Откъс от "Додекамерон" на Иван Стамболов

Откъс от "Додекамерон" на Иван Стамболов

© Изталество "Сиела"



 Тази събота в рубриката "Четиво" ви предлагаме откъс от третата книга на Иван Стамболов "Додекамерон (четиво за рентиери)", предоставен от издателство "Сиела".


В тази лековата, но не съвсем версия на "Декамерон" за българската действителност, дванайсет приятели в продължение на дванайсет недели се събират във Вила "Ерика", където твори един от най-конфликтните, но същевременно и един от най-гениалните живи готвачи на света. Това е Задругата на Додекамерона, която подобно на младежите от ХIV век, които бягат от чумата във Флоренция, днес бяга от световната финансова и икономическа криза. Задругата има правило – на всяка сбирка, освен на изтънчените храни и напитки, приятелите ще се наслаждават и на по една история, разказана от някого от тях.


Героите са градски хора на различна възраст и с различни занимания. Мнозина биха ги нарекли търтеи, безделници и пияници. Историите, които разказват, са действителни случки, разказвани, преразказвани, украсявани и доизмисляни в компания години наред. Сред тях са историите за възкръсналия заек, за опустошеното бунгало на поетесата, за прелитащия Бетовен, за въздуха в бъбреците, за убийството на фриленсърката и пъпчивата проститутка и за много други смешни и забавни случки. 




Разказ за траурната агенция "Добре дошли!"


– Имаше един човек – започна Добротица, – който след като се ожени, се изнесе от центъра и отиде да живее в затънтените предградия някъде около хотел "Плиска".


Добротица не помнеше добре как се казвал този човек, но беше почти сигурен, че името му било Авгур Копривенски-Кю­тюрев. По образование Авгур бил някакъв инженер, но никога като никакъв инженер не бил работил. Като студент търгувал с грамофонни плочи на битака. Пробвал се и с долари на Магури­те. После дошъл един период, в който продавал на банките про­изведения на изкуството, защото банките проявявали склонност да инвестират пари именно в такива неща. Представял се като евреин и експерт по антиквариат, а злите езици говореха, че бил замесен и в нелегален износ на археологически ценности. Изоб­що, въртял далавери – къде по-дребни, къде по-едри. Но с вре­мето улегнал като всички останали и обърнал морни взори към по-изтънчени неща.


В покрайнините около "Плиска" се изнесъл да живее през първите години на демокрацията. Тъст му имал там апартамент, който давал под наем, но по случай сватбата на дъщеря си го на­рекъл за чеиз. В блока, където се намирал чеизът, имало голямо търговско помещение, заемащо цялата му приземна част. Авгур беше чувал, че по времето на тоталитаризма помещението е пред­ставлявало закусвалня, но откакто се бил нанесъл тук, пустеело. Били времена на бурна приватизация и Авгур си задал напълно естествения въпрос защо да не се включи и той в нея, като се опита да купи, за жълти стотинки, разбира се, помещението под блока.


Пуснал връзки в общината: с този поиграл тенис, завел онзи на ски, на трети намерил работа на детето, а на четвърти подарил голяма маслена картина от Златю Бояджиев, като успял да го убе­ди, че е много скъпа. Така обявили бившата закусвалня за про­дан. Отворили процедура в Агенцията за приватизация, събрали правилната комисия, Авгур се явил на търг и спечелил. Всички останали доволни: и Авгур, и членовете на комисията, и общи­нарите. Така Авгур се превърнал в крупен ескуайър в рамките на блока, защото държал освен зестрата на жена си, също и цяла­та прилежаща търговска площ. Сега оставало само да даде тази площ на някого под наем и да се наслади на ободряваща рента.


Преди обаче да се обяви под наем, имотът трябвало сери­озно да се ремонтира, защото през цялото време докато го при­тежавала, общината изобщо не се била отнасяла към него с гри­жата на добър стопанин. Запретнал ръкави Авгур и започнал с това, че тръгнал да обиколи съседите и в името на любезността и мирното съвместно съществуване да ги информира, че започва ремонт, който ще трае възможно най-кратко и ще се осъществи възможно най-чисто. Сблъскал се обаче със стена от резервира­ност.


– Не сме съгласни! – отсекла от името на цялото човечество съседката до него. Тя била късокрака дебелана с непоправимо селска физиономия. Шия нямала, а ръцете ѝ свършвали някъде около кръста, вместо до средата на бедрата, както се изучавало във всички курсове по рисуване на човешко тяло. Коремът ѝ запо­чвал от ключиците и се простирал до коленете, като в областта на пъпа можело да се подозира и съществуването на бюст.


– Ще изпотъпчете градинките с камиони – добавил пенсио­нираният военен от съседния вход, който отворил на Авгур по ха­сени долни гащи с широки крачоли, зелено домашно сетре и таке с гръмоотвод. – Работниците ви ще ходят по нужда в мазетата!


– Абсурд! – отсекли и двете близначки под него. Едната била учителка по руски и стояла непреклонна като канара, а другата преподавала пеене и била буйна като водовъртеж. – Сигурно ще режете трегери и ще събаряте носещи стени! Блокът ще се на­пука!


Решаващо обаче било мнението на непосредствения съсед, който живеел точно над помещението. Така било по закон: ако непосредственият съсед не е съгласен – край! Когато Авгур със свито сърце позвънил на вратата му, той първо погледнал през шпионката, после леко открехнал и подал през цепката острия връх на дългия си нос. След като го помърдал подозрително наля­во и надясно, показал и кльощавото си лице с рунтави черни веж­ди, щръкнала нагоре твърда и гъста, макар и напълно побеляла коса, и дебели очила с червеникаво-кафяви старовремски рамки.


– Аз нямам нищо против – казал съседът, а на Авгур му дошло да го разцелува. – Само че вие сигурно ще сменяте и тръбите за топла и студена вода.


– Задължително!


– А дали няма да може, като сменяте вашите, да смените и моите в банята?


Авгур пресметнал, че това няма почти никак да оскъпи ре­монта, и обещал на драго сърце.


– Но като ги сменяте, сигурно ще разбиете и цялата ми баня…


Авгур, който притежавал изострени сетива за подобни на­меци, веднага усетил накъде духа вятърът и даже се успокоил, защото знаел, че работа се върши най-добре, когато учредиш ясен личен интерес на отсрещната страна. Обещал, че ремонтът на цялата баня на съседа ще бъде за негова сметка. Онзи пък му обещал, че ще поговори и с другите съседи и ще успокои най-напрегнатите от тях. В края на краищата, ремонти са се правили, правят се и ще продължават да се правят, докато се върти колело­то на историята! Добросъседските отношения не бива да страдат от това! Авгур се съгласил с тази очевидна истина и се прибрал донякъде доволен.


И наистина съседът успял да успокои духовете. Е, наложило се Авгур да поеме за своя сметка и боядисването на входовете, нови железни врати за общите мазета, смяна на няколко счупени стъкла и нови домофони, но това били, общо взето, все дреболии и не успели да засенчат радостта му от придобивката. Особено след като видели, че ремонтът протича съвсем чисто и организи­рано, че не се бутат носещи стени и че никой не пикае в мазетата, съседите преливали от любезност. Учителките-близначки не мо­жели да се нахвалят как било грейнало стълбището след осве­жителното боядисване. Пенсионираният военен всеки път, щом минел покрай входа на общото мазе, проверявал здравината на новата желязна врата и доволен от проверката, продължавал по пътя си с одобрително мърморене. Късокраката дебелана стиг­нала дори дотам, че дала Авгур за пример на зет си, за да видел зет ѝ какви мъже имали другите хора, какакви съпрузи е раждала, ражда и сега българка майка юнашка!


Скоро всичко било готово. Авгур почистил след ремонта, направил снимки на помещението и пуснал обява за отдаване под наем. Започнали да идват брокери и клиенти. Огледи се ор­ганизирали по няколко на ден, а имало и кандидати със сери­озни намерения, с които се повели и задълбочени преговори. Накрая от всички кандидати се очертал един, който изглеждал сериозен и перспективен. Помещението му трябвало за пица­рия. Имал си всичко: кухненско оборудване, маси и столове, тенджери и чинии, та даже вилици, лъжици и солници. Просто трябвало да сложи една светеща реклама отвън, на която щяло да пише "Мама миа", "Верона" или "Дон Вито" и да отвори врати. Наемателят не се пазарил за намаляване на наема и из­глеждало, че ще си го плаща съвестно в продължение на дълги и спорни години. Имал само едно допълнително изискване, на което Авгур великодушно махнал с ръка. Изискването било, че ще наеме помещението само при налично писмено съгласие от страна на всички съседи, скрепено с подписите им. Такива били изискванията за разрешително пред заведенията за обществе­но хранене. Авгур го уверил, че това е най-малкият проблем, защото бил в отлични отношения със съседите си. Те, освен че били изключително културни и отзивчиви хора, му дължали не малка благодарност за всичко, което бил направил за тях. И тук Авгур разказал за боядисването на стълбищата, за новите врати на общите мазета, за новите домофони и дори за ремонта на личната баня в апартамента на непосредствения съсед отгоре, чийто подпис по закон бил най-важен. Наемателят много се за­радвал, защото тези прекрасни хора скоро щели да бъдат и не­гови съседи, и казал, че щом няма проблеми, ще се обади след две седмици за подписването на договора.


Авгур бил толкова доволен задето е успял да даде имота под наем, че на връщане купил бутилка шампанско, за да почерпи вкъщи. На другия ден старателно отпечатал текста на съгласието и тръгнал по съседите да събира подписи.


– Какво?! – попитала късокраката дебелана. – Пицария ли?! В никакъв случай!


– Вие знаете ли, млади човече, колко опасно е това? – дръпнал се и пенсионираният военен, който иначе така високооценявал железните врати на общите мазета. – Ще се напълним с плъхове и хлебарки! Пияници ще уринират по входовете!


– По цяла нощ ще трещи музика! – добавили и дъртите близ­начки. – Ще идват и ще си отиват компании с таксита! Всичко дру­го да, само ресторант – не!!!


– Защо точно пицария, бе момче? – казала късокраката дебе­лана, когато Авгур за втори път се опитал да я склони. – Направи го нещо друго. Направи ги книжарница, направи го клуб на пен­сионера… А аз толкова те хвалих на зет ми!


– По принцип нямам нищо против – казал прекият съсед отгоре и след като с известно неудобство помърдал рунтавите си вежди над дебели очила, допълнил: – Само че междувременно аз прехвърлих апартамента на дъщерята. От нея трябва да искате разрешение.


– Как да се свържа с нея?


– Тя живее в Канада. Аз обаче я питах и тя не е съгласна да има в блока пицария.


– Как така! Че нея какво я интересува? Нали живее в Канада!


– Така е. Обаче апартаментът е неин и аз нищо не мога да направя.


Авгур побеснял, но все още не губел надежда, че ще може да се разбере човешки със съседите си. На другия ден свикал спеш­но събрание на етажната собственост, където поставил въпроса на гласуване. Припомнил как боядисал стълбищата, как купил нови домофони и как сменил вратите на всички общи мазета. Не скрил даже, че имало и лично облагодетелствани съседи в лице­то на непосредствения такъв, комуто и цяла нова баня била на­правена. После привел напълно разумните доводи, че пицарията няма да пречи на никого, защото ще се монтира отделен голям комин за отвеждане на миризмите, а санитарните инспекции ня­мало да допуснат не само плъхове и хлебарки, ами даже и много по-дребни отклонения от драконовските хигиенни изисквания. Подчертал и финансовата изгода от по-големите вноски, кои­то щяла да прави пицарията в етажната собственост. Накрая го ударил на молба, обръщайки се към човещината на съседите си, които много добре знаели как се е охарчил той по покупката на имота и по всички ремонти след това и как единственият начин да си върне отчасти вложените пари бил да го даде час по-скоро под наем. Съседите го изслушали много внимателно и признали пълната основателност на всичките му доводи. След това пре­минали към същинското гласуване и всички гласували "против". Отказали по този начин окончателно да подпишат съгласието си в блока да има пицария, те се разотишли горди като богове и бо­гини на справедливото възмездие.


Авгур се прибрал и се напил. Следващите два дни ходел мра­чен и отчаян и нищо не искал да похване. Напразно жена му се опитвала да го окуражи. Казвала му, че нищо не е загубено, че ще пуснат нова обява и рано или късно имотът ще се даде под наем за нещо, за което не се изисквало чак такова съгласие от страна на живущите. Авгур само клател глава, а очите му били отсъства­щи. На третия ден обаче очите му се върнали и в тях горял демо­ничен пламък. Изправил рамене, вдигнал глава и се захванал за работа. Обадил се на една рекламна агенция, която режела на голям плотер разни неща от самозалепващо фолио. Обадил се и в една печатница и продиктувал няколко текста. После се при­брал вкъщи, легнал си рано и заспал с ведрия сън на младенците.


На другия ден пред блока се появил шареният микробус на рекламната агенция. От него изскочили пъргави момчета и се за­ловили за работа. Авгур вяло се мотаел наоколо.


– Намери ли си наемател? – попитала късокраката дебелана, която се клатела по тротоара с някакви торби.


– Намерих – отговорил Авгур.


– Казах ти, че ще намериш. И на зет ми казах. Хайде да е хаир­лия!…


Пъргавите момчета разтоварили големи ролки предварител­но изрязано фолио и се заели да го лепят върху големите витрини на помещението. Фолиото било тъмнографитено, почти черно. Изобразявало силует на плачеща върба, под която над могила с кръст бил коленичил скърбящ ангел. До тази печална компо­зиция с елегантни черни букви пишело "Траурна агенция "Добре дошли!" 24h NON STOP". Този мотив се повтарял и върху остана­лите три витрини на фасадата на блока. Това тутакси придало на цялата улица изключително скръбен вид. Даже пролетните птич­ки притихнали, а цветята свили чашките си, сякаш черен облак надвиснал в небосвода. Междувременно други пъргави момче­та, само че този път от страна на печатницата, налепили из целия квартал афиши. Афишите изобразявали същия скърбящ ангел, а текстът гласял: "На еди-коя-си дата в еди-кой-си блок отваря вра­ти Траурна агенция "Добре дошли!". Професионални консултан­ти и представителство във всички гробищни паркове. Гримиране на трупове с вносни материали. Икономични, бизнес и луксозни ковчези. Надеждни катафалки. Безплатно отпечатване на некро­лози." После следвал адрес и телефон за денонощен контакт.


До вечерта всички съседи били видели. Свили рамене – как­во толкова! Да правят каквото знаят! На другата сутрин обаче на­мерили в пощенските си кутии и друг рекламен материал. Лук­созни листовки изобразявали все същия скърбящ ангел и на тях пишело: "Траурна агенция "Добре дошли!" обявява специална промоция за живущите в блока. За всеки, представил се до Нова Година – 15% отстъпка от цената на стандартния пакет, включ­ващ измиване, частично балсамиране и гримиране на покойник, транспорт до гробищен парк по избор и трупополагане в пред­варително посочен гроб. За желаещите – безплатна кремация. Запазете талона, за да участвате в нашата томбола, в която мо­жете да спечелите безплатно равняване на могила или ваучер за бетонна рамка на гроб."


По входовете и около блока започнали да се мяркат напрегнати физиономии. Съседите нищо не говорели помежду си, но си личало, че се оглеждат с надеждата да срещнат Авгур. Той пък, понеже вече било късна пролет, да не кажем ранно лято, решил да утеши опънати нерви за една седмица на Халкидическия по­луостров в съседна и слънчева Гърция. Преди да замине обаче не пропуснал да инструктира подробно кака Радка, чистачката. Тя чистела у тях, но чистела и входовете на блока, така че позна­вала всички. Освен с детайлен инструктаж, Авгур въоръжил кака Радка и с тлъста извънредна сума пари, която се очаквало да я мотивира още повече, както и станало. Авгур заминал, а пък кака Радка равнодушно продължила да чисти входовете, като час по час звъняла на този или онзи да ѝ напълни кофата с топла вода.


– Я чай да те питам – не се сдържала късокраката дебелана при едно такова пълнене. – Ти нали ходиш да чистиш у Копривен­ски-Кютюреви?


– Ходя, ами – не отрекла кака Радка.


– Чувала ли си нещо за новите им наематели?


– Много сериозни хора! Поръчали са пет хладилника. Ама модерна работа ти казвам! По цяла седмица можеш да държиш трупове в тях. И са тихи, тихи… Има даже и специални акумула­тори. Ако токът спре, хладилниците ще продължат да работят и труповете няма да се размиришат.


Късокраката дебелана пребледняла и ако не била от стар род на атеисти, сигурно щяла да се прекръсти.


– Мъртъвците са най-добрите съседи – не спирала да разпра­вя как Радка. – Нито ще станат да тропат с високи токчета, нито ще се напият, нито мръсни песни ще пеят на висок глас. Лежат си в хладилниците и си кротуват. Такива комшии да имаш!


– И да знаеш – казала тя на пенсионирания военен един ден, когато той изглеждал малко болнав, – това с отстъпката си е вяр­но. Който умре до Нова Година е на промоция!


Един по един съседите започнали да се изреждат пред вра­тата на Авгур. Звънели настойчиво с надеждата да го открият, но него го нямало, защото хапвал едри риби на фурна в кръчмите на Неос Мармарас и пийвал изстудени тънки бели вина в сянката на морни кедри и секвои. А междувременно големите черни бук­ви "Траурна агенция "Добре дошли!" тегнели като проклятие над блока и навявали хлад, печал и безнадеждност.


– Надежда всяка тука оставете – отговаряла кака Радка, кога­то все по-настойчиво я питали дали знае кога ще се върне Авгур Копривенски-Кютюров, защото наистина не знаела.


Но в края на седмицата той все пак се появил, защото в поне­делник имал уговорка с наемателя си да се срещнат и да подпи­шат договора за пицарията. А Авгур държал да спазва уговорките си. Прибрал се в петък вечерта, а в събота изсвирил финалния акорд на своята симфония на отмъщението. Имал приятел, кой­то наистина притежавал погребална агенция и всъщност покрай него на Авгур му хрумнала цялата история. Приятелят му бил до­статъчно близък, пък бил и малко шантав като самия Авгур, така че лесно се съгласил да изпълни това, за което бил помолен. В събота, когато всички съседи си били по домовете, пред вратите на траурната агенция "Добре дошли!" спряла луксозна катафалка и нов-новеничък бял микробус, на който пишело, както всеки може да се досети, "Траурна агенция "Добре дошли!". Катафалката била нов мерцедес с позлатен кръст на покрива и бели дан­телени перденца от вътрешната страна на огромните прозорци на помещението за покойника. От микробуса пък разтоварили и подредили изправени и подпрени на стената на блока четири ковчега. Капаците им били подпрени до тях, за да може да се вижда старателно тапицираната им вътрешност. На всеки капак бил залепен бял лист хартия, на който пишело "Продадено".


– Тук си е! Тук си е вече! – чул се привечер отчаяният вопъл на късокраката дебелана.


– Прибрал се е! Прибрал се е! – долетял отнякъде писъкът на дъртите близначки.


– Наистина ли? – подал остър нос през вратата и непосред­ственият съсед с дъщерята в Канада.


– Нали ви казах, че ще се върне до края на седмицата! – трос­нала се кака Радка, която никога не била казвала такова нещо.


Четвърт час по късно делегация в състав гореспоменатите и други съседи звъняла на вратата на Авгур и нетърпеливо пристъ­пяла от крак на крак. Авгур отворил сънен и сърдит.


– Ние такова… – започнали близначките.


– Говорих с дъщерята – казал веждестият очилатко с новата баня. – Той, апартаментът е на нейно име и тя ги решава тези неща, нали знаете. Обаче като ѝ обясних, се съгласи за пицарията.


– Ами тя всъщност пицарията никак не е лоша – казал и пен­сионираният военен. – Дето се вика, и отстъпка могат да ни на­правят.


– Не знам – поколебал се Авгур. – Страхувам се, че вече е късно.


– Ама моля ти се! – проплакала късокраката дебелана. – Не искам да живея с трупове под един покрив!


– Ужас! – присъединили се и двете близначки и този път нито едната била непреклонна като скала, нито другата буйна като во­довъртеж.


– Е, пицарията щеше да прави и по-големи вноски в етажната собственост… – почесал се по главата Авгур.


­– Казвай! – извикал пенсионираният военен. – Казвай къде да се подпишем за пицария!


Авгур държал на лесно място съгласието и бързо го извадил. Съседите не само го подписали мълниеносно, но даже благодари­ли на Авгур за проявеното разбиране. Той великодушно обобщил, че няма нищо по-ценно от добросъседството и се прибрал, за да се върне към ободряващата си дрямка. На другия ден, в неделя, свалил черното фолио от витрините на имота и събрал афишите от квартала. На следващия ден, в понеделник, подписал договора за наем със собственика на пицарията, като надлежно приложил и документа с подписите на всички съседи, които уверявали, че нямат абсолютно нищо против помещението да се ползва като за­ведение за обществено хранене. Въпреки всичко пицарията не се казвала "Мама миа", "Верона" или "Дон вито". Пицарията се казва­ла "Добре дошли!", а специалитетът на заведението бил "Жалейка по неаполитански". Просто така. Да си имат съседите едно наум.


***


– Ето как близостта на смъртта кара хората да гледат на живо­та с други очи – поучително завърши Добротица и попита какво по дяволите стана с оная сръбска крушева ракия.


Превит на две от разкаяние, Батко скочи да напълни праз­ната чаша на Добротица. Другите отдавна бяха преминали през фазата на ракията и червеното вино – сега се жабуреха с някакви заключителни ликьори или пък просто с бира, за да не им се качи кръвната захар. Днес обаче Добротица по отношение на алкохо­ла беше строго моногамен и врекъл се веднъж на сръбската кру­шова, щеше да ѝ остане верен докрай. Поговориха още малко, посмяха се и когато Ото Панцер стреснато попита: "Я! Слънчево затъмнение ли има?", а Милен с досада му отговори: "Не, про­сто вече се мръква", на всички стана ясно, че е дошло време да привършват и започнаха един по един да стават и да се разотиват. Кутрето се беше уморило да тича напред-назад из апартамента и сега спеше в скута на д-р Иван Стипеса – негова майка и любим стопанин. Подритваше с крачета в съня си, сигурно защото съну­ваше, че тича с други кутрета. Стипеса не смееше да мръдне, за да не го събуди.


– С кола ли си? – попита Добротица.


– Не – отговори докторът, – пеша сме с кученцето.


– Ще ви закарам. Като се скрие слънцето става студено и ку­трето може да настине. Нали е ваксинирано?


– Да, с всичко необходимо. Ти с колата ли си?


– Да, идвам направо от "Родина". Банските ми сигурно вече са мухлясали в сака.


– Да не нацапаме?


– Много важно и да нацапате. Животинка е това…


Иван Стипеса внимателно гушна кученцето си и стана. Кучен­цето примлясна и сложи глава на рамото му. Макар и бебе, вече беше доста едро и дебеличко. Качиха се в колата на Добротица и се спуснаха по "Ботев" към "Стамболийски", а оттам и към Царя. Когато гумите изтрополиха по жълтите павета, кутрето се размърда, отво­ри очи, после напористо като къртиче се намушка под мишницата на стопанина си и отново заспа. Уличните лампи препускаха над тях като бледи конници, докато нощта ги обвиваше все по-плътно с при­леповите си крила. Скоро се показа и бялото лице на луната.


Иван Стипеса живееше близо до военното училище на кана­ла. Добротица го остави и продължи към дома си, който не беше далеч. Моногамността му по отношение на алкохола стигна до­там, че се отби в магазинчето на ъгъла и си купи бутилка сръбска крушова ракия, за да продължи на това, на което беше започнал. Разтовари сака от плуването и се огледа за мезе. Намери кутия шоколадови бонбони. Позамисли се малко, пък после си каза като в онази реклама: "Шоколадови бонбони с крушовица – ти си мойто пиленце!" и ги отвори. Реши да си пусне подходяща му­зика. Избра си, пусна си и се самодопълни: "Бонбони, крушови­ца и Мейсио Паркър – ти си мойто пиленце!". Седна в креслото и вдигна морни нозе върху кожената отоманка. "Трябва и аз да си взема кученце – каза си той. – Или друго някакво животинче. Иначе рано или късно ще ми се наложи да се оженя". Това беше последната му завършена мисъл, преди да се потопи в приглуше­ните багри на музиката. Така завършва единайсетата неделя на Додекамерона.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (12)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на izabell
    izabell
    Рейтинг: 1402 Неутрално

    Късите грaдски истории не ми допaдaт. Освен, че липсвa приключенското, опознaвaтелното те сa съсредоточени дa се нaдсмивaт глaвно нaд физическите недостатъци.

  2. 2 Профил на klimentm
    klimentm
    Рейтинг: 3929 Неутрално

    Симпатично , хареса ми.

    klimentm
  3. 3 Профил на Bluesky
    Bluesky
    Рейтинг: 458 Неутрално

    Много хубаво.
    Съгласие във входа не е имало и няма да има откакто се помня.

  4. 4 Профил на Танас
    Танас
    Рейтинг: 1416 Весело

    Благодарско.Развесели ме Сула.

    Цацарoff - Оставка ! >:-)
  5. 5 Профил на nibelung2
    nibelung2
    Рейтинг: 315 Весело

    браво,напомня малко за Иван Хаджийски,но е свежо

  6. 6 Профил на svetdi
    svetdi
    Рейтинг: 233 Неутрално

    страшна скука. натрапчиво надуто присъствие на "градски" писач...

  7. 7 Профил на Lady  Zeppelin
    Lady Zeppelin
    Рейтинг: 1416 Весело

    Пълно с житейска мъдрост и забавно.

    Je suis Charlie. Fluctuat nec mergitur.
  8. 8 Профил на areta
    areta
    Рейтинг: 1338 Весело

    Аз бих избрала погребалната агенция там клиентелата е сигурна!

  9. 9 Профил на Иван Петров
    Иван Петров
    Рейтинг: 575 Неутрално
  10. 10 Профил на Николай  Тодоров Пеняшки - Плашков
    Николай Тодоров Пеняшки - Плашков
    Рейтинг: 233 Неутрално

    Добре...! Хареса ми.

    Можеше да бъде написано много по-добре и да се наблегне повече на повествованието.

  11. 11 Профил на д-р Петроff
    д-р Петроff
    Рейтинг: 515 Неутрално

    Имаше такива компании в Пловдив.В сладък лаф сутрешното кафе преминаваше в протяжен обяд.Остаряха тези хора,а някой и се поминаха...Хубав разказ.Много хубав разказ...

    ПРАВИ КАКВОТО ТРЯБВА ЗА ДА НЕ СТАВА КАКВОТО СИ ИСКАТ
  12. 12 Профил на princess_x
    princess_x
    Рейтинг: 1353 Неутрално

    [quote#8:"luda_krava"]Аз бих избрала погребалната агенция там клиентелата е сигурна! [/quote]

    Добре е да се комбинира с пицария, за да ти праща 'клиенти'.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK