Израелският писател Етгар Керет представя четвърта нова книга в София и Пловдив

Корицата на книгата "Изведнъж на вратата се чука"

© Издателство "Жанет 45"

Корицата на книгата "Изведнъж на вратата се чука"



Израелският писател, режисьор и сценарист Етгар Керет за четвърти път гостува в София и Пловдив. Сега той представя четвъртата си книга, преведена на български език - "Изведнъж на вратата се чука".


Освен официалните премиери в София и Пловдив на 16 и 17 април издателство "Жанет 45" организира още няколко блиц срещи с него в столицата. Днес, 15 април, от 17 ч. той ще се среща с читатели в книжарница "Нисим", на 16 април от 16:30 ч. ще е в книжарница "Сиела Ректората" и на 17 април от 10 ч. - в "Хеликон България".


Официалната премиера в София е на 16 април от 19 ч. в Съюза на архитектите.




На следващия ден Етгар Керет ще замине за Пловдив, където от 18 ч. ще представи книгата си в Културния център на националното радио.


За почитателите, които няма да имат възможност да го срещнат лично, тази вечер от 21:30 ч. Етгар Керет ще бъде гост на предаването "Аларма" по програма "Христо Ботев" на БНР.


Етгар Керет

© Бабак Салари

Етгар Керет


"Изведнъж на вратата се чука" е четвъртият сборник с разкази на Етгар Керет, преведен на български език след предишните "Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог", "Момичето на хладилника" и "Асамтой". Той е и 11-ото издание в поредицата на издателство "Жанет 45" "Кратки разкази за винаги", която излиза под редакцията на Нева Мичева.


Етгар Керет е роден през 1967 г. в град Рамат Ган в семейството на оцелели след холокоста родители. Той е автор на пет сборника с разкази, публикувани в 35 страни. Керет е неколкократен носител на Платинената награда на израелската Асоциация на издателите, награден е с отличието за най-добър чуждестранен писател на Централната градска библиотека в Санкт Петербург (2010), кавалерската степен на Ордена на изкуствата и литературата на Франция. През 2007 г. печели "Златна камера" в Кан за режисьорския си дебют "Медуза", базиран по негова собствена творба.


През 2013 г. на кинофестивала "Сънданс" премиера направи късометражният филм по негов разказ "Какво имам в джобовете си?" на родения в Хърватия режисьор Горан Джукич, екранизирал и разказа "Щастливите лагерници на Кнелер" под заглавието Wristcutters (2006) с участието на предимно познатия като музикант Том Уейтс.


Макар и извън уикенда, днес като част от рубриката "Четиво" на "Дневник" публикуваме разказа, дал заглавието на новата му книгата "Изведнъж на вратата се чука", предоставен ни любезно от издателството в превод на Милена Варзоновцева.


***


Изведнъж на вратата се чука


- Разкажи ми история! – нарежда брадатият мъж, който седи на дивана в хола ми. Да си призная, ситуацията е доста неприятна. Аз съм човек, който историите ги пише, не ги разказва. А дори и писането не е нещо, което правя по поръчка. Последният път, когато някой си пожела история, беше синът ми, преди година. Разправих му нещо за зайчета и за светулки – и аз вече не помня какво, – с което го приспах за точно две минути. Но сегашната ситуация е коренно различна. Понеже синът ми няма брада, нито пистолет. Понеже синът ми помоли за историята любезно, а този мъж просто се опитва да ми я открадне.


Пробвам да обясня на брадатия, че ще е само от полза, и негова, и обща, ако си прибере пистолета. Трудно е да се съчинява, когато някой е насочил дулото на заредено оръжие в главата ти. Но мъжът настоява.


- В тази държава – казва, – ако искаш нещо, трябва да използваш сила.


След Шестдневната война с Египет, Йордания и Сирия през 1967 г. Израел започва да заселва със свои граждани териториите, отнети от тези страни: нещо, което се превръща в една от основните пречки за мирния процес в Близкия изток. Б. пр.

Току-що е пристигнал от Швеция, а в Швеция нещата стоят съвсем иначе. Там, ако нещо ти трябва, си го поискваш учтиво, и обикновено го получаваш. За разлика от задушния, потен Близък изток. Тук ти трябва не повече от седмица, за да схванеш как стават работите – или по-скоро как не стават. Палестинците учтиво си поискаха своя държава. Е, получиха ли я? Друг път. Когато обаче се преориентираха към взривяване на деца в автобуси, хората започнаха да ги чуват. Заселниците призоваха към диалог. Някой обърна ли им внимание? Много ясно, че не. Тогава те взеха да влизат във физическа разправа, да изливат вряло олио върху граничните патрули и изведнъж се сдобиха с публика. В тази държава важат законите на джунглата и няма значение дали става въпрос за политика, икономика или място за паркиране. Грубата сила е единственият език, който разбираме.



Алия – букв. "издигане" (ивр.): един от основните принципи на ционизма, залегнал в израелския Закон за завръщането (1950), според който всеки човек с доказуем еврейски произход, все едно къде е роден и живял, има право да заживее в Израел и да получи израелско гражданство. Б. пр.

Швеция, откъдето брадатият мъж е направил алия, е прогресивна държава, доста по-напред в много отношения. Швеция не е само АББА, ИКЕА и Нобеловите награди. Швеция е различен свят и каквото си имат там, са го постигнали с мирни средства. В Швеция, ако брадатият отиде при вокалистката на Ace of Base, почука на вратата й и я накара да му изпее нещо, тя ще го покани вътре и ще му направи чаша чай. После ще извади кухарката си изпод леглото и ще му посвири. И всичко това – с усмивка! А тук? Ако не размахваше заплашително пистолет, щях моментално да го изхвърля от къщи.


- Виж – опитвам се да го вразумя.


- Ти виж! – изръмжава брадатият и зарежда. – История или куршум между очите!


Май нямам особен избор. Този тип не се шегува.


- Двама седят в една стая – започвам аз. – Изведнъж на вратата се чука.


Брадатият се вцепенява и за миг ми се струва, че може би разказът ми го е грабнал, но не е това. Заслушал се е в нещо друго. На вратата се чука.


- Отвори! – казва ми. – И умната! Разкарай го, който и да е, и побързай, че ще стане лошо.


Младежът на вратата прави анкета. Иска да ми зададе няколко въпроса. Къси били. За високата влажност през лятото и как ми действа тя на настроението. Казвам му, че анкетата му не ме интересува, но той успява да се вмъкне вътре.


- Кой е този? – пита ме и сочи брадатия.


- Моят племенник от Швеция – лъжа аз. – Баща му загина в лавина и той дойде за погребението. Тъкмо преглеждахме завещанието. Моля да уважите личното естество на разговора ни и да напуснете.


- Хайде бе, човек – казва анкетьорът и ме тупа по рамото. – Какво са две-три въпросчета. Помогни ми да изкарам някой шекел. Плащат ми на респондент.


И се пльосва на дивана, стиснал папката си. Шведът сяда до него. Аз още вися прав и се опитвам да звуча убедително.


- Настоявам да напуснете – казвам му. – Моментът изобщо не е подходящ.


- Не бил подходящ, а? – отваря пластмасовата си папка и измъква оттам голям револвер. – И защо по-точно? ’Щото съм по-мургав, така ли? ’Щото не струвам, а? Като е евреин от Швеция, имаш цялото време на света. Ама като е от Мароко, ветеран от войната, оставил парче от далака си в Ливан, не ти се намира и една шибана минутка, нали?


Помъчвам се да го придумам, да му обясня, че изобщо не е така и че просто ме е заварил в деликатен момент от разговора ми с шведа. Но анкетьорът вдига револвера към устните си и ми прави знак да мълча.


- Вамос! – казва той. – Стига си се оправдавал. Сядай там и почвай.


- Какво да почвам? – питам.


Истината е, че съм на тръни. Шведът също е въоръжен. Нещата могат да излязат извън контрол. Изтокът си е Изток, Западът си е Запад и прочее. Различни манталитети. Или пък шведът може да откачи, защото иска историята само за себе си. Соло.


- Не ме дразни! – заплашва ме анкетьорът. – Малко ми трябва. Давай историята. И по-чевръсто!


- Да – приглася му шведът и вади желязото.


Аз се прокашлям и подхващам отначало.


- Трима седят в една стая.


- И никакви "изведнъж на вратата се чука"! – заявява шведът.


Анкетьорът не зацепва от раз, но се присъединява.


- Хайде, разправяй! – казва. – И никакво чукане на вратата. Нещо друго разкажи. Изненадай ни.


Аз спирам рязко и си поемам дълбоко дъх. Двамата са се вторачили в мен. Как винаги се оказвам в подобни ситуации? Á на бас, че такива неща никога не се случват на писатели като Амос Оз или Давид Гросман. Изведнъж на вратата се чука. В погледите им блясва заплаха. Аз свивам рамене. Не зависи от мен. Няма нищо в моя разказ, което да е води до това почукване.


- Разкарай го! – заповядва анкетьорът. – Разкарай го, който и да е.


Открехвам вратата. Разносвач на пици.


- Вие ли сте Керет? – пита той.


- Да – казвам, – но не съм поръчвал пица.


- Тук пише "улица Заменхоф 14" – сопва се той, сочи към бележката за доставка и ме избутва, за да влезе.


- Какво от това? – казвам аз. – Не съм си поръчвал пица.


- Семейна – настоява онзи. – Половината ананас, половината аншоа. Предплатена с кредитна карта. Дай бакшиша и изчезвам.


- И ти ли си тук за история? – намесва се шведът.


- Каква история? – пита разносвачът, но се вижда, че лъже. Не го бива много в това.


- Хайде, вади го! – насъсква го анкетьорът. – Вади го най-сетне тоя пищов!


- Нямам пищов – признава с неудобство разносвачът и измъква изпод картонената кутия сатър. – Но ще го скълцам на ситно, ако тутакси не разправи нещо свястно!


Сега и тримата седят на дивана – шведът най-отдясно, после разносвачът на пица, накрая анкетьорът.


- Не мога така – казвам. – Никаква история няма да излезе с трима ви тук и с всичките тези оръжия. Идете да се поразходите и докато се върнете, ще съм ви намислил нещо.


- Тоя гъз ще извика полиция – казва анкетьорът на шведа. – Какво си въобразява? Да не сме вчерашни!


- Аре де, разкажи нещо и се омитаме – увещава разносвачът. – Някое късо. Какво се опъваш? Нещата са кофти. Безработица, камикадзета, иранци. Хората са зажаднели за нещо различно. Защо, мислиш, порядъчни типове като нас са стигнали дотука? Та ние сме отчаяни, човече, отчаяни.


Прочиствам си гърлото и започвам отново.


- Четирима седят в една стая. Горещо е. Скучаят. Климатикът не работи. Единият иска да му се разкаже история. Към него се присъединява вторият, а после и третият...


- Това не е история – негодува анкетьорът, – а репортаж от мястото на събитието. Точно каквото се се случва в момента пред нас. А ние тъкмо от него се опитваме да избягаме. Хайде не ни засипвай с действителност като някакъв боклукчийски камион. Използвай си въображението, брато, твори, съчинявай, дай си малко зор.


Кимам и започвам отначало. Един човек седи в стаята съвсем сам. Даже самотен. Писател. Кани се да напише някаква история. Минало е доста време, откак е написал последния си разказ и това му липсва. Липсва му чувството, че създава нещо от нещо. Да, нещо от нещо. Понеже когато въображението прави "от нищо – нещо", то е вятър работа и няма стойност. И баба може. Когато обаче е "от нещо – нещо", значи то си е било там през цялото време, вътре в теб, и ти го откриваш като част от някаква небивала досега новост. Мъжът решава да напише разказ за положението. Не политическото или социалното. Решава разкрие положението на човека, човешката орис. Човешката орис такава, каквато я изпитва в момента. Само дето дава заето. Никакъв разказ не му хрумва. Защото човешката орис такава, каквато я изпитва в момента, май не заслужава разказ и той е на път да се откаже, когато изведнъж...


- Предупредих те – прекъсва ме шведът. – Без чукане на вратата.


- Налага се – настоявам. – Без чукане на вратата няма история.


- Остави го – казва меко разносвачът на пица. – Нека да е неговото. Искаш на вратата да се почука, така ли? Хубаво, хайде. Важното е да стане история.


Всичко, което трябва да знаете за:
Коментари (5)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на baxter
    baxter
    Рейтинг: 694 Неутрално

    „защо е толкова трудно да си човек и защо все пак си струва усилието“ Може би това е въпросът, чийто отговор всеки трябва да потърси.

  2. 2 Профил на emilm13
    emilm13
    Рейтинг: 414 Неутрално

    До коментар [#1] от "baxter":
    Отговорът е даден от Пилат още преди две хиляди години - Еcce Homo! Ама евреите не признават Христос и затова още търсят човека "с фенер".

  3. 3 Профил на Firefly
    Firefly
    Рейтинг: 910 Неутрално

    "На вратата се позвъни" Рекс Стаут

  4. 4 Профил на baxter
    baxter
    Рейтинг: 694 Неутрално

    [quote#2:"emilm13"]Отговорът е даден от Пилат още преди две хиляди години - Еcce Homo! Ама евреите не признават Христос и затова още търсят човека "с фенер". [/quote]

    Ако този отговор беше толкова лесен може би Земята щеше да бъде по хубаво място за живеене. Но така ли е? Мисля че отговорът всеки трябва да намери сам.

  5. 5 Профил на Realistka
    Realistka
    Рейтинг: 1416 Неутрално

    Керет е много добър писател! Много!
    Чела съм "Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог" и "Момичето на хладилника" ...
    Много е добър! Чете се на един дъх!

    The best way out is always through Robert Frost




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK