Откъс от "Бялата ни спалня" на Радмила Младенова

Откъс от "Бялата ни спалня" на Радмила Младенова

© Издателство ICU



Тази седмица ви предлагаме откъс от дебютния роман на Радмила Младенова "Бялата ни спалня", който излиза в каталога на издателство ICU и ще бъде представен днес, 7 юни, по време на Пролетния панаир на книгата в НДК.


Срещата с авторката и професор Александър Шурбанов, както и четенето на откъси от нея от Ангелина Славова ще започне в 16 ч. на сцената на полуетажа в НДК. На събитието ще присъства и известният актьор-мим Герасим Дишлиев.


***




Татко, помня как.


Беше юли.


Бялата ни спалня светеше, пълна с лято. Потоци светлина напираха отвън през дантеленото перде и хвърляха местещи се шарки от едри слънчеви цветя из цялата стая. По белите винилови тапети с релеф – каква находка бяха само и можеха да се освежат лесно-лесно само с една ръка бял латекс. По лакираните бели мебели, които изпълваха с ъгловатите си обеми тази стая кутийка от панелен блок – беше ги докарал чак от заснеженото руско Коми. Истинска семейна гордост! Огромният трикрилен гардероб, върху който бяхме сложили да препуска черен мустанг на лепенка. Тоалетката с голямо огледало и кръгла табуретка отпред. И бялата спалня с тежката си конструкция на църковен олтар: двата матрака на брачното ложе, увенчани с двуреда полица отгоре, която преминаваше отляво и отдясно в странични шкафчета, щедри на чекмеджета и пространства за поставяне на неща.


Помня те, татко, как лежиш върху твоя си матрак. Аз стоя отстрани и гледам тялото ти, изтегнато в бялата рамка на спалнята. Полуголо, така отслабнало, неподвижно и бледо като восък. Майка те е заметнала само с един бял чаршаф. Беше толкова топло. В устата ти има нещо бяло. На заден план е рамката на прозореца, белите дантелени цветя на пердето и зад тях – ликуващото в гласовете на птиците юлско лято.


Така съм те фотографирала в съзнанието си. Аз съм на четиринайсет и половина, а ти – на четирийсет и девет и половина. Година и половина след промените. Оттогава, вече двайсет и кусур години, ме следва този кадър с теб, изтикван все на двайсет и пето място.


Вкъщи беше станало тихо като в болница. Стъпваше се безшумно, шепнеше се тревожно. Миришеше остро и отчуждено на силни лекарства. Точно се бях прибрала от ваканция при баба и дядо, черна като циганче, пълна с шумни приключения и вълнуващи миризми на селски дворове, плевни и обори, поляни и борова гора.


Точно ме бе зашеметила и така чаканата неочаквана новина: приета съм в Английската гимназия! Бях постигнала невъзможното. Жужах като щастлива пчела в цветната чашка на лятото. И с цялото си същество се бунтувах срещу усмирителната риза на болничното бяло, която се опитваше да ми надене люлинският ни апартамент. Това, което видях в бялата ни спалня, татко, не можеше да е истина!


Знаеш ли, сега ти пиша от моя лаптоп. Толкова щеше да ти хареса това чудо на техническия прогрес! Представи си изчислителна машина, смалена обаче до размерите на канцеларска папка, която разгъваш и можеш да ползваш едновременно като пишеща машина, телеграфна станция, телевизор, радио, телефон – но безжичен! – грамофон и касетофон, елка, дори като тъмна стаичка за проявяване на филми, при това с достъп до огромна библиотека с книги, речници, вестници и всякакви други писания на всички световни езици. Можеш да разглеждаш каталози с продукти от цял свят, да си избираш, поръчваш и плащаш, а те после пристигат по обикновената поща. Сега така ѝ викат на пощата, татко: "обикновена". Моята вълшебна канцеларска папка има вградена камера и изход за аудио сигнал, и още куп други устройства, които ще ти прозвучат като чужди думи. Изобщо, бедна ти е фантазията! Ето, аз си седя у дома (между другото, от няколко години живея в Германия) и мога през лаптопа да се чувам с майка в България – точно като по телефона – и същевременно да я виждам на екрана като в директно предаване по телевизията. Можем и само да си пишем, да си разменяме мигновени съобщения – все едно ползваме миниатюрен домашен телеграф. В края на всеки разговор си пращаме ей такива личица:


:-D или :-Р или :-*.


Представяш ли си!? Измислили сме си даже и наши, дето друг не ги ползва:


@(*;*)@ o[^|^]o ж{o_o}ж.


Понякога си мисля, че ако някой ти беше подшушнал за появата на тази чудна машина, несъмнено щеше да поискаш да останеш за по-дълго на Земята.


Вчера прочетох на глас тази първа страница и не можах да изговоря всички думи в нея. На някои изречения трябваше да правя дълги паузи, да си поемам въздух. Само на външен вид са така цели и приятно оформени.


Забелязваш ли, че ти пиша, татко. Умея да пиша, представяш ли си!? Вярно, пиша доста семпло, изреченията ми се получават кратки и простовати, а понякога се хващам, че по-скоро рисувам с думите като с акварелни бои. Пренасям, доколкото е възможно, картините, които изникват на екрана в съзнанието ми, или просто оставям боите да се стичат и смесват в неочаквани посоки. Няма да забравя как с извънредна бащинска загриженост веднъж ме предупреди, че в нашето семейство на инженери (ти) и счетоводители (майка) не ни бива да пишем литературно, та да не се разочаровам много, ако не ме приемат в английската гимназия. Искаше да ме подготвиш за провала. В края на шести клас, когато пламенно кроях планове за частни уроци по български и математика. И аз ти се доверих. Разбрах, че трябва да измисля друг изход. Вместо да се уча да пиша самостоятелно "теми" (тогава носеха омразното име "отговор на литературен въпрос"), приех да записвам под диктовка темите на скъпоплатената учителка по литература, която живееше в центъра, на авторитетния булевард "Дондуков", и после да ги уча наизуст. Бях толкова доволна, че се съгласи да ми плащаш частните уроци въпреки големия ти скепсис към уменията ми на пишещ човек, че изобщо не ми и идваше на ум да поставя този подход под въпрос. Беше ми дадена възможност. Ако не друго, можех да възпроизвеждам мислите на друг. Пък и конкуренцията за езиковите гимназии така се бе изострила през годините, че на изпитите се състезаваха по-скоро темите на изпечените частни учителки, отколкото размишленията на недораслите седмокласници. Поне така защитаваше разработките си моята беловласа учителка от центъра. Още помня свития си до болка стомах, докато се качвах на автобус номер 310 в посока Сточна гара за първия урок при нея. Първото ми пътуване от "Люлин" до центъра сама! Сприхава възрастна дама, която накуцваше с десния крак. Така и не ѝ запомних името. Ние не си общувахме с нея, просто си изпълнявахме задълженията по една бизнес сделка. Сядахме в тясната ѝ кухничка от двете страни на покритата с мушама маса и се започваше с диктуването. Всяка седмица – за един урок от седем лева – по една тема. Трийсет и една теми, по три-четири ръкописни страници голям формат всяка. След това старателно ги преписвах начисто, наизустявах и периодично преговарях на глас. От септемрви до юни. Обаче тайно! И за по-голяма ефективност, докато върша нещо из къщата. Рецитирах назубрените разсъждения за неволите на Вазовите немили-недраги, докато изпразвах мивката в кухнята от натрупалите се мръсни съдове. Повтарях на глас преразказа за епичната битка с кoла, която кокалестата баба Илийца води на брега на прииждащата река, докато обирах мокета в хола с подочистачката. Преповтарях за тъгите на Моканина, опнали се като безкрайна жица над добруджанското поле, докато бършех прахта по бялата лакирана мебел в спалнята. Припомнях си елементите на разсъждение, които възхваляваха хитроумния Андрешко, зарязал съдия-изпълнителя в калното селско блато – и това, докато перях на ръка вълнени пуловери в банята. В съзнанието си виждах изписаните със синя химикалка страници, скачах от абзац на абзац, като по невидима стълба, която трябваше да ме отведе право в лелеяната гимназия. В края на деня обикновено си докарвах главоболие. Но така стана, че ме приеха. Успях даже да ти съобщя новината, татко, само не знам дали ме чу.


Под писмената ми работа се беше разгорял остър идеологически спор между старото и новото поколение литератори, между защитниците на шаблонните социнтерпретации и тези, които настояваха за нов прочит на българските класици. Какво по-подходящо място за подобен конфликт от изпитната тема на една седмокласничка? Слава богу на мен средноаритметичният резултат ми стигна да се класирам. Но се питам на колко ли други деца бъдещето е било засмукано от водовъртежа на поляризираната литературна мисъл.


След този подвиг на паметливостта, татко, никога повече не можах да се принудя да науча нещо наизуст. Сега си нося с мен флашка с няколко гигабайта памет. Паметта вече се продава, мери се в гигабайти и от ден на ден заема все по-миниатюрни пространства. Какво ще кажеш, а? Ако реша, мога цялата Александрийска библиотека да си сложа в джоба.


Тези частни уроци, татко, се оказва, че са били най-доброто ти капиталовложение ever. Каква ирония на съдбата! Отказа да плащаш уроците ми по английски при леля Петя от съседния вход, нали помниш? Може би смяташе, че са в разрез с партийната линия и собствените ти принципи. Може би се тревожеше, че дъщеря ти иска да учи вражески език. Или пък трезво беше пресметнал, че е по-добре да ги спестиш тия четири лева и петдесет стотинки два пъти седмично, за да ги вложиш в нещо по-значимо. Знам ли, мога само да гадая. Този разход го пое майка. Частните уроци по български и математика обаче не ѝ бяха по силите. А за мен беше въпрос на живот и смърт. Бях на тринайсет и готова на всичко – и шейсет и две теми щях да науча наизуст, докато излъсквам опръсканата със старо олио кухненска печка, само и само да кандидатствам в Английската гимназия. Не знам откъде извираше в мен това неистово желание, но то определи пътя ми занапред. И сега, като погледна назад, виждам, че английският, който научих в гимназията, е единственото ти устояло на времето вложение. Всичко друго се счупи, рухна, обезцени се или беше продадено. Английският се оказа ключ, шперц някакъв чудодеен, с който успях да си отворя не една тежка порта: Софийския университет, университета "Роухемптън" в Лондон, сега и този в Манхайм. С него докарвах приходи в семейството години наред: давах частни уроци, превеждах документи, книги, филми, разговори в реално време. Той ме свърза с толкова хора, идеи, култури. Даде ми лична независимост.



Радмила Младенова е родена в София през 1977 година. Завършила е "Английска филология" в Софийския университет и магистърската програма "Култура в епохата на модерността: литература и медии" в Манхаймския университет. Автор на пътеписи, интервюта и статии за множество български издания, както и на текстовете към фотоизложбата "360° България – 120 фотографии на Александър Иванов". Работила е като преводач и пиар в нестопанския сектор. Превеждала е книги, както и филми за каналите "Дискавъри" и "Анимал планет".


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (12)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на matze
    matze
    Рейтинг: 217 Неутрално
  2. 2 Профил на klimentm
    klimentm
    Рейтинг: 4481 Неутрално

    Какво е виновен таткото? Струва ми се че нещо не разбирам.

    klimentm
  3. 3
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше обидни или нецензурни квалификации, обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа или призиви към насилие по адрес на конкретни лица.

  4. 4
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше обидни или нецензурни квалификации, обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа или призиви към насилие по адрес на конкретни лица.

  5. 5
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше обидни или нецензурни квалификации, обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа или призиви към насилие по адрес на конкретни лица.

  6. 6
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше обидни или нецензурни квалификации, обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа или призиви към насилие по адрес на конкретни лица.

  7. 7 Профил на klimentm
    klimentm
    Рейтинг: 4481 Неутрално

    До коментар [#6] от "vesko777":

    Много сериозно приемаш нещата ,според мен.Нищо от това че някой не му харесало публикуваното.Прабаба ми не можеше да чете и можежеше да напише само името си,но не беше духовен голтак.Не беше прочела нито една книга, може би за добро?

    klimentm
  8. 8
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше обидни или нецензурни квалификации, обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа или призиви към насилие по адрес на конкретни лица.

  9. 9 Профил на princess_x
    princess_x
    Рейтинг: 1838 Неутрално

    [quote#2:"klimentm"]Какво е виновен таткото? Струва ми се че нещо не разбирам[/quote]

    Доколкото разбирам тя е загубила баща си, може би е лежал болен от рак в бялата спалня - виж пасажа, където го описва. Струва ми се, че книгата би ме натоварила прекалено много, освен че изглежда нетърпимо лична, за да бъде приета от широката публика. Подобни книги са от значение предимно за авторите им - нещо като авто-психотерапия.

  10. 10 Профил на klimentm
    klimentm
    Рейтинг: 4481 Неутрално

    До коментар [#9] от "princess_x":

    Разбрах че е изгубила баща си но в отношението и към него има някакъв упрек който ме дразни,почти няма идеални родители както и идеални деца.

    klimentm
  11. 11 Профил на pinkpearl
    pinkpearl
    Рейтинг: 471 Неутрално

    До коментар [#1] от "matze":

    Кратко и ясно. Ех, matze, необорима литературна критика с уклон към минимализъм.

  12. 12 Профил на pinkpearl
    pinkpearl
    Рейтинг: 471 Неутрално

    Поздравявам авторката, макар и като светоусещане да съм много далеч от нея. (Например, никаква памет нямам не само за уроците, които съм вземал - обяснимо, обикновено са ги плащали родителите ми, но и за тези, които съм давал.)
    По този откъс романът прилича да е биографичен със склонност към документалистика. И тя ме привлича като свидетелство за времето, в което сме живели и как едно девойче го е възприело.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK