Откъс от "Измяната на Борджиите" на Сара Пул

Част от корицата на "Измяната на Борджиите" от Сара Пул

© Издателство "Ентусиаст"

Част от корицата на "Измяната на Борджиите" от Сара Пул




Днес в рубриката "Четиво" на "Дневник" ви представяме откъс от втората книга от поредицата, посветена на прочутата династия - "Измяната на Борджиите" на Сара Пул, предоставен ни от издателство "Ентусиаст" в превод от английски на Мариана Христова.


След успеха на дебютния роман на Сара Пул "Отровителката на Борджиите" авторката отново въвлича читателите в мрачния свят на отровителката Франческа Джордано - служителка на Родриго Борджия, който вече е папа Александър VI. "Измяната на Борджиите" е завладяващ исторически трилър, който разкрива малко известни исторически факти, като отразяването на историята е съобразено с новите биографии и проучвания за династията на Борджиите, допълват от издателството.

ПРОЛОГ


Разбирам...- каза жената, направи няколко крачки през стаята и надникна към малкия прозорец, който гледаше към реката.




Лунната светлина озари лицето й. Млада жена, симпатична на вид, но нищо особено в град, в който красотата се срещаше на всяка крачка. Жена, която би събудила само мимолетен интерес, ако не беше заобикалящият я шепот.


- Изобщо ли не узна имената им? попита тя.


Мъжът, който щеше да умре, поклати глава. Беше коленичил на голия дървен под само по риза когато
тя дойде, тъкмо се приготвяше да си ляга. На сутринта, щом отвореха портите, щеше да изчезне от града, да поеме на север, по пътя към Витербо, където щеше да е на сигурно място. Сега вече беше късно.


Ръцете му бяха здраво стиснати пред тялото, а кокалчетата им бяха побелели.


- Защо да казват имената си на някого като мен, госпожо? Аз съм нищо.


Тя се усмихна леко.


- За малко да станеш нещо. Убиец на папа.


В гърлото му се надигна жлъчка. Запита се колко ли време ще го накара да страда и какви методи ще използва. Беше чувал ужасяващи истории.


- Защо си бил готов да направиш подобно нещо? - попита тя. - Заради Бог ли?


Ако й кажеше истината, може би щеше да му предложи някаква малка пощада.
- За пари.


Зад него мъжът, който беше дошъл заедно с нея, изсумтя. Приличаше на стар посивял войник, но носеше широкия шарф и другите знаци на високопоставен кондотиер. Човек, който се беше издигнал сам и се гордееше с това.


- Надявам се, че си взел добри пари обади се той. Защото си се спазарил за собствения си живот, все едно дали си го разбирал, или не.


Гласът на мъжа се пречупи.
- Знаех какво рискувам.
- Но си мислел, че... какво? - попита жената. - Ще успееш да ме надхитриш? Няма да разбера какво си сторил, преди да е станало късно?
- Надявах се...-...че възложителите наистина са по-умни от нея, както твърдяха. Че това, което му дадоха да пусне във виното, ще остане незабелязано. Тя обаче го бе открила - жената, която сега се наведе още малко, за да го види по-добре. Той потръпна, обзет от безумен страх. Молеше се да не се подмокри. Ето докъде беше стигнал: "Моля те, Господи, нека не се напикая."


- Толкова ли много си искал тези пари? - попита тя.


Толкова много ли ги бе искал? Вече не можеше да си спомни. Но тогава погледна към златото, което му предложиха повече злато, отколкото си е представял, и видя как би могъл да се преобрази животът му. Богатство, удобства, свобода при положение, че не познаваше никаква, най-отбрани храни, красиви жени. Обещанието за всичко това и още повече му разкашка мозъка. Сега си помисли, че сигурно е бил луд, но знаеше, че и да го каже, полза няма да има. Вместо това отвърна:


- Изкуших се и изпаднах в грях.


Жената въздъхна, сякаш че му съчувстваше. Кондотиерът обаче не показа подобни чувства.


- Можем да го отведем в castel * - предложи той. - Да  го подложим на разпит.


Тя стана, погледна надолу към мъжа и за миг се замисли, но после поклати глава.
- Няма смисъл. Той не знае нищо.
- Как можете да сте сигурна?
- Ако знаеше, вече щеше да ни е казал - отговори тя и посочи към мокрото петно, което се разширяваше по пода.


Устните на мъжа трескаво се движеха в безмълвна молитва. Вдигна поглед към лицето й, озарено от лунната светлина. Не беше лишено от съчувствие. Изглеждаше почти благо.


- Изпий това - каза тя и му подаде винен мех, ушит от кожата на млад козел, с гладка дървена тапа, която се плъзна безпрепятствено между устните му.
- Не искам... - По бузите му потекоха сълзи.


Тя докосна успокоително косата му и вдигна меха, за да му помогне.
- Така ще е по-лесно. Само няколко секунди, и всичко ще свърши. В противен случай...


Castel и часове, а може би и дни нажежено до бяло страдание, преди животът му да свърши. Вече беше свършил в мига, в който си позволи да се надява на повече, макар че тогава не го разбра.


Виното беше гъсто и великолепно, достойно за папа вино като това, което щеше да пие в новия си живот, ако му се бе удала тази възможност. Остана му един миг да се зачуди как ли е разбрала какво има във виното. Ами ако е сбъркала? Ами ако всичко това беше само някакъв номер и той нямаше да умре...


Мисълта едва се оформи в ума му, когато във вътрешностите му избухна огън, изпепели гърлото му, плъзна се надолу към стомаха му и още по-нататък. Той нададе вик и се сгърчи в конвулсии. Жената отстъпи назад. Наблюдаваше го внимателно, сякаш бе почти любопитна да види какво въздействие ще му окаже отровата. Не, точно така.


В ушите му закънтя оглушително жужене, в черепа му нахлуха хиляди насекоми. Очите му се отвориха широко и се изцъклиха, а зрителното му поле се стесни, превърна се в точици светлина, преди всичко пред погледа му да угасне. Сега беше сляп и глух за всичко освен за жуженето, но това нямаше значение толкова силна беше болката. Искаше да извика, но мускулите на гърлото му се бяха парализирали също толкова бързо, колкото и останалата част от него, така че последният дъх, който си пое, едва успя да стигне до дробовете му, преди сърцето му да спре да бие.


Всичко свърши и кондотиерът отиде да потърси ханджията - бяха го вдигнали от леглото и сега трепереше в общото помещение. Няколко монети, няколко бързо изречени думи, и човекът с благодарност разбра, че трябва само да се отърве от един труп и да си държи устата затворена щеше
да я държи затворена до края на дните си, закле се той и зареди благодарности, задето са му оказали такава милост.


Франческа чакаше навън в приятния хлад на ранната пролетна нощ. Придърпа наметалото си по-плътно, повече за утеха, отколкото за топлина, и се опита да не мисли за мъртвеца. Беше много уморена, но знаеше, че няма да мигне. Не и сега, не още. Кондотиерът се върна и двамата се отправиха към конете.


- Колко станаха за тази година?
- Трима - отговори тя, докато той свиваше дланите си, за да стъпи тя на тях.


Франческа не обичаше конете и предпочиташе да не язди, но както толкова много неща в този живот, и язденето нямаше добра алтернатива. Тя се намести на седлото и добави:


- Ще има и още, докато най-накрая не успеем да сложим край.
- Или докато някой от тях не успее - подметна спътникът й.


Франческа кимна мрачно и обърна жребеца си към реката. Ненадейно почувства, че няма търпение да приключат.


1


Съдбата на света зависи от къс хартия, поставена пред един мъж, който оставя току-що отрязаното перо, с което си играе отдавна, прекалено отдавна, и се провиква да му донесат вино.


В паметта ми този миг е удължен, хванат в капана на съзнанието ми като насекомо в кехлибар, сякаш някаква сила отвъд познанието ни бе спряла времето в този момент.


Разбира се, в действителност не се случи нищо подобно. Времето продължи да си тече и да носи със себе си събития с огромна важност, свързани с хора от огромна важност. Но ако обичате, представете си под блестящия ешафод на историята живота на обикновените хора, който зависеше от него. Защото те наистина висяха на бесилката и вратовете на немалко от тях се оказаха непоносимо разтегнати.


В този момент едно питие щеше да ми се отрази добре. В този приятен ден в началото на май, лето Господне 1493, Родриго Борджия, сега вече папа Александър VI, беше прекарал по-голямата част от следобеда в обмисляне на папската була Inter caetera, която трябваше да постанови разпределението на новооткритите земи на запад. През цялото време бях в кабинета му, без да има причина. Кой се нуждае от помощта на отровителката си, за да реши как да раздели света? Но тъй като миналата година изиграх роля в издигането му на престола на свети Петър, Негово светейшество си създаде навик да ме държи наблизо. Иска ми се да вярвам, че гледа на мен като на един вид талисман, но истината е, че просто смяташе за благоразумно да ме държи под око, да не би да реша да направя един Бог знае какво.


Казвам се Франческа Джордано, дъщеря на покойния Джовани Джордано, който служи десет години на семейство Борджия като отровител и накрая го убиха заради усилията му. Наследих поста му, след като убих човека, първоначално избран да заеме мястото му. Освен това прерязах гърлото на един от мъжете, замесени в смъртта на баща ми. И най-накрая се опитах да отровя човека, за когото вярвах както се оказа, погрешно, че е поръчал убийството му. Само Бог знае дали папа Инокентий VIII е умрял от моята ръка.


Преди да се отдръпнете ужасени, вземете предвид факта, че имах основателна причина за всичките си действия, поне по моите стандарти. Въпреки това не мога да отрека, че вътре у мен цари мрак. Не съм като другите хора, макар че мога да се преструвам, когато се наложи. Аз съм такава, каквато съм, Бог да се смили над душата ми. Но пък това може да го каже всеки един от нас, нали?


Отвъд високите прозорци, които гледаха към пиаца Сан Пиетро, денят беше хубав. Вятърът духаше на север, отнасяше по-голямата част от вонята на града и ни обливаше в уханието на лимонови горички и поля с лавандула, за които всеки добър римлянин твърди, че копнее. Това е лъжа само след няколко дни в la campagna* (селото, провинцията - бел.прев.) вече копнеем за мръсотията и шума на обичния си град.


Папите идват и си отиват, империите се сблъскват и се откриват нови светове, но Рим винаги си остава
Рим, тоест гражданите му както винаги бяха заети да се потят, да ругаят, да работят, да ядат, да развратничат, от време на време да се молят и неспирно да клюкарстват.


Как само копнеех да съм сред тях, а не тук, където бях на неудобен стол под прозореца, под критичните очи на секретарите на Борджия и двамата мъже, и двамата свещеници, и двамата изпълнени с презрение към мен.


Не че ги обвинявах. Професията ми сама по себе си предизвиква страх и презрение без допълнителни усилия от моя страна, но не мога да отрека факта, че като жена в мъжки свят карам много мъже да се чувстват неудобно. Тогава бях двайсетгодишна, с кестенява коса, кафяви очи и макар и стройна, притежавах женствени извивки. Това също кара някои мъже и особено свещениците да настръхват от неодобрение... или от нещо друго. Мъжете настръхват поради толкова много причини, че често е невъзможно да се разбере какво ги предизвиква във всеки отделен случай.


И тъй като Борджия си беше Борджия, нито една млада жена, която да е поне малко привлекателна, не можеше да остане задълго в компанията му, без да възникнат подозрения, че споделя постелята му. Не, не си въобразявайте, че това е вярно по отношение на мен. През годините с Борджия споделихме много неща, които изглеждат необичайни за мъж с неговото положение и жена с моето, но леглото не беше сред тях.


Що се отнася до най-големия му син Чезаре, това е друго нещо. Мисълта за сина на Юпитер, както го наричаха най-разпалените му почитатели, ме откъсна от този безкраен протяжен миг. Чезаре беше напуснал града преди няколко седмици по задачи, възложени от баща му. В негово отсъствие леглото ми бе изстинало.


Двамата се срещнахме за първи път като деца в палацото на Борджия на Корсо той, синът на кардинала, и аз, дъщерята на отровителя. Това, което започна като предпазливи погледи, с годините се разви и напредна, докато накрая една нощ той се натъкна на мен в библиотеката. Аз четях любимия си Данте, а Чезаре се беше напил и се измъчваше след поредния спор с баща си. Бих могла да заявя, че след като е изненадал virgo intactо* (девственица - от лат.) неподготвена, е успял да постигне порочната си цел под снизходителния поглед на портрета на папа Каликст III, чичо и покровител на семейство Борджия, който бе поставил началото на пътя им към славата. Но истината е, че аз постигнах целта си с Чезаре в същата степен, в която той постигна своята по отношение на мен, а може би и в по-голяма. Мракът у мен беше привлечен от него и той като мен беше същество, изтъкано от първични жажди, които не оставяха място за морал или съвест. Чезаре нямаше грехове в смисъл, че не осъзнаваше греха като такъв. С него можех да бъда толкова близо до истинската си същност, колкото изобщо можех да се надявам в онези години.


Докато отсъстваше, се замислих дали да не си взема друг любовник, но единствения, когото наистина желаех освен Чезаре, не можех да имам. Бях принудена да си повтарям старата измислица, че самолишението е добродетел, макар всеки изминал ден и нощ да показваха пределно ясно, че съвсем не е така.


Шокира ли ви всичко това? Надявам се да е така, защото, честно казано, си спомням колко невероятно отегчена се чувствах в онзи момент и бях готова да направя почти всичко, за да оживя положението.


- Ще подпишете ли? - попитах най-накрая, защото все някой трябваше да зададе въпроса.


Борджия размишляваше над документа целия следобед четеше, препрочиташе, стенеше, оплакваше се, настояваше да го пренапишат, за да променят тази и онази дума, и най-накрая просто се загледа в него. Гълъбите, които от време на време се приближаваха към перваза на прозореца и кълвяха шепите семена, които им оставях, изглеждаха по-целенасочени от Христовия наместник на земята.


- Мислиш ли, че трябва? - попита Борджия.


Въпреки приятния ден над горната му устна блестеше тънък слой пот. По онова време беше на шейсет и две години възраст, на която повечето мъже или са в гроба, или поне са седнали на някой стол в преддверието на Смъртта. Но не и Борджия Бика. Постът, за който се беше борил с такава енергия и толкова лукавства, го бе състарил, но все още можеше да мине за човек, едва преминал разцвета си.


Дори и в най-лошите му дни от него се излъчваше неуморимост, която караше противниците му да се разбягват като мравки, търсещи убежище от безмилостните лъчи на слънцето. Нито за миг не повярвах, че наистина се интересува от мнението ми. Въпросът беше само поредният предлог да отложи отказването си от това, за което се боеше, че с времето може да се окаже по-ценно, отколкото
осъзнаваше сега. Но пък кой можеше да каже как трябва да се постави цена на цял един нов свят?


Освен ако въпросният свят наистина не беше Индия, както твърдеше спечелилият си мигновена почит Кристофоро Коломбо* (Италианската версия на името на Христофор Колумб. Бел.прев.), героят на деня. В такъв случай щеше да стане страшно.


Донесоха виното, което беше поискал. Борджия се облегна назад, завъртя кларета и завря нос в бокала. Никой не можеше да каже, че е дивак. Когато решеше, можеше да се наслади на аромата на някоя чудесна реколта със същото удоволствие, с което би му се насладил и всеки друг велик принц.


Наблюдавах го със самоувереност, придобита с огромни усилия. Откакто стана папа, Борджия си спечели още повече врагове от многото такива, които вече имаше като кардинал. Макар че годината още не беше преполовена, до момента бяха направени три сериозни покушения срещу живота му. Имах подозрения кой може да стои зад нападенията, но тъй като не разполагах с доказателства, можех да предприема само ограничени действия. Абсолютно нищо нито храна, нито напитка, нито какъвто и да било предмет, който можеше да докосне не можеше да се доближи до Il Papa*, преди да е минало през щателния ми оглед. По-голямата част от работата ми включваше дейности от този род. Каквото и да сте чували, само от време на време ми възлагаха други задачи. Хората просто чуват прекалено много.


- Португалците няма да останат доволни - отбеляза Борджия, неизвестно дали пред мен или пред въздуха. Може би се обръщаше към гълъбите.
- Нали ще им дадете другата половина от света - напомних му.


Наистина щеше да направи точно това с помощта на географите си учени хора, макар и доста мрачни
сега, когато трябваше да преначертаят всичките си карти. Западът за Испания, Изтокът за Португалия, а всичко още по-нататък да го вземе Дяволът.


- Трябва да направя нещо - отсече той. Гласът му звучеше леко отбранително, но кой можеше да го обвинява?


Всъщност всички, защото за ситуацията беше отговорен изцяло той, но се въздържах да го спомена. Никой не може да твърди, че съм напълно лишена от дипломатичност.


- Техни католически величества ще останат доволни - изтъкнах, вперила поглед в захвърленото от него перо, като му заповядвах наум само да скочи и да подпише проклетата була.


Фернандо и Исабел Испански наистина щяха да останат доволни надявах се достатъчно, за да помогнат на Борджия за разрешаването на настоящите му проблеми с кралство Неапол. Трудности, които той бе предизвикал чрез... да видим дали ще се сетя... а, да, като се опита, освен някои други неща, и да открадне от неаполитанците земя, за да я даде на втория си син Хуан, когото искаше да направи велик принц. Понякога хората са толкова чувствителни по подобни въпроси.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (9)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Daniboy
    Daniboy
    Рейтинг: 630 Неутрално

    Стил на писачка на любовни романи.

    "Щастие за всички даром, и никой да не бъде пренебрегнат!"
  2. 2 Профил на finch
    finch
    Рейтинг: 15 Неутрално

    До коментар [#1] от "Daniboy":

    А колко са значимите истории,в които липсва любов?

  3. 3 Профил на moriarti
    moriarti
    Рейтинг: 793 Весело

    Ако някой ми обясни ЗАЩО е публикувана само "част от корицата", ще му бъда признателен. Каква е целта? Да не открадне някой уникалната дизайнерска идея??? Или корицата още не е готова, ама пусто се бърза с PR акциите?

    Бррр!

    "ДУМА" + "Дневник" = "ДУМНИК"
  4. 4 Профил на klimentm
    klimentm
    Рейтинг: 4395 Неутрално

    До коментар [#1] от "Daniboy":

    Много си прав!

    klimentm
  5. 5 Профил на klimentm
    klimentm
    Рейтинг: 4395 Неутрално

    Напомня ми за нещо но не мога да се сетя какво?!

    klimentm
  6. 6 Профил на damage_case
    damage_case
    Рейтинг: 441 Неутрално

    Борджиите са тема за Морис Дрюон (лека му пръст) или Умберто Еко, а не за сантиментално лелче/какичка с повърхностен интерес към историята и афинитет към булевардния стил...

  7. 7 Профил на lot49
    lot49
    Рейтинг: 583 Неутрално

    Това опит за изопачаване на българския език ли е или машинен превод?

  8. 8 Профил на lot49
    lot49
    Рейтинг: 583 Неутрално

    "Въпросът беше само поредният предлог да отложи отказването си от това, за което се боеше, че с времето може да се окаже по-ценно, отколкото
    осъзнаваше сега."
    Смисъл???

  9. 9 Профил на drake
    drake
    Рейтинг: 740 Неутрално

    До коментар [#6] от "damage_case":

    Дрююн бе и си остава класик. А и академик ако не ме лъже паметта. А иначе откъса от книгата е просто продължение на теми , които се продават: жена оцеляваща в мъжки свят и побеждаваща мъжете. Това се харчи в момента и това се търси: исторически трилър с феминистки оттенък. Няма защо да се ядосваш, има класици, ще си четем тях.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK