.

    Безбожен народ иска морални политици, но такива няма да му се явят
  3. 3 Профил на balkantourist
    balkantourist
    Рейтинг: 813 Неутрално

    От прочетеното, май няма да си я купя.

  4. 4 Профил на klimentm
    klimentm
    Рейтинг: 4412 Неутрално

    Помислих си първо че е исторически роман , ама се оказа друго.

    klimentm




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK