Откъс от "Когато бях морски капитан" на Михаил Вешим

Корицата на "Когато бях морски капитан" на Михаил Вешим

© Издателство "Сиела"

Корицата на "Когато бях морски капитан" на Михаил Вешим




В рубриката "Четиво" на "Дневник" ви предлагаме откъс от най-новата книга на Михаил Вешим "Когато бях морски капитан", предоставен ни любезно от издателство "Сиела". В книгата авторът на "Английският съсед", "Нашвил" и "Руският съсед" разказва свои забавни спомени отпреди 89-а и от ново време при посещението си в СССР, Северна Корея, Скопие, Белград,  Тирана, Париж, Лондон, Хърватия, от които ще научите не за точните мерки и характеристики на забележителностите, а за интересни лингвистични особености и какви са нравите на чужденците като например защо китайците не могат да пият алкохол, кои са вълшебните думи, за да си поръчате две бири в Китай, как е сладолед на хърватски и защо хладилниците в СССР са били с ключ или с катинар. 

НЕЩО ЗА НАЧАЛО


Имаше такъв виц:
Някакъв човек много хойкал по кръчмите. Жена му решила да го отучи от вредния навик – сготвила вечеря, направила салата, сипала му ракия и казала:
– Пий си вкъщи! Защо ходиш по кръчмите?
Чукнали чаши, мъжът отпил от ракията и казал:
– И когато бях морски капитан...
Жената веднага го прекъснала:
– Че кога си бил морски капитан?
– Ето, жена, защо не пия вкъщи!

И аз не съм бил морски капитан, но обичам да разказвам за пътешествията си. Сравнени с пътешествията на Колумб, Магелан или проф. Христо Пимпирев, моите са нищо. Но пък съм забелязал, че като ги разказвам на маса, има кой да ме слуша, без да прекъсва разказа с: "Дай малко сол!", "Сипи ми салата!" или "Налей от бирата!"...




Историите, които ще ви разкажа, преди това са разказвани на маса. Масата се намираше в едно тясно созополско дворче, под асма с нависнало грозде. Там, в Стария Созопол, редакцията на "Стършел" имаше къща. Всяка есен ние, компания приятели, окупирахме къщата за седмица-две. През деня ловяхме риба и вадехме миди, а вечер сядахме под асмата и всеки разтваряше собствената си торба с истории. И тихата созополска нощ се огласяше от кикот с високи децибели.


От кикота страдаше сънят на съседите, дето живееха отсреща, отвореният им прозорец беше почти над нас. Към полунощ съседът не издържаше и се провикваше от прозореца:


– Айде де, стига се смяхте!
На което отвръщахме:
– Е, какво, да плачем ли?


Но в името на добросъседските отношения, снишавахме глас и раздигахме купона, като оставяхме недовършените истории за следващата вечер.


Една вечер се чудех докъде съм стигнал и откъде да почна:


– Стигна до китайския влак! – подсказа някой от компанията.
– Не, разказваше за хотел "Русия" в Москва... – възрази друг.


Изведнъж от другата страна на уличката се обади гласът на съседа:


– За Албания, за Албания разказваше...
– Не за Албания, а за Македония – включи се гласът на жена му.


Вдигнах глава – съседът и съседката стояха на отворения прозорец, готови да слушат – като зрители от втори балкон.


– Заповядайте при нас! – поканих ги.
– Не, благодаря! – ледено каза съседката.


Обаче мъжът ѝ сякаш това чакаше:


– Идвааам!


След две минути седна при нас, носеше си и бирата. И той, човекът, се оказа морски капитан.


ОТ СЪВЕТСКО ПИЛЕ МЛЯКО


Имахме един колега в "Стършел", който беше ходил петдесетина пъти в Съветския съюз – не частно, а служебно – преди да дойде в нашата редакция, беше работил доста години в списание "Българо-съветска дружба". Та по линия на тая дружба – "от векове за векове" – бе се скъсал от командировки в СССР. Шегувахме се с него, че трябва да го пенсионират по-рано, всеки ден при Големия брат трябва да му се брои за два – като на затворниците, които работят, излежавайки присъдата си. И да му дават кисело мляко за вреден труд. Колегата не поемаше шегите и казваше сериозно:


– Що бе?... При братята не е лошо – водката се лее като река... А от всяка командировка се връщах със свръхбагаж!...


И без да го питаме, почваше да изброява какво си е донесъл от Москва, Ленинград, Самара или Ростов на Дон: четири големи телевизора "Рубин" и два по-малки "Юность", три радиошкафа "Мелодия", пет транзистора "ВЕФ", хладилник "Зил" , по-малък "Морозко" и т.н. В бройките може някъде и да бъркам, но съм запомнил, че споменаваше 17 ютии... И 100 чаши...


– Жена ми много чупи – оплакваше се колегата. – Като мие, току изпусне някоя чаша на плочките в кухнята... Затова си донесох чаши от Москва, по десет копейки парчето... Взех направо сто, к’во им плащаш!... И знаеш ли, Мишка, оказаха се нечупливи! Жената ги изпуска, не се чупят... Та не намаляват, все са си сто...
– Сигурно ги правят от бронирано стъкло – подкачах го. – Като за бронетранспортьори...
– Не знам, ама са яки – отвръщаше сериозно. – И само десет копейки за чаша... Някои неща там са много на сметка. Ти като идеш, ще видиш...


Честно да си кажа, нямах никакво желание да ходя в Съветския съюз. Бях млад и ми се ходеше не на Изток, а на Запад. Не в Страната на победилия социализъм, а някъде при Гнилия капитализъм – Ню Йорк, Лондон, Париж...


Но по онова време не можеше да се пътува където искаш, а където те пратят. И "Стършел" не беше побратимен с Лондонския "Пънч" или с Парижкия "Канар аншене", ами с Московския "Крокодил". Като "побратими" всяка година си гостувахме – един-два крокодила идваха при нас, един-два стършела летяха към Москва. На третата година от работата ми в хумористичния седмичник дойде и моят ред да литна натам като гост на "Крокодил".


* * *


Беше лято, август 1986-а – времето на Горбачовата перестройка. С колегата Георги Александров ни командироваха в Москва – хем по обмен, хем да напишем нещо за промените, които се случваха в СССР. По онова време бяхме на "руска вълна" – четяхме "Московские новости", "Огонек", "Литературная газета"... И коментирахме прочетеното като изведнъж прогледнали слепци – научавахме за лагерите,
за чистките и съдебните процеси, за масовите убийства по времето на Сталин и Берия. В литературните списания се появяваха откъси от Солженицин, печатаха с продължения "Децата на Арбат", спомените на вдовицата на Бухарин и на жената на Осип Манделщам. От руските вестници и списания разбирахме, че в СССР става нещо необичайно – там имаше "гласност" и се пишеше открито за неща, дето у нас се премълчаваха...


Затова тръгнахме към Москва с големи очаквания, че ще попаднем във вихъра на "перестройката", за да вземем участие в нея. С Жоро Александров бяхме не само колеги от "Стършел", а и от университета – пет години учихме журналистика в един курс. Хем бяхме приятели, хем съмишленици – и двамата се възторгвахме от прочетеното в руската преса. И така виждахме целта на пътуването си до Съветския съюз – да разкажем на читателите на "Стършел" за промените там, които у нас се бавят или никакви ги няма.


И още с пристигането се опитахме да подхванем разговор с руските домакини за "гласността" и "перестройката". Но срещнахме мълчание – не това вълнуваше руснаците. На руснаците им беше все едно какви ги върши Горбачов – те вече го бяха намразили, защото им беше спрял алкохола.
Та по онова време Москва не вярваше на Горбачов, а тъгуваше по водката от времето на Брежнев. Когато не е имало гласност, от магазина си можел да си купиш шише "на троих"... Научихме, че това е типично руски начин за пиене – пред супера се въртят мъже, които не се познават, но имат общ интерес. Точно заради този интерес се групират по трима. Всеки дава по рубла и заедно си купуват бутилка – половинка водка за три рубли. После си я изпиват – делово, без много приказки, пада се точно по 166 грама на гърло. И се разделят – всеки по пътя си.


А идването на Горбачов бе предизвикало апокалипсис – водката бе изчезнала от магазините. Не само тя – не се продаваше и вино, та дори и бира.


Още в първото такси, от летището до хотела, шофьорът подхвана разговор за алкохолната суша и ни показа какво си носи винаги – в сенника над главата си, при документите на жигулито, бе пъхнал сушена риба. Чироз, наречен "вобло" – най-доброто мезе за водка. Иначе "воблото" не става
за ядене, много е солено. Малко парче от него стига за двеста грама, а истинските пиячи даже и не замезват с рибата – достатъчно им е да я помиришат...


Таксиджията помириса тъжно чироза, преглътна и го върна на мястото му – в сенника над главата си, при документите на жигулито. Сушената и осолена риба не се разваля, може да трае – ще изтрае и Горбачовите мерки... А водката все някога ще се появи, в Русия винаги се е пиело и пак ще се пие...


* * *
Настаниха ни в хотел "Русия", близо до черквата "Василий Блажени" на Червения площад. Този хотел вече не съществува, разрушен е и на негово място има нови, модерни сгради. Но по онова време бе най-големият хотел в Москва и ние доста се лутахме по етажите, докато си намерим стаята.


Тъкмо си налучкахме стаята и звънна телефонът. Обаждаше се колега от "Крокодил" да ни кани на гости. И най-важното – от сигурно място бе узнал, че в Северния бюфет на осмия етаж са пуснали "Жигульовское пиво". Веднага да бягаме до бюфета и да купуваме, докато не се е свършило!


– Колко да вземем? – попитах.
– Колкото дават! – отвърна ми.


Оставихме всичко друго и тръгнахме с Жоро на експедиция из хотела в търсене на Северния бюфет – както челюскинците са търсили Северния полюс. Но накъде да вървим? Аз трудно се ориентирам в посоките даже и в София, та какво остава за Москва. Жоро – и той като мен. Пък нямаме и компас... Иначе знам, че север може да се намери по мъха на дърветата. Но в хотел "Русия" нямаше дървета, а вместо мъх – износен мокет.


Всичко, което трябва да знаете за:
Коментари (9)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на EU defender
    EU defender
    Рейтинг: 1848 Неутрално

    В момента я чета. Сега съм на втория разказ за КНДР. Да видят форумните чугуни какво представлява любимия им СССР.

    The best way to predict the future is to invent it.
  2. 2 Профил на klimentm
    klimentm
    Рейтинг: 4380 Неутрално

    Прочетения откус е обещаващ! Харесва ми.

    klimentm
  3. 3 Профил на georgi73
    georgi73
    Рейтинг: 8 Неутрално

    От къде мога да я сваля? До 1 пост

    Публикувано през m.dnevnik.bg

  4. 4 Профил на Танас
    Танас
    Рейтинг: 1316 Весело

    Че то и тук беше така с алкохола през 1987 - 88 година сипваше се след 18:00 часа и се пълнеха едни чаши по целия бюфет а като стане дадения час келнерките ги разхвърляха набързо за да не се губи време, защото в 21;30 - 22:00 се затваряше.

    Цацарoff - Оставка ! >:-)
  5. 5 Профил на emolino
    emolino
    Рейтинг: 8 Неутрално

    Много добро четиво... Особено за дървените комунистически глави...

  6. 6 Профил на EU defender
    EU defender
    Рейтинг: 1848 Неутрално

    Любимият ми епизод от този разказ е за автомата за вода близо до Красная плошадь. Машината налива вода в ЕДНА чаша, от която пият ХИЛЯДИ. В Масква по онова време не е имало чешмички, а пред малкото кафенета се е чакало на опашка.

    The best way to predict the future is to invent it.
  7. 7 Профил на aleko
    aleko
    Рейтинг: 650 Неутрално

    Мишо Вешим е велик. Отдавна не съм се смял с глас /освен на Дж. Джером някога/ така, както на двамата му "съседи". И хем се смееш, хем ти става тъжно и болно и срамно.

    До №2: Книгите му не могат да се свалят отникъде, но могат да се купят. Литературните пирати имат уважение към таланта му.

  8. 8 Профил на aramissss
    aramissss
    Рейтинг: 1279 Неутрално

    Добър е...Дори за мен..А аз съм претенциозен..

  9. 9 Профил на blaf
    blaf
    Рейтинг: 560 Неутрално

    Мишев/Вешим/ е голям Един от малкото съвременни български автори (даже не само български,а и изобщо), които чета с кеф





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK