Откъс от автобиографията на Рафаел Надал "Рафа. Моята история"

"Рафа. Моята история"

© Издателство "Ентусиаст"

"Рафа. Моята история"




Тази неделя в рубриката "Четиво" на "Дневник" ви предлагаме откъс от автобиографията на Рафаел Надал "Рафа. Моята история", която излиза на българския пазар малко след последния му триумф на турнира за Големия шлем - "Ролан Гарос", предоставен ни от издателство "Ентусиаст", в превод от английски език на Катя Перчинкова.


В нея, за да разкаже историята си, Надал обединява сили с Джон Карлин, автора на "Да надвиеш врага: Нелсън Мандела и играта, която създаде една нация" − книгата, по която е направен номинираният за "Оскар" филм "Несломим". Книгата е публикувана за първи път през 2011 г., но едва сега стига и до българските читатели.


"Рафа. Моята история" надниква в личния свят на харизматичния, но загадъчен тенисист Рафаел Надал. Тя разкрива любопитни подробности от личния живот на Рафа, запознава ни с всеки член от семейството му, с приятелите, с екипа, с който работи, с всички, на които той до голяма степен дължи успехите си в личен и професионален план. Книгата проследява и професионалното развитие на Рафаел Надал, като акцентите са двата ключови мача в кариерата му - победата над Роджър Федерер на "Уимбълдън" през 2008 г. и над Новак Джокович на US Open 2010. Специална глава е отделена на жените в живота на Надал, сред които особено място заема неговата майка Ана Мария.

 
***


Списък с персонажите
Семейството
Рафаел Надал: тенисист
Себастиан Надал: баща му
Ана Мария Парера: майка му
Марибел Надал: сестра му
Тони Надал: негов чичо и треньор
Рафаел Надал: негов чичо
Мигел Анхел Надал: негов чичо и бивш професионален футболист
Марилен Надал: негова леля и кръстница
Дон Рафаел Надал: негов дядо по бащина линия
Педро Парера: негов дядо по майчина линия
Хуан Парера: негов чичо и кръстник




Екипът
Карлос Коста: негов агент
Рафаел Маймо (Титин): негов физиотерапевт
Бенито Перес Барбадийо: началник на екипа му за връзки с обществеността
Хуан Форкадес: треньор по физическата подготовка
Франсис Родж: помощник-треньор
Жорди Роберт (Тутс): негов мениджър за рекламата на "Найк" и близък приятел
Анхел Руис Которо: неговият лекар
Жофре Порта: негов треньор от детските години


Приятелите
Мария Франсиска Перейо: приятелката му
Карлос Моя: бивш номер едно в световната тенис ранглиста
Томеу Салва: приятел и партньор на корта от детството
Мигел Анхел Мунар: най-добрият му приятел


Глава I
Тишината на Централния корт


Тишината, това е най-осезаемото усещане, когато играеш на Централния корт на "Уимбълдън". Тупкаш топката беззвучно върху меката трева; подхвърляш я за сервис; удряш я и чуваш екота от собствения си удар. И от всеки удар след това. Туп-туп; туп-туп. Подрязаната трева, богатата история, старинният стадион; облечените в бяло играчи; почтителната публика, вековната традиция – наоколо никъде не се вижда нито един рекламен билборд – се сливат и те изолират от външния свят. Усещането ми харесва; притихналият като катедрала Централен корт е много подходящ за начина ми на игра. Защото по време на мач ми е най-трудно да заглуша гласовете в главата си, да изолирам съзнанието си от всичко, освен от самия двубой, и да съсредоточа всяка клетка от тялото си върху точката, която се разиграва в момента – ако съм допуснал грешка при предишното разиграване, да я забравя; ако през ума ми мине мисълта за победа, да я изтикам веднага от съзнанието си.


Тишината на Централния корт изчезва веднага след края на точката, ако разиграването е било добро, защото публиката на "Уимбълдън" разбира разликата – сред оглушителен шум, аплодисменти, викове; хората крещят името ти. Чувам ги, но сякаш някъде в далечината. Съзнанието ми не регистрира факта, че около корта петнайсет хиляди души седят приведени напред и следят всяко движение, което аз и опонентът ми правим. Толкова съм съсредоточен, че изобщо не осъзнавам как милиони хора по целия свят ме гледат, както сега, когато си спомням за финала на "Уимбълдън" през 2008 г. срещу Роджър Федерер.


Открай време мечтаех да играя на "Уимбълдън". Чичо ми Тони, мой треньор от самото начало, ми бе втълпил от ранна възраст, че това е най-важният от всички турнири. На четиринайсет години вече споделях с приятелите си мечтата един ден да играя там и да спечеля. До този момент обаче бях играл и загубил два пъти от Федерер – на финала, през последните две години. Загубата през 2006 г. не понесох толкова тежко. Тогава излязох на корта просто доволен и благодарен, че съм успял да стигна толкова далеч, едва навършил 20 години. Федерер ме победи доста лесно, много по-лесно, отколкото ако бях излязъл на терена с повече увереност. Но загубата в пет сета през 2007 г. ме сломи. Знаех, че можех да се представя по-добре, че не се бях провалил заради уменията си или качеството на играта ми, а заради психологическата си нагласа. И след тази загуба плаках. Плаках неутешимо в съблекалнята в продължение на половин час. Плаках от разочарование и изпълнен с обвинения към себе си. Загубите винаги болят, но много повече боли, когато си имал шанс и си го пропилял. Сам се бях победил също толкова, колкото и Федерер ме бе победил; бях разочарован от себе си и изпълнен с ненавист. Бях се пропукал психически, допуснах да се разсея; отклоних се от игровия си план. Загубих толкова глупаво и безсмислено – направих онова, което в никакъв случай не бива да се допуска в голямата игра.


Чичо ми Тони, най-строгият треньор по тенис, обикновено е последният човек на света, който би ме утешил; той ме критикува дори когато печеля. Показателно е колко съкрушен трябва да съм изглеждал, след като той наруши дългогодишния си навик и ми каза, че няма защо да плача, че ме очакват още много мачове и финали на "Уимбълдън". Аз отвърнах, че нищо не разбира, че това вероятно е бил последният ми мач тук и последният шанс да спечеля турнира. Изключително ясно съзнавам колко кратък е състезателният живот на професионалния спортист и ми е трудно да понеса мисълта, че съм пропилял възможност, която може никога повече да не ми се предостави. Знам, че никак няма да съм щастлив, когато състезателната ми кариера приключи, и искам да оползотворя по възможно най-добрия начин времето, с което разполагам. Всеки миг е важен – затова и винаги тренирам много усърдно, – но някои мигове са по-важни от други, а аз пропилях един изключително важен през 2007 г.


Пропуснах възможност, която можеше да не ми се предостави отново; само две-три точки тук и там щяха да доведат до съвсем различен изход от мача, ако бях по-концентриран. Защото в тениса победата често се печели на косъм.


Изгубих петия сет срещу Федерер с 2:6, но ако бях малко по-съсредоточен при 2:4 и дори при 2:5, ако се бях възползвал от четирите си шанса да пробия сервиса му в началото на сета (вместо да блокирам, както се случи) или ако бях играл все едно е първият, а не последният сет в мача, можех да спечеля.


Тони не успя да ме утеши. Но в крайна сметка се оказа прав. Получих нов шанс. Отново се намирах тук, на Централния корт, една година по-късно. Сега бях уверен, че съм си взел поука от загубата преди 12 месеца и че дори нещо да се пропукаше този път, то нямаше да е психиката ми. Най-ясният знак, че сега нагласата ми е правилна, бе пълното ми убеждение, че ще победя.


На вечерята предишния ден заедно със семейството, приятелите и екипа ми в къщата, разположена срещу комплекса "Ол Ингланд Клъб", в която отсядаме по време на "Уимбълдън", никой не продумваше за предстоящата среща. Не им бях забранил изрично да повдигат темата, но всички разбираха достатъчно добре, че за каквото и друго да говорех, вече бях започнал да играя в мислите си, които до началото на мача нямаше да споделя с никого. Сготвих, както правя през повечето вечери по време на двете седмици на "Уимбълдън". Обичам да готвя, а и семейството ми смята, че ми се отразява добре и ми помага да се успокоявам и да прочиствам съзнанието си. През онази вечер опекох риба на скара и приготвих спагети със скариди. След вечеря поиграх дартс с чичовците си Тони и Рафаел, сякаш прекарвахме обикновена вечер в Манакор, родния ми град на испанския остров Майорка. Аз спечелих. По-късно Рафаел твърдеше, че ме е оставил да победя, за да съм в по-добро състояние на духа за финала, но аз не му повярвах. За мен е много важно да печеля във всичко и изобщо не се отнасям към загубите с чувство за хумор.


Легнах си в един без петнайсет, но не можах да заспя. Темата, която бяхме решили да не повдигаме, не ми излизаше от ума. Гледах филми по телевизията и задрямах чак към четири часа сутринта. Станах в девет. Щеше да е по-добре да поспя още няколко часа, но се чувствах свеж и Рафаел Маймо, физиотерапевтът ми, който винаги е наблизо, каза, че няма значение – вълнението и адреналинът ще ме държат бодър колкото и дълго да продължеше мачът.


Закусих както обикновено мюсли, портокалов сок, шоколадово мляко – никога не пия кафе на закуска – и любимия ми хляб, поръсен със сол и зехтин. Бях се събудил в чудесно настроение. В тениса много зависи от това как се чувстваш през съответния ден. Когато се събудиш сутрин, понякога се чувстваш свеж, здрав и силен; друг път – отпаднал и крехък. През онзи ден се чувствах концентриран, пъргав и изпълнен с енергия.


Именно в такова настроение в 10.30 часа прекосих улицата за последната си тренировка на корт № 17 на Уимбълдън, който е разположен близо до Централния корт. Преди да започна да упражнявам ударите си, както обикновено легнах на една пейка и Рафаел Маймо – на когото бях измислил прякора Титин – сгъна и разтегна коленете ми, направи масаж на краката ми, рамото и обърна специално внимание на ходилата ми. (Лявото ми ходило е най-уязвимата част от тялото ми, тъй като там най-често получавам изключително силни болки.) Идеята на тази процедура е да се събудят мускулите и да се намали рискът от контузии.


Обикновено тренирам един час като част от загрявката преди голям мач, но този път, тъй като ръмеше, се прибрах от корта след двайсет и пет минути. Както винаги започнах леко и постепенно увеличавах силата, докато накрая бягах и удрях здраво като на мач. През онази сутрин се чувствах по-нервен от обикновено на тренировка, но бях и по-концентриран. Тони беше с мен, както и Титин и агентът ми Карлос Коста – бивш професионален тенисист, който загряваше с мен. Бях по-мълчалив от обичайното. Всички бяхме по-мълчаливи. Не пускахме шеги, не се усмихвахме. Когато приключихме тренировката, по погледа на Тони разбрах, че не е много доволен, задето не съм удрял топката достатъчно чисто. Изражението му бе укорително – от малък познавах този поглед – и разтревожено. Той бе прав, че не бях на нужното ниво, но аз знаех нещо от изключителна важност, което той нямаше как да знае: физически се чувствах в идеална форма – като изключим болката в лявото ходило, на която трябваше да обърна внимание, преди да изляза на корта – и вътрешно бях непоклатимо убеден, че съм способен да извоювам победата. В мачовете срещу равностоен противник или срещу такъв, когото имаш възможност да победиш, е най-важно да подобриш играта си, когато е необходимо. Шампионът не играе най-добре в първите кръгове от турнира, а на полуфиналите и на финала срещу най-силните си опоненти, а големият шампион показва най-добрата си игра на финала в турнирите от Големия шлем. Имах страхове, разбира се – непрекъснато се борех да овладея нервността си, – но успях да се успокоя и единствената мисъл в съзнанието ми бе, че днес ще играя така, както се полага на финал.


Чувствах се добре физически и бях в чудесна форма. Предишния месец играх много добре на "Ролан Гарос", където победих Федерер на финала, а направих и няколко страхотни мача на трева тук. При последните ни две срещи на "Уимбълдън" той бе фаворитът. Тази година все още не се чувствах фаворит, но имаше една разлика – според мен Федерер също не беше фаворит. Сега смятах, че шансовете ми са петдесет на петдесет.


Също така знаех, че съотношението на лошо подбрани или изпълнени удари също ще е горе-долу петдесет на петдесет в края на мача. Това си е в естеството на тениса особено при играчи, които се познават добре както ние с Федерер. Сигурно си мислите, че след милиони ударени топки владея до съвършенство основните удари в тениса, че не е никакъв проблем всеки път да постигам добре насочени, плавни, чисти отигравания. Но не е така. Не само защото всеки ден се събуждаш с различно усещане, но и защото всеки удар е различен – всеки един. От мига, в който топката е в движение, тя може да се приближи към теб под безброй възможни ъгли и с различна скорост; лифтирана или подсечена, ударена по-плоско или по-високо. Разликите може и да са нищожни, микроскопични, но такива са и промените в позицията на тялото – рамене, лакът, китки, бедра, глезени, колене – във всеки удар. А има и толкова много други фактори – времето, настилката, съперникът. Всяка топка е
различна, няма два еднакви удара. Затова всеки път, когато се приготвиш да удариш топката, трябва за частица от секундата да прецениш траекторията и скоростта й, след което мигновено да решиш как, с каква сила и къде да я върнеш. И трябва да правиш това непрекъснато, често по петдесет пъти на гейм, 15 пъти за всеки 20 секунди, непрекъснато, повече от два, три, четири часа и през цялото време да бягаш с изопнати нерви. Когато си в добро кондиционно състояние и темпото е равномерно, те обзема приятното чувство, че владееш по-добре физическото и умственото усилие да удряш топката чисто с центъра на ракетата, да я насочваш правилно, с висока скорост и под огромно психическо напрежение отново и отново. А ако има едно нещо, в което никога не съм се съмнявал, то е, че колкото повече тренираш, толкова по-добър усет добиваш. Тенисът в по-голяма степен от повечето други спортове е умствена игра; именно играчът, който се чувства добре през повечето дни, успява най-ефективно да се изолира от страховете си и от приливите и отливите в мотивацията, неизбежни във всеки мач, се изкачва до номер едно в света. Това бе целта, която си бях поставил през трите години, в които търпеливо заемах второ място след Федерер в ранглистата, и до чието постигане знаех, че ще съм много близо, ако спечеля финала на "Уимбълдън".


Кога щеше да започне самият мач, бе друг въпрос. Вдигнах очи и видях тук-там късчета ясно небе, но като цяло бе притъмняло, а на хоризонта се задаваха гъсти, черни облаци. Началото на мача бе обявено за след три часа, но имаше много голяма вероятност срещата да бъде отложена или прекъсната. Не допуснах това да ме притесни. Този път трябваше да съм концентриран и с бистър ум, каквото и да се случеше. Нямаше да позволя нещо да ме разсее. Нямаше да допусна да загубя концентрация както през 2007 г. Тръгнахме си от корт № 17 около 11,30 ч. и влязохме в съблекалнята на "Ол Ингланд Клъб", запазена за първите поставени в схемата. Тя не е много голяма – може би около една четвърт от размера на тенис корт. Пищността й обаче се дължи на традициите, свързани с комплекса. Дървената ламперия, зелените и лилавите цветове на "Уимбълдън" по стените, застланият с килим под, мисълта, че толкова много велики тенисисти – Лейвър, Борг, Макенроу, Конърс, Сампрас – са седели тук. В съблекалнята обикновено гъмжи от хора, но сега, след като в турнира бяхме останали само двама, аз бях сам. Федерер още не бе дошъл. Изкъпах се, преоблякох се и се качих на горния етаж за обяд в ресторанта за състезателите. И тук бе необичайно тихо, но това напълно ме устройваше. Вглъбявах се все повече в себе си, изолирах се от всичко наоколо и започвах с ритуалите си, които предшестват неизменно всеки мач до самото начало на играта. Ядох както обикновено спагети – без сос и каквито и да било гарнитури, които да смутят стомаха ми – със зехтин и сол и печено филе от риба без подправки. За пиене: вода. Тони и Титин седяха на масата с мен. Тони изглеждаше умислен, но това не бе нищо ново. Титин се чувстваше спокоен и ведър. Той е човекът, в чиято компания прекарвам най-много време и винаги е спокоен и ведър. Поговорихме си малко. Тони май се оплака от времето, но аз не коментирах въпроса. Дори когато не ми предстои мач, повече слушам, отколкото говоря.


В 13,00 ч., един час преди началото на мача, се върнахме в съблекалнята. Едно от необичайните неща в тениса е, че дори и на най-големите турнири делиш една съблекалня със съперника си. Когато се върнахме от обяда, Федерер вече беше там и седеше както обикновено на дървената пейка. Тъй като сме свикнали, атмосферата не беше неловка. Поне за мен. След малко щяхме да излезем и да направим всичко възможно да смажем другия в най-големия мач за годината, но освен съперници ние сме и приятели. Други конкуренти в спорта може и да се мразят от дъното на душата си, дори когато не играят един срещу друг. Но с нас не е така. Харесваме се. Когато мачът започва, оставяме приятелството настрана. Нищо лично. Аз го правя с всички около себе си, дори със семейството си. Започне ли мачът, вече не съм такъв, какъвто съм по принцип. Опитвам се да се превърна в машина за тенис, макар това да е непосилно. Аз не съм робот; в тениса е невъзможно да се постигне
съвършенство, а предизвикателството е в това да реализираш върховите си възможности. По време на мач водиш постоянна битка да се отърсиш от слабостите от всекидневния си живот, да скриеш човешките си чувства. Колкото по-овладян си, толкова по-големи са шансовете да победиш, стига да си тренирал усърдно и разликата в таланта между теб и съперника да не е твърде голяма. Разликата в таланта между мен и Федерер бе налице, но не бе непреодолима. Достатъчно малка бе, дори на любимата му настилка и в турнира, на който той играеше най-добре, за да знам, че ако заглуша съмненията и страховете и дам воля на надеждите си, бих могъл да го победя. Нужно е да се обгърнеш със защитна броня, да се превърнеш в безчувствен воин. Това е нещо като самохипноза, като игра, но напълно сериозна, с която да прикриеш слабостите си освен от противника и от себе си.


Ако започнех да се шегувам или подхванех разговор за футбол с Федерер, както бихме направили преди демонстративен мач, той веднага би го приел като знак, че ме е страх. Вместо това постъпихме коректно един с друг, стиснахме си ръцете, кимнахме, разменихме си едва забележими усмивки, влязохме в индивидуалните съблекални, разположени на десетина крачки една от друга, и се опитахме да се престорим, че противникът не е в непосредствена близост. Не че ми бе трудно да си го представя. Едновременно бях и не бях в съблекалнята. Оттеглях се в едно дълбоко кътче на съзнанието си и движенията ми ставаха все по-програмирани, автоматични.


Четирийсет и пет минути преди началото на мача си взех студен душ. С леденостудена вода. Правя го преди всеки мач. Това е точката, от която няма връщане назад; първата стъпка от последния етап на ритуала ми преди състезание.


Всичко, което трябва да знаете за:
Коментари (10)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на SS
    SS
    Рейтинг: 2930 Весело

    На немски издадена ли е - "Рафа. Май кампф" ?

  2. 2 Профил на Депутат 241
    Депутат 241
    Рейтинг: 3098 Неутрално

    Написали му книга на Надал.
    Добре.
    Един ден Гришо сам ще си напише неговата. И даже ще си я преведе...

    “Комунизмът е философия на провала, вяра в невежеството, евангелие на завистта.” сър Уинстън Чърчил
  3. 3 Профил на sashobal
    sashobal
    Рейтинг: 755 Неутрално

    С голям кеф ще прочета книгата.Рафа е велик,а има и какво да разкаже за едно велико съперничество(с Федерер)
    ВАМОС!!!!!!!!!!!!!!!

    Никога повече комунисти и отрочетата им във властта!!!
  4. 4 Профил на graham
    graham
    Рейтинг: 571 Весело

    Жесток!
    Един от най-добрите изобщо в историята на тениса. Тия финали на Уимбълдън бяха просто... Разширените репортажи траеха към 4 часа! : )

  5. 5 Профил на simo87
    simo87
    Рейтинг: 515 Неутрално

    По прочетеното съдя, че ще е интересно четиво. Като прибавим към това, че съм голям фен на Рафа, със сигурност ще си я купя и прочета.

  6. 6 Профил на Forrest Gump
    Forrest Gump
    Рейтинг: 968 Неутрално

    Рафа не ми е от любимите тенисисти, но както се вижда и от този откъс от книгата, дисциплината, професионализмът, и най-важното психологическата му нагласа са на много високо ниво.

    Истината ни прави свободни.
  7. 7 Профил на Nan_Kurunir
    Nan_Kurunir
    Рейтинг: 1303 Неутрално

    Купих си книгата и не съжалявам.Рафа далеч не ми е любимия тенисист,но хъсът,упорството и постоянството с което играе,го правят поне за мен един от най-великите тенисисти за всички времена.

    "Представи си,че не съществуваш и бъди свободен!"- Омар Хаям
  8. 8 Профил на izabell
    izabell
    Рейтинг: 1401 Неутрално

    Поздрaвления зa Рaфи за това, че е отрaзил нещата сега-играта, приятелите, семейството,мечтите .Некa последователите му,a у всички, които обичaт тенисa да усетят и рaзберaт стойността на неговите победи и неговият нaчин да бъдеш нaй -добър.

  9. 9 Профил на blame
    blame
    Рейтинг: 458 Неутрално

    Много интересно четиво. Земята ще изровя за тази книга. Рафа е извънземен

  10. 10 Профил на basilicum
    basilicum
    Рейтинг: 571 Неутрално


    не е ли малко раничко за автобиография?





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK