Откъс от "47 ронини" на Джоан Д. Виндж

Част от корицата на "47 ронини" на Джоан Д. Виндж

© Издателство "Хермес"

Част от корицата на "47 ронини" на Джоан Д. Виндж




Tази седмица в рубриката "Четиво" на "Дневник" ви предлагаме откъс от книгата "47 ронини" на Джоан Д. Виндж, предоставен ни от издателство "Хермес". Освен че романът служи като база за екранизацията на известната легенда за 47-те самураи, останали без господар, която тръгва по кината в България на 27 декември, книгата е и една от наградите, които може да спечелите, ако участвате и отговорите правилно на въпроса в играта на "Дневник" и "Форум Филм", посветена на зрелищния 3D проект и която от днес, 14 декември, навлиза в своето второ ниво "Ронини".

Когато момчето отново отвори очи, беше нощ, но такава, каквато никога не бе виждало. Незнайно как, то се бе озовало преметнато на гърба на кон, което затрудняваше дишането му, а още повече способността му да мисли. Последното нещо, което си спомняше, беше погледът на младия самурай и силната ръка, която натискаше главата му под водата.


А сега това... То вдигна глава, опитвайки се да проумее гледката, която се разкри пред очите му, когато конят спря да се движи. Зърна нощното небе, осеяно с бледи звезди, високо над главата си съзря арка от дялани камъни, а над нея – цветни измазани стени и керемидени покриви. На мъждивата светлина на факлите видя ездачите, които го бяха заловили, заобиколени от още мъже пешаци. Лицата на всички имаха сходни черти, което беше добре, защото приличаха на него много повече от всички хора, които някога бе виждало отблизо.




Докато ги разглеждаше напрегнато, те се струпаха около него, лицата им бяха наполовина скрити от шлемовете – бяха много по-едри и високи, отколкото си ги беше представяло, сурови мъже, носещи доспехи на стражи, които го гледаха със същото изражение на лицата си като това на самурая Оиши, който се бе опитал да го удави. В очите им се четеше жестокост, студенина, презрение, отвращение и подозрение, сякаш гледаха демон или звяр, а не човешко същество, не някой като тях.


Сърцето му трепна, ръцете му се свиха в юмруци. Знаеше и  без да посяга към него, че ножът му го няма, точно както знаеше, че няма никакъв шанс да избяга от тази оградена с каменни стени крепост или да се изплъзне на толкова много враждебни, добре въоръжени мъже. Какво искаха от него? Защо го бяха довели тук?


-    …издънка с коса като слама от Острова на холандците.
-    Или може би от този на англичаните?
-    Това е демон...
-    …опасен, трябва да се отървем от него!


Слушайки мърморещите гласове, той осъзна, че са готови да… да… Във всеки един момент някое от тези блестящи остриета щеше да отсече главата му или нечии силни ръце щяха да счупят врата му като клечка.


Опитът му да се изправи пред тези погледи, без да показва страх, напълно се провали. Древния не беше излъгал. Навън никога не го бе очаквало нищо добро.


Той се замята като муха в паяжина в опит да се освободи от въжето, с което бе завързан за гърба на коня, когато паниката изпълни мислите му, точно както водата бе изпълнила дробовете му, докато не почувства, че се дави.


И тогава пред него изникна друго лице, неочаквано като лика на луната. Девойка, дори по-малка от него, с дълга черна коса, спускаща се като водопад от коприна, която носеше фенер и бе облечена в падащи на дипли дрехи с цвета на лунна светлина и ранна пролет, изпъстрени с изображения на цъфнали клонки и течащи потоци.


Самураите отстъпваха назад и свеждаха почтително глави като пред богиня, докато тя вървеше напълно спокойно между тях и накрая застана пред него. Девойката вдигна фенера, разпръсквайки топло, защитно сияние над двамата, и когато той погледна към нея, срещна ведрия й поглед. Докато се взираше в нея, страхът в очите му премина в учудване, като осъзна, че в начина, по който тя го гледаше, няма страх или отвращение, а само дискретно любопитство и загриженост, която постепенно се превърна в състрадание, сякаш, без да размени и дума с него или с никой друг, някак си разбра всичко, което той мислеше и чувстваше.


На светлината на фенера той изведнъж си даде сметка, че господарят на самураите все още седи на коня си на заден план зад момичето. Удивен, видя как на лицето му се появи усмивка, докато ги гледаше, докато гледаше девойката… усмивка на гордост и одобрение.


Девойката хвана юздите на коня и ловната дружинка потегли към вътрешния двор на замъка. Въпреки че от огромното облекчение му се искаше да затвори очи, момчето не отделяше поглед от очите й, от неземната им красота, от деликатното приемане, примесено с нещо близко до страхопочитание, което се четеше в тях, когато тя отново го погледна. Девойката вървеше край него, сякаш направляваше съдбата му, както коня му сега, вдъхвайки му увереност, че независимо къде го водеха, докато е под нейна закрила, нямаше да го сполети никаква беда и нищо лошо нямаше да му се случи.


Осъзнавайки, че е в безопасност за първи път, откакто се помнеше, момчето най-накрая затвори очи.
Нарекоха момчето Кай, на морето, по настояване на Мика, защото, когато то дойде при тях, изобщо си нямаше име. Но първите думи, които бе изрекло, когато се бе опитало да общува, бяха "Море от дървета". Морето от дървета беше място, което съществуваше в легендите и народните приказки, място, което никой от Ако не беше виждал и което не можеше да бъде открито на нито една от официалните карти на Япония по времето на шогуната. Здравомислещите мъже от замъка Ако се съмняваха, че то някога е съществувало, поне на земната повърхност, въпреки че всеки път, когато погледнеха Кай, им се струваше, че той може да е дошъл единствено от такова място.


Лесно можеше да се повярва, че е живял в гората през целия си живот, а че е живял там без родители през по-голямата част от него, беше направо очевидно. Възможно бе да е бил изоставен там и да е бил откърмен от вълци, защото и най-простият селянин имаше по-добри обноски от Кай. Японският му беше толкова тромав и странен, че дори и на чужденец щеше да се стори смешен, въпреки че постепенно се подобряваше.


"Фактът, че Кай въобще може да говори, си е истинско чудо" – мислеше си Оиши, докато стоеше в преддверието с главната гувернантка на Мика-химе и чакаше господарят Асано да ги повика да влязат. Но това не пречеше на момчето да причинява повече неприятности, отколкото нашествие от насекоми.


Господарят Асано се бе опитал да намери на момчето място сред работниците и слугите в замъка, мислейки, че може да стане куриер или партньор за тренировки на оръженосците, защото двете неща, които то определено умееше да прави, бяха да тича бързо като вятъра и да се бие като дявол. Оиши отмести поглед –  достойнството не му позволяваше да допусне гувернантката да го види как гримасничи от удивление при самата идея.


Според него господарят Асано беше въплъщение на съвършения даймио – притежаваше превъзходни лидерски качества и бойни умения, беше изкусен в изящните изкуства колкото всеки ученик на Конфуций. Може би причудливата съдба изискваше от всеки велик човек да накара поне един човек, мъдър като господаря му, да бъде обзет от желание, което би объркало представите даже на един бодхисатва.


Дори и Кай да беше просто мелез, а не истински демон, той никога нямаше да бъде достатъчно дисциплиниран да спазва строгите правила, на които слугите в замъка трябваше да се подчиняват, или достатъчно благонадежден, за да бъде изпратен сам като куриер във външния свят.


Накрая даже господарят Асано се убеди, че Кай не може да се впише в живота на замъка, след унизителната случка, когато момчето си бе присвоило служебните задължения на избухливия млад придворен Ясуно. В невежеството си Кай се бе опитал да помогне на господаря и на Мика-химе и всъщност ги бе докоснал. Ясуно щеше да го убие на място, ако господарят Асано не го беше спрял. Оиши се съмняваше, че Ясуно някога ще прости или забрави загубата на престиж, която Кай му беше причинил.


Това, че момчето очевидно изглеждаше засрамено от провала си, бе също толкова изненадващо за Оиши, както и неизменната вяра на господаря в Кай. Всеки, роден на този свят, си имаше отредено място в него и си знаеше мястото, с изключение на Кай. Той даже не можеше да понася да живее на територията на замъка; откритото пространство между стените му го правеше неспокоен и разсеян. Според Оиши, само заради факта, че от състрадание господарят Асано изобщо го бе оставил живо, момчето трябваше да покаже своята благодарност, като просто отново изчезне в гората, откъдето бе дошло.


Но Кай като че ли разви една определено положителна черта – най-малко вероятната от всички възможни според представите на Оиши – преданост към господаря, и то толкова пълна, колкото неспособността му да усвои каквато и да е друга форма на социално поведение, което позволяваше на човек да се нарече "цивилизован" или дори "човек".


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (2)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Волният Ибрик
    Волният Ибрик
    Рейтинг: 426 Неутрално
  2. 2 Профил на townboy
    townboy
    Рейтинг: 524 Неутрално

    Интригуваща история, явно ще предпочета книгата пред филма.

    Too much цензура Баце.




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK