Петко Бочаров отбелязва 95 години днес с юбилейно издание

Част от корицата на юбилейното издание "Петко Бочаров на 95 през три Българии"

© Издателство "Жанет 45"

Част от корицата на юбилейното издание "Петко Бочаров на 95 през три Българии"



Дългогодишният журналист, публицист и преводач Петко Бочаров навършва днес, 19 февруари, 95 години, а по този повод преди около месец издателство "Жанет 45" публикува юбилейното издание "Петко Бочаров на 95 през три Българии", което ще бъде представено днес на събитие от 19 ч. във Vivacom Art Hall. To събира на едно място някои от най-интересните истории, който той има да разкаже. В него увлекателно авторът води читателя на пътешествие в спомените си, разкривайки подробности от своето миналото, от историята на България, на която е свидетел, както и за хора и събития, които днес за мнозина са вече само част от учебниците.


Бочаров е роден през 1919 г. в София. Завършва Американския колеж, а след това - право в Софийския университет. През 1952 г. започва работа в Българската телеграфна агенция първоначално като преводач от английски език, а след това става заместник главен редактор. През 1983 г. се пенсионира.


Между 1981 и 1993 г. участва с новини и коментари в телевизионното предаване "Всяка неделя". През 70-те и 80-те години стилът му и мнението му по горещи международни теми и събития го превръщат в една от най-популярните и ярки фигури в телевизионния ефир. След 1990 г. започва да пише и по теми от вътрешната политика на страната. Имал е редовни рубрики в програмата на БНТ "ТВ око", както и в радио "Свободна Европа" и "Дойче Веле". През последните години пише предимно за в. "Новинар".

Сред книгите, които е превел на български, са "Приказки за страната Алабашия" на Питър Сандбърг, "Котешка люлка" на Кърт Вонегът, "Цивилизованото поведение. Обноски морал и поведение на демокрацията" на Стивън Картър, "Свидетел на историята" от Арманд Хамър, както и "Един женен мъж" на Пиърс Пол Рийд.




По повод празника на Петко Бочаров в "Дневник" публикуваме откъс от юбилейното издание, предоставен ни от "Жанет 45". В него той разказва за бомбите в София от средата на 40-те години на миналия век.


Б О М Б АТ А
Качих се на влака в Скопие сутринта на 10 януари 1944 г. и пътувах близо 20 часа. По спирките престоявахме часове. Накрая към 6 заранта на 11 януари влакът влезе в София. Онова, което видях още от прозореца на вагона, още преди да сме спрели, никак не ми хареса. Гарата тънеше в мрак – зимно време в 6 сутринта е още тъмно, но защо не свети нито една лампа? Перонът е пълен с народ със странен багаж – денкове, куфари и вързопи, натоварени върху детски шейни или върху пружини за легло, теглени като шейни, защото беше паднал сняг. Стана ми ясно, че хората бягаха. Първият човек, когото попитах какво става, почна да ми обяснява, че предишния ден е имало бомбардировка и че
"София е в развалини". На въпроса къде са пораженията, той отговори "най-вече в центъра". Забързах се като малоумен да хвана трамвая с единствената мисъл да си взема топъл душ и да се наспя, преди да тръгна за Сливен на следващия ден. Нямаше, разбира се, никакъв трамвай. Тръгнах към "Мария Луиза" и гледката започна да ми отваря очите за истинското състояние на нещата – в тъмнината човешкият поток с креватни пружини и всякакъв багаж продължаваше да се стича към гарата. Колкото повече приближавах към "Света Неделя", толкова по-често се натъквах на огромни кратери, скъсани жици, паднали стълбове и тухли. Вече почти тичах. От "Алабинска" свих по "Граф Игнатиев" и кар-
тината бе същата. Стигнах площад "Славейков" и завих по "Раковски". Леко бе започнало да просветлява, отбих встрани към центъра на улицата и погледнах по посока на нашата къща – беше си на мястото. Няма да свети прозорец, но къщата стои. Със следващата крачка обаче, по средата на уличното платно, се спънах в изхвърчала отнякъде врата. И познах, че беше нашата пътна врата. Още няколко крачки и… вратата наистина я нямаше, а от прага, вместо стълбището, видях небе.


Вече зазоряваше. От къщата стърчеше единствено фасадата. Зад прага на входната врата всичко беше развалини – паднали и разчупени бетонни плочи, железа и тухли. Развалините плътно покриваха мястото, където би трябвало да е вратата към мазето. А в това мазе, знаех го със сигурност, родителите ми положително са слезли, когато е била дадена тревогата. Опитах се да мина през развалините и да видя дали някъде няма пролука към мазето – не. И все пак беше още тъмно, може
би не съм разгледал както трябва. Излязох на улицата и отидох в хотела, който си стоеше невредим на ъгъла на "Славейков" и "Раковски". На рецепцията дремеше момиче в немска военна униформа. Доколкото можах, `и обясних, че моля за фенерче или свещ. Даде ми свещ и кибрит. Върнах се. Никаква полза, всичко бе затрупано.


Хвърлих се тогава да обикалям противовъздушните скривалища, които знаех, че има наоколо. В сградата на "Славейков", където е сега градската библиотека, после в Министерството на вътрешните работи, после в Народната банка, после в хотел "България". Хора, насядали по земята или прави, увити в одеяла, някои още спят, тук-таме количка с бебе. Минавам край редиците и се взирам в лицата. Няма помен от майка ми и баща ми. Тогава тръгнах по роднини. Нищо. Последната надежда беше моя леля, на майка ми братовчедка, чието семейство притежаваше къща с двор близо до Военното училище. Намерих мъжа `и, който беше изпратил някъде семейството си и бе останал да прибере още някакви неща.


"Не – каза ми, – не са се обаждали". Тръгнах обратно към разрушената ни къща, без да мисля къде другаде да отида. От Орловия мост нагоре към Народното събрание и… ето ги, че идват насреща. Двамата със зимни палта и с по една чанта в ръка, тя с дамска шапка, той с мека. И като ме видяха, се побъркаха, защото знаеха, че съм в Скопие. Прегръдки, а на мен душата ми пее. И решаваме, че трябва да отидем до Княжево във вилата на братовчедка на баща ми. Стигаме до Руския паметник с надеждата да се качим на някакво превозно средство, но разбирам, че шансът това да стане е
малък, първо защото автомобили почти няма, файтони пък хич, а майка ми горката едва ходи. Как ще измине 12 километра! Заставаме като на автостоп до Руския паметник, аха, ето една кола, вдигам ръка, тя отминава.


Няма движение, всичко върви пеш нагоре. А, ето още една кола. И тя отминава. Тогава се сещам за началника на гарата в Шар планина. И пред очите ми пада червен воал. Задава се пак кола. Изваждам пистолета и заставам пред нея. Спира, естествено. Не забравяте, че съм в офицерска униформа, нали? Вътре са двама мъже и две жени. Нареждам им да вземат още една жена. Двете жени се сместват и майка ми (слава Богу) сяда до тях.


Колата заминава, а ние с баща ми леви–леви, чак до Княжево. По пътя баща ми разказва как са оцелели – и тук, както преди броени дни в Македония, добрият Дядо Господ отново се е намесил. Когато завили сирените, двамата слезли в мазето. Зачакали. Близо половин час. В един момент мама казала: "Я хайде да отидем отсреща". Отсреща и досега си я има кооперацията с вход откъм "Стефан Караджа". Баща ми казал "абе, къде ще вървим сега, нали винаги слизаме тук. Я чуй, вече противовъздушните стрелят". Майка ми обаче започнала много да настоява "да отидем", та "да отидем". Дори се разплакала. И той махнал с ръка, заключил мазето и вратата към мазето, излезли почти набегом на улицата, вече ехтели експлозии от бомби и те се вмъкнали във входа на "отсреща". Не били направили и две стъпки по стъпалата към тамошното мазе, и мощна експлозия ги залепила за стената. Бомба съвсем наблизо. В нашата къща.


Във вилата на бащината ми роднина заварваме сума народ. 42 души. Все някакви роднини, които виждам за пръв път, и все по бащината ми линия. Прелюбопитна компания, събрана под един покрив. Леля Райна с мъжа си и двамата си сина – единия може би десетина години по-голям от мен, другия – мой връстник. От разговорите по-нататък ми става ясно, че това са някакви мои червени до мозъка на костите братовчеди. Но иначе приятни и възпитани. По-големият след 9 септември стана председател на БАН – казваше се Любомир Кръстанов. По-малкият, Димитър (Митко) Кръстанов, стана военен лекар, полковник, първо отиде да се бие на страната на Северна Корея, а после се премести във Виетнам, пак против американците. Имаше сума награди, един невероятно предан войник на Партията.


Умря преди брат си. Сега вече не мога да си спомня дали това бяха родителите, или беше само майката на един млад мъж, когото бях срещал преди това, но които и да бяха, с Кръстанови не се понасяха. Синът им, Цвети Иванов, бил (тогава го научих) виден "широк социалист". Сиреч мръсен ревизионист за всеки предан на Коминтерна сталинист. По-късно, след 9 септември, комунистите пратиха Цвети на лагер и там го убиха. Един изключително надарен, умен и културен човек, чието
име Петър Дертлиев споменаваше след 10 ноември с огромно уважение и респект. И третото семейство, което там за пръв път видях в пълен състав, Андрееви, имаше трима сина – най-големия Димитър (Митака), средния Владимир (Владо) и най-малкия Андрей. И тримата бяха медици. И тримата станаха по-късно професори. Първият, Митака, година по-голям от мен, бе от най-изтъкнатите наши ендокринолози. Вторият, Владо, една година по-малък, бе дерматолог (най-близък бях с него), а третият, уви, почина, доколкото знам, от тумор в мозъка. Блестящ интелект, чудесно момче, жалко, че не можах да го опозная по-добре. Баща на Сашо Андреев, който сега е шеф на Българската секция
на радио "Дойче Веле". В тази вила преспах само две вечери и заминах за Сливен, каквато ми беше заповедта. Там изкарах въпросната школа и като се върнах в София, ме уволниха. Тогава се нанесох в апартамента на моя приятел от казармата Жоро Патев, на ул. "11 август" № 5, където в три стаи се бяхме настанили петима души – домакинът Жоро, Павел (Павката) Коняров, журналист във в. "Зора", Валентин (Попето) Попнайденов, безработен тогава, също приятел от казармата, Виктор, също приятел от казармата, и аз. Жилището си на четвъртия етаж кръстихме "Пансион Мимоза". Във
входа ни всички апартаменти бяха празни. Само в апартамента над нас все още живееше дребничък италианец, учител в италианското училище, сеньор Ниедо (а ние му викахме сеньор Ниенте). Моите родители също бяха заминали за село Кесарево, Търновско.


София по онова време представляваше нещо много особено. Сега да ме убиете, не мога да си спомня откъде съм имал джобни пари, може би баща ми ми е давал, но нали пък и като мобилизиран съм имал някаква заплата. Но петимата се събирахме в бирхалето на хотел "България", срещу бившия дворец, и там вечеряхме.


Това беше единственият действащ ресторант в центъра. А през деня всеки се грижеше за себе си. Мисля си, че тогава цялото население на столицата можеше да се побере в скривалището на Съдебната палата – както впрочем установих по-късно.


Датата е 15 април 1944 г., часът 22,30. Четиримата, без Жоро, се връщаме след вечеря в "Пансион Мимоза". Установяваме, че Жоро се е заключил в стаята си (само на него, като собственик, му се полагаше самостоятелна стая) и е оставил на бравата наш уговорен знак, че не е сам. Аз нощувам с Павката, а Виктор – с Попето. Радиото (голям приемник "Блаупункт") е в моята стая. Вече се готвим да си лягаме, когато сирените почват да вият. И противно на очакванията млъкват само след 20 – 30 секунди. Всеки знаеше какво трябва да прави – прозорците се отварят, радиото се слага под пружината на кревата. Докато още се суетим, електричеството угасва, няма противовъздушен огън, а направо вой на падащи бомби. Вратата на Жоро се отваря и отвътре излиза той с още някого. Момиче. Откъде ли пък го е намерил. Всички хукваме към стълбището. Прозорците са постоянно отворени и стълбището се осветява като ден от пуснати лампиони. Тук трябва да поясня, че Павката ходешес бастун и разправяше една сърцераздирателна история, как на 10 януари бомба го затрупала и кракът му пострадал. И може би затова той тръгна по стълбите към мазето последен. Но в мазето
стигна пръв. По стълбите надолу се получи нещо подобно на конете през асфалтираното шосе в Скопие, за което вече разказах. През две стъпала (настъпвам нещо меко, ала никой не изохква) влетяваме един след друг във "вестибюла" на мазето и се хвърляме на пода със събрани глави. Мацето също. Около нас са вратите на отделните мазета.


Вмъква се отвън някаква жена и кляка до стената. Пристига и сеньор Ниедо. Навън вече падат бомби, та пушек се вдига. Чуваш воя на падащата бомба, далече е още, следва далечна експлозия. Пак вой, само че по-близо и по-близка експлозия. И си представяш как самолетът отгоре ръси бомбите една подир друга и как май ще мине точно над нас. Слушаме воя и гърмежите: този е още далеч, този е по-близо, този е още по-близо, явно май идва към нас, ехей, този е съвсем близо, сега внимание, не, този вече ни отмина. Попето, 1,90 на ръст, протяга легнал тежката си ръка и я слага върху рамото
на Ниедо. "Лягай, сеньор Ниенте, лягай долу", и още недоизрекъл го – умопомрачителна експлозия, дошла без каквото и да било предизвестие, пръсва електрическата крушка на пода, изкъртва вратите намазетата, мазилка се изсипва върху нас, помещението се изпълва с гъста прах, а ние още не можем да се опомним. Какво беше това чудо! Тъмно, пълна тишина. И изпод паднала върху него врата се чува фалцетът на сеньор Ниенте "mamma mia, mamma mia". Следва леко шуртене откъм жената до стената. По-късно откриваме жълтеникавата локвичка. Продължаваме да лежим така, целите в прах, и след като навън утихва. Разбира се, няма никакви сирени за отбой. Изчакваме още петнайсетина минути и
предпазливо излизаме от мазето, сигурни, че "Пансион Мимоза" вече го няма, но пък учудени, че стълбището си стои, макар и без входна врата.


Жоро отива да изпрати мацето, а останалите тръгваме да видим кое къде е. Първо установяваме, че
апартаментът ни е невредим. Браво! Хоросан, тухли и жици ни водят към площада пред "Александър Невски". Два или три кратера на площада, но на храма му няма нищо. Тръгваме по "11 август" надолу към "Дондуков". С всяка крачка улицата е все по-гъсто засипана с разрушения. А от "Дондуков" по-надолу вече е невъзможно да се върви. Там около голям кратер са издухани четири кооперации. Получило се е нещо като площад. Било е двутонна бомба, а тя не вие, като пада. За нашата къща на "Раковски" вече няма какво да се тревожа, тъй че с Попето тръгваме "в тръс" към Военното училище, за да видим дали нещо не е станало с къщата на братовчедката ми. Нищо `и няма, само дето съвсем
близо до едната стена гори дърво. Възрастен мъж стои отстрани и гледа. Той живеел в сутерена и вуйчо ми го бил взел, за да се грижи за градината. Казва, че имал в стаята брадва. Донася я и ние с Попето за пет минути отсичаме дървото.


Датата е 30 март. Сутринта към 8,30 отивам в Съдебната палата, трябваше да правя нещо с някакъв
документ. Влизам през входа откъм "Алабинска". И както влизам, сирените завиват. Слизам в подземието, разположено под цялата площ на палатата – то почва да се пълни с народ. Отвън гърмежите почват, воят на бомбите – също, само дето се чуват по-слабо. Не бях мислил, че може да ме хване клаустрофобия, но този път там, в това подземие, с този народ, с хленченията на жените, с вайканията на мъжете и с какво ли не още, ме удариха нервите. Десет пъти по-добре ми беше в
мазето на "Пансион Мимоза". Направи ми впечатление обаче, че като че ли падаха по-малко бомби. По-късно разбрах, че в тази бомбардировка, която безспорно беше най-унищожителната и която всъщност нанесе последния и нокаутиращ удар на държавата, наречена Царство България, разрушителните бомби наистина са били по-малко, но затова пък София е била засипана от
запалителни.


Отбой беше даден чак към 14 часа. Излязох пак от входа към "Алабинска" и за момент не можах да се
ориентирам къде съм. Всички сгради наоколо горяха. Но входът и стълбището на Съдебната палата си бяха в ред. От прозорците по етажите на сградите излизаха хоризонтално фучащи пламъци като от огромни бензинови горелки. Тръгнах пак по "Алабинска" към "Графа" (пустото чувство за "моята махала"), всичко наоколо гори. "Леге" също, от край до край. И интересно, уж вятър раздухва огъня, а от прозорците, от двете страни на улиците, пламъците фучат едни срещу други. Май вятърът тук не играе никаква роля.


След 30 март "Пансион Мимоза" вече нямаше място в София. Петимата се пръснахме. Съюзническата
авиация повече не обърна внимание на столицата. Защото нея просто я нямаше. Не обърна внимание и на България, защото нея пък хептен я нямаше. Аз заминах при родителите си в търновското село и се отдадох на зубрене за университетските изпити. А през почивките никак не ми беше лошо. Защото от евакуираните семейства твърде бързо се оформиха компании – за радост на местните хубавици и амбициозните за кариера момчета. А нито едните, нито другите бяха за изхвърляне. Храната не беше проблем – държавата я нямаше, но селото все още си го имаше. Ликвидираха го доста по-късно, след като комунистите решиха, че щом в СССР си имат колхози и совхози, и ние задължително трябва да си имаме ТКЗС-та и ДЗС-та.


Ще да е било през юни, когато се върнах в София, защото трябваше да си намеря работа. Родителите ми обаче останаха, и без туй нямаше къде да отидат. За мен в столицата предстоеше период от няколко години на колебания и изпитания, все от естество, за което не бях подготвен. Нямах в началото дом, нямах и работа. А ми предстояха последни изпити. Някои от приятелите ми се отдалечиха, някои изчезнаха, други, с които в миналото по-бегло се познавах, ми станаха близки.
Сприятелих се, разбира се, и с хора, с които по-рано изобщо не се познавахме.


Всичко, което трябва да знаете за:
Коментари (24)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на nv
    nv
    Рейтинг: 772 Весело

    "Да, ама не"

    Да е жив и здрав още поне толкова години

    "The Queen Is Dead" 30 years anniversary
  2. 2 Профил на Olga
    Olga
    Рейтинг: 360 Неутрално

    Със сигурност ще е интересно!! Една от книгите, които трябва да имам...Да е жив и здрав! Колко история има в главата си този човек...

  3. 3 Профил на doroteus
    doroteus
    Рейтинг: 1335 Неутрално

    За мен той е един от последните мъдреци,свидетели на толкова възходи и погроми,оцелял ,въпреки това и запазил прекрасното си чувство за хумор,аналитична мисъл и творческо дълголетие!Бъди жив и здрав!Пиши още за нас и за тези,които идват за да знаят какво е било и какво може да бъде!

  4. 4 Профил на toffeetwr
    toffeetwr
    Рейтинг: 367 Любопитно

    Докога ще ни занимавате с комунистически подлоги и ДС агенти?

    Бочаров с Тато...

    http://static.blitz.bg/documents/thumbnails/520/201207/20120720.gmoudyfubj.jpg

    Ваша великорусская мечта, сидя по горло в дерьме, затащить туда всех остальных. Это и есть Русизм
  5. 5 Профил на postbot
    postbot
    Рейтинг: 418 Неутрално

    Ренегат, който се е чувствал на добре в "средната" от трите Българии, ако да твърди друго.

    Изобщо не мога да си представя как братството може да бъде въведено със закон, ако свободата не е разрушена със закон и правосъдието не е потъпкано със закон.
  6. 6 Профил на Дедо Либен
    Дедо Либен
    Рейтинг: 1628 Неутрално

    Честито на бай Петко - да му даде Господ здраве и живот!

  7. 7 Профил на Нефертити
    Нефертити
    Рейтинг: 1649 Весело

    Честит рожден ден!

    Предразсъдъците са за ограничените.
  8. 8 Профил на doroteus
    doroteus
    Рейтинг: 1335 Неутрално

    Скъпи Тролове,какво толкова имате против да се честити 95 - ия рожден ден на един човек???Може би трябваше да го напиша с главно Ч ,защото е оцелял толкова години "въпреки такива като вас"!

  9. 9 Профил на simval
    simval
    Рейтинг: 1072 Неутрално

    Умен човек, ама продажен. Дали по принуда, дали доброволно? Господ да го съди.

    Аз не зареждам в Лукойл.
  10. 10 Профил на toffeetwr
    toffeetwr
    Рейтинг: 367 Любопитно

    До коментар [#8] от "doroteus":

    Скъпа оФцо, предполагам се засегна от снимката на твоя идол и по-скоро за позата, изразяваща позициите, идеите и целите към които стремиш в безмисления ти живот и която е обичайното ти ежедневно състояние!

    България е имала достатъчно предатели и доносници в историята си(най-вече комунисти и земеделци), за да се прекланям пред всеки и да блея като уфсъ

    Без ни най-малко уважение и с пълно презрение, както и с гордост да бъда наречен трол от една малоумна Офца

    Ваша великорусская мечта, сидя по горло в дерьме, затащить туда всех остальных. Это и есть Русизм
  11. 11 Профил на Бенк-Бенк
    Бенк-Бенк
    Рейтинг: 736 Весело

    [quote#5:"postbot"]Ренегат, който се е чувствал[/quote]
    -Излиянията и "критиките" на ПБ ми напомнят как някога Радой Ралин по подобни причини написа за една жена
    /името й не е важно в случая/:
    "-...................-поетеса-
    на две епохи метреса."

  12. 12 Профил на doroteus
    doroteus
    Рейтинг: 1335 Неутрално

    До коментар [#10] от "toffeetwr":

    Тролче,радвам се,че те засегнах!Значи все още има надежда за теб!Ти от кои си?От скъпо платените или си "идеалист-националист-барековист"!

  13. 13 Профил на niacinnew
    niacinnew
    Рейтинг: 210 Неутрално

    Респект! Удивителна е неговата активност, жизненост и интелегентност. Дано се поучим на нещо от него.

  14. 14 Профил на petar.ognjnov
    petar.ognjnov
    Рейтинг: 206 Неутрално

    Много интелигентен човек. Да е жив и здрав още много години.

  15. 15 Профил на shileto
    shileto
    Рейтинг: 1086 Неутрално

    Да е жив и здрав, да столети и отгоре Браво за духа и разума на тези години

  16. 16 Профил на klimentm
    klimentm
    Рейтинг: 4626 Неутрално

    До коментар [#12] от "doroteus":

    Петко Бочаров смело и с плам защитаваше идеите на комунизма и громеше гадния империализъм от екрана на телевизора и страниците на партииния печат.Той беше от новите журналисти които БКП създаде заедно с Кеворкян,Томов, Иванов и предавания от типа на Всяка неделя призвани да предадат по съвременен облик на партиината журналистика.
    Днес Дмитри Иванов се изкарва дисидент, Кеворкян е все още фактор в българската журналистика а Бочаров забрави как обслужваше комунистическата върхушка.
    Не забравяйте че тези хора бяха галеници на режима! Нищо не е било безплатно.

    klimentm
  17. 17 Профил на etty1
    etty1
    Рейтинг: 1868 Неутрално

    До коментар [#16] от "klimentm":

    Бил е принуден да сътрудничи, не за кариера, а заради свободата на брат му, това е изстрадал човек, който няма претенцията да е безгрешен. Не бих го сравнила с Кеворкян. Книгата му е много интересна. Жива история. Желая му здраве и дълголетие!

    “The greatest enemy of knowledge is not ignorance, it is the illusion of knowledge.” ― Daniel J. Boorstin
  18. 18 Профил на klimentm
    klimentm
    Рейтинг: 4626 Неутрално

    До коментар [#17] от "etty1":

    И аз му желая здраве и дълголетие,но той не е единствената истрадала личност в България.Ето това е точно за което аз говоря .Неговата публичност му позволява да се изкара жертва и да се оправдае.Същото прави и Дмитри Иванов на страниците на "Сега".Когато бяха галеници на режима бяха доволни нали?
    Нямам нищо против тях ,но не мога да забравя и стореното от тях.

    klimentm
  19. 19 Профил на doroteus
    doroteus
    Рейтинг: 1335 Неутрално

    До коментар [#16] от "klimentm":

    Още ходите прав под масата !Къде , в кои ОПОРНИ ТОЧКИ се кълнете?Малък сте за да знаете как се оцеляваше в ОНОВА ВРЕМЕ запазвайки човешкото в себе си!Не си ли задавате въпроса ЗАЩО само безпартийни ставаха "ченгета".Ми защото за КОМУНИСТИТЕ беше въпрос на чест и партийна повеля да КЛЕПАТ ВСИЧКО,КОЕТО Е ПО-БУДНО,ОБРАЗОВАНО И ЧИТАВО ОТ ТЯХ!!!А доколкото знам на никого нищо лошо не са направили - само са се мъчили да оцелеят.Не ги съдете сурово,защото не знаете какво беше ТОГАВА!

  20. 20 Профил на klimentm
    klimentm
    Рейтинг: 4626 Неутрално

    До коментар [#19] от "doroteus":

    Уважаема никак не съм малък, и си спомням абсолютно всичко от ония времена.Единствената ми опорна точка е истината,а тя не е особено приятна.Съчуствам на хората които са били изправени пред избора за който говорите.Аз не съм бил изправен пред такъв и нямам право да съдя абсолютно никой,а и не искам.
    Спомняте си Румяна Узунова,Георги Марков,Владимир Костов,Петър Увалиев нали?!

    klimentm
  21. 21 Профил на convince
    convince
    Рейтинг: 1653 Неутрално

    И дедо Петко е смятал, че България е намерила своя път на просперитет и развитие, но и той като стотици хиляди не си е давал сметка, че са жертви на един мащабен манипулативен заговор на умствени, морални и икономически девианти, които изглежда всички им вярваха, че ще намерят изход.

    Но единици са тези, които виждаха бездната която бе зинала отпред и когато тя стана видима за почти всички, те с неистова жар искаха да сложат спирачки на цялата политико-икономическа и циркаджийска комуноклоунада.

    Бай Петко бе от хората, които със все сила заби контрата на комунистическата каляска с цел само за да се намали скороста с която тя се носеше към пропаста със все по-нарастваща скорост, но дали това бе позицията на честен човек или го извърши по нареждане, за да може елита да слезе овреме това си остава въпрос на който той ще си отговори сам скоро...

  22. 22 Профил на convince
    convince
    Рейтинг: 1653 Неутрално

    Честит Рожден Ден дедо Петко, дано си дадеш сметка за всичко що си дробил и защо, а ние знаем как...

    ДА ама НЕ, дедо Петко... да ама не!

  23. 23 Профил на GreenEyes
    GreenEyes
    Рейтинг: 2551 Неутрално

    [quote#18:"klimentm"]Същото прави и Дмитри Иванов на страниците на "Сега".Когато бяха галеници на режима бяха доволни нали? [/quote]

    Доволни бяха. Но не това е лошото. Ако са доволни и сега, то това е още по-страшно. Един човек на думите може лесно да бъде въвлечен в пропагандно-тоталитарното му подобие. Ако имаш талант и не служиш, то тогава правиш вакса. Или другояче казано, ако имаш талант или го съобразяваш с времето, в което живееш, или караш камион. Трябва ли човек с талант да остане встрани от порива си, ако осъзнава като Георки Марков например или не осъзнава като много други последиците от силата на създаденото от него(тях) изкуство? С думите и образите, обаче, може да се разрушава и даже да се убива. Красотата и финеса при изразяването не винаги служат на доброто, обратното мнение означава тотална заблуда. Даже добрите намерения, лишени от човещина, от съчувствие, от гражданска съпричастност са оръжията на Дявола.
    Ето защо Георги Марков написа своите репортажи, за да не остане при Дявола.

  24. 24 Профил на Иван Вутов
    Иван Вутов
    Рейтинг: 8 Весело

    Бай Петко,да си ми жив и здрав!Ако някой тиквеници не помнят какво беше,то си е за тяхна сметка.Покланям ти се !





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK