Откъс от "Светецът на неизбежната лудост" на Елиф Шафак

Фрагмент от корицата на книгата

© Егмонт

Фрагмент от корицата на книгата



В рубриката "Четиво" на "Дневник" ви представяме новата книга на турската писателка Елиф Шафак на местния книжен пазар. Поредната й творба, която излиза на български, е "Светецът на неизбежната лудост". Сюжетът й е частично посветен на САЩ, където писателката живее в продължение на години.


Романът на Шафак се издава от "Егмонт", а преводът от английски език, на който творбата е оригинално написана, е дело на Красимира Абаджиева. 


"Очите ми съзряха гарван да се щура с щъркел,




Зачудих се и тръгнах подир тях.


Дано открия отговор


На туй, което свързва ги…


Когато слисан и объркан приближих,


Видях, че двете птици бяха куци".


Руми, "Маснави", книга II, Защо птицата лети и се храни с птица от друг вид


"Отново запой"


На бара има само двама посетители. Двама студенти, чиито университетски такси и наеми значително надвишават стипендиите им. И двамата са чужденци, и двамата са от мюсюлмански страни. Въпреки безспорните сходства и близкото си приятелство, те като че ли нямат много общо, не и в 2:36 сутринта, когато единият е пиян като тараба, а другият, както винаги, е трезвен. В тези очевидно различни състояния те стоят на бара часове наред. И по-точно от пет часа.


Време е да си тръгват. Трезвеният, който е по-нисък, по-мургав и доста по-словоохотлив, се връща от тоалетната, усмихва се извинително на келнера, който премита отегчено пода, и се отправя към вкаменения си приятел на бара. Той се е втренчил с размътен поглед в написаното на салфетката пред себе си, не помръдва и не забелязва гневния поглед на бармана пуерториканец.


Дата: 16 март, 2004


Място: Бостън


Час: 2:24


Време: Студено


Относно: Йомер Йозсипахоглу


Резюме: Започнах пак да пия... след четиринайсет месеца и шестнайсет дни абсолютно въздържание... (14 месеца и 16 дни = 439 дни = 10 536 часа = 632 160 минути = 37 929 600 секунди = 101 145 пъти As I Sat Sadly by Her Side на Ник Кейв)


– Какво пишеш толкова?


– Oписвам чувствата си – размърда се вкаменелостта. – Правя им резюме, за да не ги забравя.


Едрият, широкоплещест барман ги изгледа нервно, послевдигна недвусмислено очи към часовника на стената, за да покаже, че му трябва малко, ама наистина много малко, преди да ги изхвърли. Търпението му се бе изчерпало. Преди около четири часа той бе най-учтивият барман на света, но любезността му започна да крее, линее и съвсем се изпари. Вече двайсетина минути от нея нямаше и следа.


– Не го ли написа това резюме? Твориш от пет часа. Хайде, ставай да си ходим – подкани го приятелят му Абед. Момчето говореше английски със силен гърлен акцент, който по неведо-


ми причини изчезваше, а после пак се появяваше. – Трябва да тръгваме, защото затварят. – Той побутна приятеля си и се огледа с напразната надежда, че ще избегне погледите на бармана


и на келнера. Задачата му на трезвен приятел не бе никак лесна.


Ако на пияния бяха простени едва ли не всички, вече забравени на сутринта, глупости, той трябваше да изтърпи целия мъчителен фарс като наблюдател, който, така или иначе, не можеше да остане равнодушен.


Абед пое дъх и почеса трапчинката на брадичката си – знак, че е доста притеснен. След това издърпа кичур от масурите на къдравата си коса, което бе сигурно доказателство, че почесването не го е успокоило. Погледът му беше отново неволно прикован от лъскавия, тъмночервен взор на препарираната сврака, която вместо да лети и чурулика, се мъдреше като страшна, нелепа играчка на отсрещния рафт. Какво толкова намираха хората в препарираните птици! Абед се обърна към приятеля си, който дупчеше салфетката с острието на писалката.


– Какво правиш?


– Слагам точките върху буквите на името ми – въздъхна момчето, вперило тъжен поглед в кобалтовосините мастилени капки – те попиваха и растяха все повече и повече, сякаш за да


докажат, че ако искаш да станеш по-забележим в очите на другите, трябва да отидеш колкото може по-далеч от първоначалния кълн: ••••


Казват, че с напускането на родното място, човек трябва да се прости с поне една част от себе си. В случая с Йомер това бяха точките на буквите.


В Турция той беше ÖMER ÖZSIPAHIOĞLU.


A в Aмерика – OMAR OZSIPAHIOGLU.


Точките му бяха отнети с цел удобство. Както всички други хора, така и американците обичат имената да звучат добре и да бъдат лесни за произнасяне, пък дори да им се струват странни. И все пак малко са нациите, които така решително изменят малките и фамилните имена на чужденците. Ако турчин в Турция разбере, че е произнесъл неправилно нечие американско име,


той ще се притесни за грешката си. Ако американец в Щатите произнесе грешно турско име, виновникът е не друг, а самото име. Имената се нагаждат към чуждите страни и винаги изгубват нещо – било то точка, буква или вярно произношение. На непозната територия ги сполетява онова, което се случва със спанака в тенджерата – той придобива нов вкус, но и се свива. Чужденецът усеща тази промяна като първото отнето късче, защото основно условие за приспособяване към чуждото място е отчуждаването от така неразделното от предишната му


същност име.


Грешно произношение, сдъвкани букви, променени звуци, търсене на най-точен заместител и, в случай че имаш повече от едно име, премахване на онези, които не допадат на местните хора...


Чужденците имат едно или повече имена в забрава. Ето защо Ömer се бе преименувал на по-благозвучните Омар или Йомер – в зависимост от предпочитанията. Стоеше на високия стол, барът се въртеше около него, а той капеше кобалтови точки върху салфетката. Чувстваше се вдъхновен, въодушевен и компетентен да философства с часове за петънцата мастило. Абед обаче не се чувстваше така. Той го хвана за ръката, дръпна го, свали го от стола и го помъкна навън тъкмо преди барманът да ги убие.


Беше студено. Твърде студено за 16-и март в Бостън. Понесоха се по Съмървил Авеню, без да обръщат внимание на времето. Не бяха смръщени заради мраза. Причината бе друга и не се дължеше толкова на поривистия, причиняващ сълзи вятър, колкото на нещо по-неясно и по-неприятно, нещо, което биха определили като внезапно усещане за потискаща самота, макар и не с тези думи и не точно по този начин. Въпреки приятните пет часа заедно, мъжките приказки и нецензурни шеги и смях, както и братските обещания/клетви за солидарност, когато най-сетне изхвърчаха през люлеещите се врати на нощния булевард, двамата изпитаха чувството на удавници, които се борят панически да изплуват, осъзнавайки собствената с отчаяна самотност. Заедно със свежия въздух дойде усещането за рязко несъответствие между мислите и настроенията им, да не говорим за промилите алкохол в единия, и всичко това оказа влияние върху внезапното прозрение.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK