Нури Билже Джейлан триумфира в Кан със "Зимен сън", посвети наградата на младите турци

А казваме че Турция не е европейска и няма място в ЕС!

• 5 16
• Докладване

Задължително ще го гледам. Имало едно време в Анадола е меко казано изпипан филм, невероятна емоция.

• 2 10
• Докладване

Голям режисьор!

• 1 11
• Докладване

[quote#3:"Присмехулник"]Имало едно време в Анадола е меко казано изпипан филм, невероятна емоция. [/quote]

Ето на пръв прочит какво заключих, когато, стимулиран от теб, гледах "Имало едно време в Анадола". За мен това е нискобюджетна алегория на живота като виещ се път през пустите хълмове на от Бога забравена земя. Театърът на действието на моменти се стеснява даже още повече, когато като в ирански филм, чувани неведнъж разсъждения за живота и смъртта, се разменят между пътуващите в автомобил, изглежда, за да се запълни времето, та филмът да стане пълнометражен. За да бъдат аналогиите пълни, камерата, като да е във филм на Тарковски, застива една идея по-дълго от очакваното и една идея по-кратко от това да прекали и отиде към досадата. И още една аналогия сама се налага, на Цветанов, който ровил трупове с багер, както беше обяснено от Бойко Борисов на среща с германските консерватори (https://www.youtube.com/watch?v=gv_3xi_-NGg).

Немощта на сюжета, както обикновено, особено силно се нуждае от вглеждане в детайлите, чиято оригиналност е почти изсмукана от пръстите -- тиквите, които приставът краде от нивата и поставя в багажника при трупа, разговорът за неприятния аромат на биволското кисело мляко, изпросването от страна на прокурора да му се каже, че той е този, който всъщност прилича на Кларк Гейбъл, да не говорим за вметването на Европейския съюз като цел на Турция. Кулминацията при изписване на детайлите, разбира се, е когато се реже трупът. Слава богу, поне е само описателно, ако отминем пръските кръв, излетели след едно по-рязко движение при дисекцията на кадавъра и озовали се върху лицето на лекаря.

Не са спасение от усещането за тривиалност и паралелни елементи на сюжет, като историята за красивата жена, предрекла смъртта си и скептичният ѝ прочит от оказалия се не на място интелигент, принуден от живота да е сред примитиви. Шалът около врата му, макар и грубо плетен, и той иде да подскаже за другост, подобно на един Алеко, изследващ бай Ганю.

Тенденцията всичко да изглежда светско, даже в Анадола, е очевидна. Ислямът е маркиран само мимоходом, със забрадени жени тук и там. Всичко това е придружено от неприятното усещане за опит да се естетизира похода на група дембели, запътили се към Европа, наблюдавани от отчаян, напълно житейски блокиран интелигент. Пак за Цветанов и труповете се сещам, но без житейски блокирания елемент. Дембелите обаче са си същите, без да са герои на филм.

"Имало едно време в Анадола" вероятно би бил приемлива курсова работа за студент във филмовия факултет, но за Кан по-иде един наистина дълбок анализ на обществото, също наподобяващ курсова работа, какъвто е, да речем, филмът "Розетà" на братята Дарден. Давам за пример последния, защото без конфликтът в сценария да присъства априорно чрез полиция, съдебна система, търсене и намиране на труп и т.н., в него се изследват големи обществени проблеми и то с много прости средства, изключително талантливо, а даже не е и изпипан -- камерата подскача като да е айфон в ръката на небрежен случаен минувач. Чувствам, че трябваше да ти го спомена този контрапункт, за да дегероизирам излишно напомпан от конюнктурни медии и критика представител на това изкуство и да филтрирам разговора, та да се отдели естетиката.

Филмът, за който говорим тук, гледам, е взел награда в Кан през 2011. Няма да се учудя, ако снизхождението, мултикултурализмът и широко властващият културален марксизъм са в основата на подобна награда, включително и на тазгодишната Златна палма. Не е изключено и политическото значение на Турция и готовността ѝ да пръска пари за пропаганда, да играят роля. Каквото и да е, единствено естетическите качества трябва да са определящи, а те не са в излишък, поне в споменатия филм. Ето защо някак не очаквам с притаен дъх новия филм на Джейлан.

• 4 1
• Докладване

"Три маймуни" е вторият филм на Джейлан, който ми попадна, решен да усетя къде може да се крие привлекателността на художественото кино в Турция, заслужило даже Златна палма на фестивала в Кан. За турските сериали съм чувал, че даже не си струва да се отделя време, толкова били посредствени, какъвто и феномен да били в арабските страни, където жените жадували за известно разкрепостяване или на балканите, където, обратно, жените пък копнеели да се завърне донякъде загубената структура в обществото.

Както и очаквах, стилистиката в "Три маймуни" е досущ като тази в "Имало едно време в Анадола". Бих даже могъл да повторя почти цялото предно изказване и да го отнеса за този филм.

И така, веднъж приели за възможна малко вероятната основна теза, върху която е построен сценарият, а именно, платената саможертва на шофьора, за да спаси политическата кариера на шефа си, всякакви по-нататъшни вариации и пермутации на тройката -- баща, майка и син -- стават тутакси приемливи. Във филма е прието едно от най-различните възможни последващи решения: изневярата на майката се оказва патологична, синът реагира по линия на едиповия комплекс, а реакцията на бащата е парадоксално-рекурсивна -- за да спаси сина, прибягва до същия метод по отношение на по-слабия, както шефът употреби него, подчинения. При това, за бащата по-неморалното не е да заместиш в затвора, срещу заплащане, силния на деня, за да не се навреди на политическата му кампания, а това, че жена ти не ти е вярна със същия силен на деня, докато ти си в затвора. Така погазената мъжка чест е онова, което наистина тревожи героя, а не фундаменталната му корумпираност, която той даже не само не забелязва, но, обратно, сам не се колебае да ползва.

Така, въоръжен с един недотам обоснован сценарий, онова, което остава е да се приложат трикове на занаята, за да наподобява на това или онова кино, прието за класика. И, ако дотук не виждахме пробем, то перверзната меланхолия на изостаналата страна, надигаща се на пръсти да изглежда светска, не може да не се натрапи с пълна сила по протежение на филма, в който, за да не дразни западноевропейците, панорама с джамиите е старателно избегната в общите планове, а ислямски цитат има едва накрая. В "Имало едно време в Анадола" и това липсваше. Награда в Кан все пак е била целта там.

Цялото това нещо е разтеглено във времето, прилагайки прийомите на Тарковски, както казах в предишната си дописка, прийоми така възлюблени от средно взетия филмов сноб. Иначе няма да минеш за голям режисьор пред него.

Политическата коректност струи от екрана, неавтентична, защото още в началните заставки е ясна френската и италианската подкрепа. Оттам и туширането на исляма, за сметка на специално демонстрираното секуларно, на фона на изгряващия Ердоган, докато Турция е все още в сянката на Ататюрк, видно от портретите по стените.

Чисто академичен е въпросът кое е по-неприятно -- познатата от по-младите ни години лакирана виртуална реалност на социалистическия реализъм или гланцът на псевдоестетическия лак в джейлановите филми? Човек може да не възприема и учителя му Бергман, но Бергман е поне автентично скучен. В Швеция освен в западна култура, трудно ще потопиш героите си в друго автентично, даже и да ги заровиш сред маргинални групи. Бергмановата скука при Джейлан обаче е естетическа кръпка, приложена да скрие реалност, нямаща нищо общо с представената ни от него. Изостаналост и зле прикрита безнадеждност, сервирана ни като нещо струващо си да се види. Дотук друго все още не се вижда, освен представяне на маргинална регионална култура, така страстно харесвана от всеки либерал, облагородена с европейски шаблони. Подозирам, както загатнах и преди, че и "Winter Sleep" няма кой знае колко да ни изненада в това отношение.

• 2 0
• Докладване