Драми, трилъри и насилие на "Берлинале"

Режисьорът Диао Ийнан (вдясно) и част от екипа на филма "Черни въглища, тънък лед"

© Reuters

Режисьорът Диао Ийнан (вдясно) и част от екипа на филма "Черни въглища, тънък лед"



Чувствителен, драматичен и трогателен", така присъстващите на "Берлинале" критици описаха най-новия филм на китайския режисьор Лу Йе "Сляп масаж" (Blind Massage). Известен с интереса си към маргинални герои, роденият през 1965 режисьор този път е надминал себе си, тъй като болшинството от актьорите във филма му са незрящи хора.


"В тъмнината, в която живеем, само слепите могат да ни водят", каза в Берлин Лу Йе и допълни, че метафората се е оформила в съзнанието му, след като прочел бестселъра на писателя Би Фейю за приятелството му със сляп масажист. И допълни: "Слепите живеят без светлина, но за сметка на това звуците и шумовете им принадлежат. Сама по себе си тази проза е вълнуваща и води до просветление."


Публиката в "Берлинале" научи още, че в момента в Китай има над 50 000 регистрирани салони за масаж, където хиляди слепи хора изкарват прехраната си. Там те "съживяват телата на зрящите и копнеят за любов". След като загубва зрението си в автомобилна катастрофа, главният герой на филма попада в точно такъв салон. Еротиката на някои особено радикални сцени критиците определиха като "покъртително естествена", тъй като "слепите хора няма от какво да се срамуват".




За разлика от 2006, когато фестивалът в Кан показа в официалния си конкурс по-ранния филм на Лу Йе "Летен палат" без санкцията на домашната цензура, поради което режисьорът бе лишен от правото да снима, участието на филма в "Берлинале" има благословията на официалните власти. "Осемте години без работа бяха мъчителни за мен. Вече не бях сигурен дали изобщо ще мога да направя някакъв филм", сподели Лу Йе


Далеч от поетичната чувствителност на "Сляп масаж", другият китайски филм в конкурса - "Черни въглища, тънък лед" на режисьора Диао Ийнан, се оказа страховит трилър. Годината е 1999, а мястото - мина за добив на въглища в Северен Китай. Разфасовани човешки трупове се появяват на различни места в мината и всяват ужас сред обикновените хора. Главният герой е полицай, който, докато търси изплъзващия се убиец, полага нечовешки усилия да не се влюби докрай в красива, но не съвсем невинна млада жена.


"Обърнах се към чисто криминална история, за да мога да покажа живота в съвременен Китай, а той е изпълнен с нерешителност, подлост и страх", сподели режисьорът. На въпрос защо си служи с толкова жестокост отговорът беше: защото измислената история отговаря на реалността на съвременен Китай. "Някои случаи на убийства могат да изглеждат невероятни, дори нелепи, но са напълно истински."


Добро впечатление остави немската драма Kreuzweg на Дитрих Брюгеман, в който 14-годишната Мария намира смъртта си в резултат на фанатизираните възгледи на католическото си семейство. Значително по-скромен и далеч не толкова талантлив колкото "Бялата лента" филмът все пак си спечели престижни паралели с нашумялото заглавие на Михаел Ханеке.


Перфектният трилър с привкус на черна комедия дойде от Норвегия: "По реда на изчезването" (In order of Disappearance) на режисьора Ханс Петер Моланд. В него достоен и горд мъж (в ролята феноменалния шведски актьор Стелан Скарсгард, когото "Берлинале" видя и в "Нимфоманката" на Ларс фон Триер), изкарващ прехраната си с впечатляващ снегорин, решава да отмъсти на убийците на сина си.


Така той стига до следите на две враждуващи си мафии, първата предвождана от лунатичния денди с прякор Графа (Пал Свере Хаген), а втората – от сръбски бос, когото всички наричат Татко (Бруно Ганц). Публиката се превиваше от смях на безумните изпълнения на Графа, в чийто репертоар успешно е вкарана манията по органичната храна, както и на балканските бандити, в състояние да застрелват хората като зайци, но да се забавляват като деца по пистите на Северна Норвегия.


Огромният снегорин, благодарение на който бащата успява да достигне до справедливо отмъщение, бе обявен за най-кинематографичния "герой" на "Берлинале". Красивата му мощ и величествено изтласкваните тонове сняг впечатлиха и критици, и публика. Шеговито известен журналист посъветва зрителите да не се привързват към нито един от героите, защото след всяка убийство на екрана се появява кръст с името на жертвата.


Самотна и съвсем не на място се оказа поредната драматична комедия на 92-годишния режисьор Ален Рене, в която легендарният французин за пореден път демонстрира умението си да снима кино като театър. Свободната екранизация на пиесата на театралния драматург Алън Ейкбърн (трета поред за Рене) с фриволното заглавие "Да обичаш, да пиеш и да пееш" (Aimer, boire et chanter) не успя да покори тазгодишното "Берлинале".


Въпреки красивата стилизация на сниманите изцяло в павилион интериори, ситуационните недоразумения, разнообразните словесни каламбури и перфектно оркестрираните конфликти и примирявания на три двойки... Жалко, защото Ален Рене е режисьор от висока класа, който далеч не заслужава тишината, която получи в Берлин. Но явно днешната публика няма нищо общо с онази, която навремето обожаваше "Хирошима, моя любов" (1959) или "Моят чичо от Америка" (1980)...


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK