Споделената памет за Втората световна война е тема на студентски филмов проект

© Мария Стоянова, Личен архив

Те са млади, ентусиазирани и любопитни. Запознават се по време на европейска магистърска програма по "Медии, култура и комуникации" и общуват на немско-френски помежду си.  Обединяват ги много неща, включително въпроси, свързани с миналото им и Втората световна война, разделила Европа преди 70 години и начертала настоящето ѝ такова, каквото го живеем днес.

През лятото на 2012 седем европейски студенти – трима германци, французин, австриец, поляк и българка, решават да направят филм. Почти на шега тръгват заедно по следите на Холокоста, за да се сблъскат лично с ключовите места, свързани с геноцида над евреите: концентрационния лагер Аушвиц, еврейските гета в Краков и Варшава, фабриката на немския индустриалец Оскар Шиндлер (спасил живота на 1200 евреи чрез прочутия си списък), Мемориала на Холокоста в Берлин. Все места, за които много са слушали, гледали са репортажи, документални филми или холивудски продукции, но които всъщност не познават.

Идеята се оформя постепенно около няколко основни въпроса, на които всеки трябва да отговори пред камерата на родния си език: "Какво е правело семейството ти по време на войната?", "Как се преподава темата в училище в твоята страна?", "Какви са клишетата, свързани с различните националности и войната, с които се сблъскваш?". Сред многото вълнуващи срещи в рамките на проекта, във фабриката на Шиндлер (днес превърната в музей), младите хора разговарят с дъщерята на Джоузеф Бау, един от оцелелите благодарение на списъка на Шиндлер и превърнал се в един от най-големите художници-карикатуристи в Израел. Миналото и настоящето се застигат.

Целта на филма е проста, но изключително важна за самите участници: себепознаване и опознаване на другия. Да не спираме да говорим за войната, но не по тягостен начин и наизуст, а да си зададем правилните въпроси – за нас самите. Обединени от идеята, че образователната система в съответните им държави твърде дълго ги е засипвала с далечни статистически факти, които "отдавна не ги докосват", те решават да направят уникален по рода си репортаж – от първо лице, без ненужна фактология, а отразяващ личните им впечатления и мисли през призмата на различните им националности – без предразсъдъци и в опит да се преосмислят клишетата – "злите германци", "добрата френска съпротива", "високомерните австрийци", "незначителна България"...

Изводите?

Това, което неутрално наричаме история, всъщност е много лично

и все още твърде близко до нас. Докато във Варшава бабата на поляка Ариа се е криела от бомбардировките в подземията на фабриката, където е работела, губейки цялото си семейство още в началото на войната, в южна Германия бабата и дядото на Регина са се радвали на привилегиите на хитлеристкия режим, сложил край на  годините на недоимък след 1918. В същото време, дядото на французина Николà прекарвал храна и запаси през демаркационната линия.

Естествено, съществува и обратната страна на медала – имало е и "зли" французи колаборационисти, които са екстрадирали евреи, цигани и комунисти за собствена изгода. Съществуват и германци като Оскар Шиндлер, дали закрила и живот на иначе обречените на смърт. А в притиснатата от Третия райх България, Димитър Пешев съумява да инициира спасяването на близо 50 000 български евреи... 

Историята не е еднозначна

20-годишните германци трябва да спрат да се чувстват лично виновни за фашизма, всички държави са участвали във войната под една или друга форма и "лошите" и "добрите" не се делят на нации. Защото геноцидът над евреите далеч не е единствен, да си спомним за Руанда, Армения, Босна, войните в Близкия Изток... те се случват и днес. Престъпленията на етническа и религиозна основа са престъпления срещу Човека, заключват младите автори.

Вече завършили магистратурата си, днес бившите състуденти се надяват филмът да достигне до възможно повече млади хора от различни държави, да се превърне в част от изучаването на войната и Холокоста в училище, като отправна точка за едно съвременно обсъждане на темата, което да замести зубренето на закостеняла фактология. "Трябва да не спираме да говорим на тази тема, но с по-малко тесногръдие и с повече разбиране", твърдят авторите. И филмът ни го доказва - споделената памет изисква споделена отговорност, ако искаме да вървим към общо бъдеще с гордо вдигната глава.