Кирил Кръстев - един така дискретен анархист

Кирил Кръстев - един така дискретен анархист

© Свобода Цекова



В рубриката "Четиво" тази неделя ви предлагаме среща с една от най-интересните, но слабо известни български интелектуалци, Кирил Кръстев - автор на първия български манифест в дадаистката естетика Неблагодарност" и "Манифест на дружеството за борба против поетите" на ямболските модернисти, основател на единственото българско футуристко списание Crescendo през 1922 г.


"Кирил Кръстев. Манифести, статии, есета 1922 – 1939", излязъл наскоро под знака на издателския център "Боян Пенев" към Института по литература на БАН, е началният том от поредица, която събира за пръв път разностранното творчество на Кръстев. Енциклопедист, живял в три Българии, но маргинализиран във всяка една от тях, той не влиза в "тясно скованите рафтове, отредени за български културни фигури", както пише съгражданинът му Георги Господинов в предговора към изданието. По спомени на Георги Господинов през 1988 г. на 84 години Кирил Кръстев публикува една от първите статии за постмодернизма у нас.


Изданието вижда бял свят благодарение на инициативата и финансовата помощ на Цветан Марангозов. Съставител е Иво Милев, а редактор и автор на бележките е Елка Димитрова.




С любезното съгласие на издателството и Георги Господинов публикуваме неговия предговор към книгата, който представя необичайната фигура на Кирил Кръстев. Вижте и двата негови тескта - емблематичния "Манифест на дружеството за борба против поетите" и есето "Футбол, филм, култура" от 1938 г.


***


Кирил Кръстев – един така дискретен анархист


Има фигури в българската културна история, които трудно могат да бъдат поместени в едно десетилетие или в някакво течение. Кирил Кръстев е сред тях. Не само защото е живял достатъчно дълго, за да обърка всяка подредба. Извървял е почти цял български век, и то най-сбъркания. Маргинализиран приживе, невлизащ в тясно скованите рафтове, отредени за български културни фигури, позволили си да преживеят три различни епохи. И да ги надживеят, запазвайки силуета си от младостта и европейския си вкус и памет през всички перипетии на тукашното живеене. Тази история може да започне и така.


В началото на юни 1923 г. един 19-годишен ямболски младеж получава плик, адресиран просто Kiril Krastev, Jambol, Bulgaria. Тогава това било достатъчно. Писмото започва с "Mes chers amis futuristes" ("Мои драги приятели футуристи") и накрая е подписано от Филипо Томазо Маринети. "Аз съм очарован – казва подателят от Милано, – че имам във ваше лице истински футуристи, защитници на нашето движение. Получих с удоволствие вашето хубаво списание "Кресчендо" и се надявам – пишел той – наесен да дойда при вас да се видим." Всичко това – саморъчно написано на бланка на списанието IL FUTURISMO и придружаващо един стабилен пакет от десетина подвързани манифеста, няколко тежки книги с автограф и посвещение и каталог от футуристичната изложба в Лондон. Нерде Ямбол, нерде футуризъм. Какво толкова е направил някой си ямболски гимназист, та да му пише лично Папата на футуризма?


Предната година гимназистът Кирил Кръстев, будно момче, едва навършил 18, пак получава писмо, този път от Горна Оряховица. Приятелят му Никола Черняев го пита дали иска да стане редактор на списание "Лебед", което последният не може повече да редактира поради заминаване за Белгия. Кръстев и приятелите му не се колебаят, вземат "сантиментално-романтичния стар "Лебед" и го разпердушинват. Самият Кирил Кръстев публикува вътре текста си "Неблагодарност", първия дадаистки манифест у нас, както сам той го определя. "Нашата любов трябва да почне с една неблагодарност към ония, които останаха доволни само да се спасят" Така започва този манифест, който се опитва да отиде вече отвъд експресионизма. Обявява се в защита на гротескното начало, когато животът се превръща "в разноцветна панорама от шеги и парадокси", когато "изстъплението" да рисуваш душата си е преодоляно и тогава добива истински смисъл "детинската дума: dada".


Онези, които се интересуват от литературна история и знаят каква каша от вечен реализъм, късен символизъм и ранен експресионизъм е по това време у нас, ще разберат колко красиво ненавременен и смел е актът на Кръстев. Впрочем все така ненавременен по красив начин, в асинхрон с течащия тук след 1944 г. шаячен (соц) реализъм ще си остане човекът с борсалиното и шлифера. Винаги вън от наливащите се основи на новия канон, изтикван в маргиналията. Човекът от 20-те и 30-те, абонатът на големите европейски списания, изписващият си литература от Берлин, Париж и Лондон, прекрачил изведнъж в една друга епоха, но никога не напуснал онези първи десетилетия. Този красив асинхрон, струва ми се, е част от обаянието на Кръстев и днес.


Но да се върнем в 1922 г. Родило се е ново списание – "Crescendo". Първото и единствено у нас футуристко или пропагандиращо футуризма издание, макар и издържало само три книжки, една от които двойна. България е пълна с младежки листове и списания, преливащи от първите (често и последни) сантиментални опити на изкласяващите. Кое се е случило по-различно? И тук е един от първите таланти на Кръстев – талантът да събира хора, да улавя най-новото и да бъде синхронен със света. Ето че талантите станаха повече от един. Не е за вярване, но в тези три книжки 18-годишният Кръстев и неговата група "ямболски модернисти", горе-долу на същата възраст, успяват да съберат едни от най-силните и актуални имена на българската и световната литература. Още в първия брой имаме сътрудничеството на Чавдар Мутафов, Боян Дановски и Гео Милев (като преводач).


В това уж провинциално гимназистко списание влизат директно големите имена на европейското изкуство тогава – бащата на дадаизма Тристан Цара със статията "Симултанната поема", поезия от Бенжамен Пере, текст за новата архитектура на Иля Еренбург, също Корбюзие, който е свръхактуалното име в същата нова архитектура. Самият Гео Милев превежда специално за списанието модните тогава Рихард Демел и Аугуст Щрам. Излиза за пръв път на български и култовата поема "Анна Блуме" на Курт Швитерс, който се смята за баща на конкретната поезия, конструктивизма, cut up поезията, немския дадаизъм, на пърформанса, звуковата поезия и пр. Този сам по себе си прекрасен текст стига до Ямбол и излиза в списанието само 3 години след написването си, зает директно от берлинското "Дер Щурм". И тук отново заслугата е на Кръстев и приятели.


Да върнем още една година назад – през 1921 в Ямбол тръгва начинанието Народен университет. В този далеч от Стамбул и от София градец започват да идват тежки български професори като Асен Златаров, Александър Балабанов, Димитър Михалчев, Константин Гълъбов, Спиридон Казанджиев. Едни от най-известните български писатели от 20-те години изнасят сказки – Чавдар Мутафов, Николай Райнов, Гео Милев, Антон Страшимиров, Найден Шейтанов... Един от основните организатори на всичко това е 17-годишният ученик Кирил Кръстев.


Без да настояваме на "духа на мястото", трябва да кажем, че двайсетте години на ХХ век са наистина най-силното време на Ямбол. И че "щракането на идеи", по израза на самия Кирил Кръстев, всъщност е част от ритъма на десетилетието. Това са високите години на ямболския (и българския) анархизъм. Роденият тук Георги Шейтанов, един от най-смелите, образовани и талантливи български анархисти, тайният съредактор, автор и вероятен спомоществовател на Гео-Милевия "Пламък", е вдигнал цялата държава на крак.


По същото това време един друг ямболски младеж, Георги Папазов, зарязва бакалията и склада на "Търговска" и тръгва из Прага, Виена, Берлин и накрая Париж. Още през 1925 г., вече като Жорж Папазов, участва в обща изложба с Хуан Миро, Пикасо, Макс Ернст. Странна птица, невлизащ в никакви категории, сюрреалист преди сюрреалистите, както пише за него Оскар Кокошка. Отказва на Бретон да подпише Манифеста на сюрреализма, с което донякъде предрешава бъдещото си маргинализиране. Индивидуалист и чешит, останал извън кръговете и школите поради "вродения си ямболски анархизъм". "Не мога да им понасям протестантските събирания" – казва той пред Кирил Кръстев. (Чудя се дали и за Кръстев не важи този спъникамък на "вродения ямболски анархизъм"? Но за това могат да кажат повече хората, които са го познавали. И не е ли време за една такава сбирка със спомени на съвременници, докато още са между нас?)


Да споменем мимоходом, като говорим за духа на мястото, и писателя скитник Матвей Вълев – Ямбол му е тесен, София също, отива в Берлин, Европа му е тясна, живее в Южна Америка, става градинар, рибар и каубой в Бразилия, пише "Прах след стадата", връща се тук, завърта главата на Багряна, публикува в "Златорог", изчезва на фронта.


Призракът на едно много важно усещане броди през 20-те. Светът е близо, радиовълните са открити и всички очакват как от всяко кътче на планетата, пък и на Вселената, както пишат някои, ще започнат да пристигат сигнали. Светът е постижим. Бъдещето (и футуризмът) са на една ръка, или на една радиовълна, разстояние. Какво значение има кой е от Ямбол, кой от Стамбул и кой от Милано. Светът е едно. Синът на бакалина излага с Пикасо, друг търти към Бразилия. Един ямболски младеж от групата на модернистите (Васил Петков) бие телеграма на Метерлинк, който си няма хабер от него, да го чака на гарата. А единственият в Ямбол абонат на "Везни" и "Дер Щурм" е в час с всичко ново в европейската модерност.


Велико време на перформатива. На чудото да правиш неща с думи. Да се наречеш "футурист" – и в същия миг на наричането да се превърнеш в такъв. И самият папа на футуризма, Кръстникът, да те признае. Време, в което всичко е възможно, дори да си дълбоко в провинцията. Нещо повече – възможно тъкмо в провинцията. В нейното свободно поле за авангард поради отдалеченост от канона на центъра. И свободата да се свържеш с други, европейски центрове на новото изкуство.


Ямболският "футуризъм" е една малка доза анархизъм в непробиваемия реалистичен български канон. За няколко години през 20-те това е изглеждало постижимо. После не.


Но да вървим по настоящия сборник през текстовете на Кирил Кръстев, писани между двете световни войни, неговия така любим период. Манифестите на Кръстев са първото, което читателят може да прочете, събрано в тази книга. Тук е духът на "Кресчендо", три от манифестите са публикувани именно там – "Неблагодарност", "Витрините" и "Началото на Последното". В радикалността им "прозира не толкова провинциален наивитет, колкото автентичната модерност на неговата нагласа"*. Разбира се, тези текстове следва да се четат в контекста на написаното от Гео Милев, Чавдар Мутафов, Николай Райнов, но в същото време наистина звучат някак по-радикално "и дори по-манифестно", както пише Елка Димитрова.


Бих добавил още нещо около Кирил-Кръстевото "манифестотворене". Доколкото манифестът изобщо трепти между утопия и поезия, може да се каже, че тук се заявява потенциалът на един неосъществен поет, с усет към езика, ритъма и финалните излази. Обърнете внимание на "Витрините" в тази посока.


Четвъртият от манифестите тук, единственият, породил скандал, е публикуваният през 1926 г. "Манифест на Дружеството за борба против поетите". Обърнат срещу претенцията на творците за изключителност, срещу болезнената сантиментална поезия и пр. Съвсем в духа на европейските футуристични манифести, провокативен, дадаистична шега, както по-късно го нарича Кръстев, останала абсолютно неразбрана, но предизвикала гневен отзвук в българската преса.


Какво се случва с вече постманифестния Кирил Кръстев през следващите две десетилетия до 1944 г.? Това е периодът на ранната му зрялост. Сменил е анархисткия Ямбол със София. Завършва Естествена история във Физико-математическия факултет под напътствията на Асен Златаров. Публикува в сериозни списания като "Златорог", "Философски преглед", "Българска мисъл" и др. Учителства из България. Обикаля Европа в навечерието на войната, командирован от Министерството на просвещението. Има едно нещо, което Кирил Кръстев не спира да върши през всичките тези десетилетия, преди и след 1944, до преклонната си възраст. Изнася сказки. Каквото и да се случи, в най-добрите си и в най-трудните си години (когато остава без работа и пр.), той намира убежище в сказката, в говоренето пред хора. Както пише в писмо до сестра си през 30-те години, "...ако се отдам повече на тоя занаят, ще мога да стана един от любимите сказчици на българската публика". А темите на неговите сказки (както и на публикациите му) покриват един неимоверно широк регистър. Кирил Кръстев, както Асен Златаров, Чавдар Мутафов, донякъде Сирак Скитник, е част от тези встрастени в идващото от света ново във всички науки, встрастени в синтеза (любимо понятие от манифестите на К. К.) на случващото се в радиото, киното, биологията, медицината, психологията. Сказките, есетата в периодиката и книги като "Опит за естетика на киното", "Съвременната любов", "Смъртната красота", които ще прочетем в настоящия сборник, ще ни разкрият не само един цялостен образ на Кръстев. Ще ни дадат, и това е не по-малко ценно, регистъра от теми, които витаят през 30-те, плътността на една философия на всекидневието, която Кръстев и българските интелигенти от онова време градят. Вижте статии като "Футбол, филм, култура" или "Вкусът към нормалното", "Полова тревога и нравственост", "Любовната игра" или "Сетива, свят, изкуство" – и ще усетите онова блажено десетилетие, когато подобни теми са били естествена част от сериозен дебат и в репертоара на размишляващия човек по страниците на тежки български списания. Вижте и есето "Тревожно остроумие" (самото заглавие вече е точно намерен концепт) от книгата му "Смъртната красота" (1939). "Ако е права мисълта на Новалис, че "остроумието е признак на нарушено душевно равновесие" – българското общество е наистина извадено от всяко равновесно положение. Вслушайте се в разговорите на всички слоеве от нашето общество. Станали сме страшно остроумни или се мъчим да бъдем остроумни и духовити. ... Останали без опорна вяра в една поне ценност, избухваме в трагично остроумие или иронизираме. Осмиваме себе си и всичко. Няма нищо трайно, нищо велико, нищо възвишено! ... Недораслото общество си отмъщава на културния "гнет" и се предпазва от повелята за културно усъвършенстване, като иронизира всичко, което стои по-високо от него." Тук много тънко и точно се щрихира образът на тарикатското, надхилващото се, осмиващото всяко културно постижение "недорасло общество". Един друг поглед към особената българска смехова култура, с която иначе се гордеем. Дори когато пише за българския футбол, все така неслучил се като българския филм и българския роман, Кирил Кръстев държи непрекъснато европейското като мярка, като ниво, с което си струва да се съизмерваме. "Справедливо намират, че "Страхил войвода" е най-добрият български филм. Това "най" не ме утешава и не може да ме накара да бъда родолюбец "на всяка цена"... Ако го сравните със средните европейски филми, ще признаете, че той още не е "изпипан", четем в есето "Футбол, филм, култура".


Като говорим за синхрония с европейското, няма как да подминем първата книга на Кирил Кръстев – "Опит за естетика на киното", излязла през 1929 г. Всъщност, ако не се лъжа, това е първата българска книга по теория на киното. Нейните отделни глави разискват проблеми като "Динамичност и витална характеристика на киното", "Естетичната категория на киното", "Литературност и кинематографичност в киното", "Етична и социална стойност на киното", "Киното е една стилова реалистика" и т.н. Тук вече киното се мисли от една качествено нова гледна точка, борави се с категориите на естетиката. За да разберем същността на тази крачка, нека припомним, че само няколко години по-рано още се е дискутирало изкуство ли е киното изобщо. Може да се спори доколко Кирил-Кръстевите разработки са повлияни от текстове на европейската кинотеория, от имена като Бела Балаш, Дзига Вертов, Леон Мусиняк и пр. Дори да е така, то само доказва пропускливостта на българския медиакултурен контекст и усета на Кръстев, отвореността му към актуалното европейско мислене за едно ново изкуство.


Този сборник хронологически се простира до 1939 г. Обхваща текстове от културния живот между двете световни войни, ако перифразираме заглавието на известната му мемоарна книга. Накрая, в "Последният Париж", какво знаково заглавие, ще видим истински фланиращия Кирил Кръстев. Един много негов, личен и фриволен, калейдоскопичен и фиксиращ детайли текст. Не описание на сгради и музеи, не гид на миналото величие, а всекидневието, само по себе си, фотоувличение на отделни сцени и жестове по Парижките улици. Париж на стражарите, тази отделна категория мъже в града. Париж на продавачките в парфюмерийните магазини, чиито големи очи гледат "химически горчиво" и Париж на "неглиже" писоарите. Париж на тълпата: "Големи любители са на улични произшествия. При най-малкото събитие веднага се събират, тълкуват, разпитват. "Парижката тълпа" се събира магнетично бързо и веднага заживява свой живот. Лесно е да си представим какво е било през революциите." Един последен летен Париж от 1939, уловен в движение, с любопитството и лекотата на фланьора. Париж, какъвто никога повече няма да бъде.


След войната животът на Кръстев, както и на мнозина оцелели интелигенти с неговия профил и размах, рязко се променя. Уволнен, пратен в мината на гара Плачковци, безработен, приютен в БАН за десетина години, отхвърлен от доста места, където кандидатства, после известно съживяване около него в края на 70-те и през 80-те... Така накратко може да бъде описана тази траектория. Но по-важното, което ми се ще да кажа тук, е, че онова междувоенно любопитство, "щракане на идеите", европейска елегантност на мисълта и вкуса се запазват и в късните му текстове. Особено в последната му издадена приживе книга – "Спомени за културния живот между двете световни войни", вероятно единствената, с която го свързва днешният читател. Книга, която може спокойно да застане до най-доброто в този жанр – "Път през годините" на Константин Константинов.


Много е трудно да се определи кратко кой е и с какво се е занимавал Кирил Кръстев. Самият той изброява в спомените си: "започнах като кинокритик, есеист и литературен критик, но понеже се занимавах и с науки, и с публицистика, бях предметен, морфолог, феноменолог, синтетик, а не литературно-импресивен". Във всеки случай един свободен дух, есеист и търсач. "Въпреки всичко това във Франция вероятно биха го определили просто и ясно: писател и философ."*


Кирил Кръстев живее дълго, оказвайки се често в асинхрон с родната действителност, особено след 40-те. И това е другото, което можем да изведем като особеност на тукашното живеене, и в частност културен процес – ако си в синхрон със света, рискуваш да си в тежка асинхрония спрямо българското.


Нека накрая си позволя нещо лично. (Както впрочем си позволява Кирил Кръстев във всичките си книги, монографии и портрети, и това е един от неговите запазени знаци.) Идвам от същия онзи далеч от Стамбул и за съжаление, твърде далеч от 20-те години на ХХ в. град. През 80-те в него отдавна бяха изстинали всички бунтове и щракане на идеи, кипели преди. Вряха само лютениците, които майките ни бъркаха зад блоковете. И все пак... И все пак сред цялото нищонеставане на това късно десетилетие оттук-оттам се дочуваше, че тук се е случвало нещо. Като ученик ровех старите вестници в ямболската библиотека или слушах разговори между ямболските писатели Христо Карастоянов, Любомир Котев, Георги Братанов. Спомените на Кирил Кръстев, на които попаднах в самия край на 80-те, върнаха рязко за мен легендата на този град. И започнах да търся всичко, което този автор публикува – да, той продължаваше да пише по това време. Така попаднах на негова статия за... постмодернизма в сп. "Литературна мисъл" от 1988 година, ако не ме лъже паметта. Човекът, който беше разменял писма с Маринети, който се беше опитвал да внася футуризъм и дадаизъм тук, в една литература, където това не се харчи, та същият този човек на 84 години беше дръзнал да напише за едно толкова ново и непознато, после и трудно възприето у нас течение. И той отново беше първият. Както някога с "Кресчендо", после с теорията на киното, така и сега. Тази страст по съвременността, отвореност към света и готовност да срещне всичко ново, което има да идва, вероятно е от най-силните черти на Кирил Кръстев. Като студент така и не се реших да се срещна с него. Прибавям това към личния си списък с разминавания, които са по-важни от някои срещи. По-съществено е българският читател да не се размине с написаното от него. Задължени сме на хората, които са се решили да съберат и върнат при нас голяма част от текстовете на Кирил Кръстев, идващи от седем десетилетия на ХХ век.


Преди Маринети да прати онова писмо и пратката с албуми, той все пак пита дали наистина Kiril Krastev, Jambol, Bulgaria е достатъчен адрес. Ще бъде достатъчно, ако след прочитането на тази книга можем да го мислим и така: Кирил Кръстев, космополит от Ямбол, свободен есеист*, един така дискретен анархист. И вечен футурист...



Георги Господинов


*Според прекрасното изследване на Елка Димитрова "Манифестите на Кирил Кръстев". – Вж.Димитрова, Е. Манифестите на Кирил Кръстев. // Бълг. език и литература, 2005, № 2.


*Неделчев, М. Любовност и творческа възбудимост през 30-те selon Кирил Кръстев. // Неделчев, М. Любов и литература. София : Нора 2000, 2013, с. 126.


*По Михаил Неделчев. – Неделчев, М. Цит. съч., с. 126.


Всичко, което трябва да знаете за:
Коментари (9)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на lekapoleka
    lekapoleka
    Рейтинг: 213 Неутрално

    Много интересна фигура е Кирил Кръстев. Фигурира и като литературен герой в наскоро излезлия роман на Христо Карастоянов "Една и съща нощ".

  2. 2 Профил на posledno10
    posledno10
    Рейтинг: 378 Неутрално

    Моят дядо като гимназист е бил сред авторите на списание "Лебед". Все още пазим един брой с негови стихотворения.

  3. 3 Профил на k_
    k_
    Рейтинг: 1628 Неутрално

    Похвално е, че Господинов се е сетил за Кирил Кръстев.
    Но това:
    "През 80-те в него отдавна бяха изстинали всички бунтове и щракане на идеи, кипели преди. Вряха само лютениците, които майките ни бъркаха зад блоковете."
    нямам представа откъде му е щукнало.
    Дори в края на 70-те Карастоянов и Котев водеха литературен кръжок в Младежкия Дом и то точно с теми по ямболския анархизъм. Някои неща дори излизаха в подлистника на тогавашния местен вестник - Народен Другар, ли Юмрук ли беше. И двамата беряха ядове от местните партийци, но се оправяха.
    През цялото деситилетие на 80-те от Ямбол и околните села почти всяка година имаше по един-два случая на изселванеот ДС на семейства по политически причини, като някои от тях с тежки присъди и затвор.
    Лютениците са си лютеници, ама това за "изстиналите бунтове" по ямболско до края на соца си е нелепа опорна точка на местните милиционери.

  4. 4 Профил на ariel28
    ariel28
    Рейтинг: 521 Неутрално

    [quote#3:"k_"]Вряха само лютениците, които майките ни бъркаха зад блоковете."
    нямам представа откъде му е щукнало. [/quote]
    От собствения му опит

    'Let light surround you' Dream Theater
  5. 5 Профил на convince
    convince
    Рейтинг: 1240 Неутрално

    Георги Господинов - един така дискретен писател...

  6. 6 Профил на klimentm
    klimentm
    Рейтинг: 4158 Неутрално

    [quote#3:"k_"] И двамата беряха ядове от местните партийци, но се оправяха. [/quote]
    Не беше ли написал един от двамата разгромителна статия срещу Румяна Узунува в Работническо дело навремето? Или греша?

    klimentm
  7. 7 Профил на k_
    k_
    Рейтинг: 1628 Неутрално

    До коментар [#6] от "klimentm":
    Не съм чувал, но е възможно. Аз поне не съм чувал някой от двамата де е претендирал, че е дисидентствал. Все пак имаха кураж по онова време да дърпат за мустака властта, като по-скоро се забавляваха. Христо очевидно е по-талантлив, докато Любомир по-куражлия и чешит. Нямам представа в годините след 89-та по кои пътеки са хванали, но бих се учудил ако са набутани в някоя служба. Дори и да са били за кратко, едва ли са ги изтърпели.
    Анархистчета ямболски - ни се водят, ни се карат.

  8. 8 Профил на klimentm
    klimentm
    Рейтинг: 4158 Неутрално

    До коментар [#7] от "k_":

    Благодаря за отговора!

    klimentm
  9. 9 Профил на pagan
    pagan
    Рейтинг: 470 Любопитно

    За тези, които няма да прочетат цялата статия, предлагам един кратък но много силен абзац (по мой избор):

    [quote#0:"Георги Господинов"]
    Вижте и есето "Тревожно остроумие" (самото заглавие вече е точно намерен концепт) от книгата му "Смъртната красота" (1939). "Ако е права мисълта на Новалис, че "остроумието е признак на нарушено душевно равновесие" – българското общество е наистина извадено от всяко равновесно положение.
    Вслушайте се в разговорите на всички слоеве от нашето общество. Станали сме страшно остроумни или се мъчим да бъдем остроумни и духовити. ... Останали без опорна вяра в една поне ценност, избухваме в трагично остроумие или иронизираме. Осмиваме себе си и всичко. Няма нищо трайно, нищо велико, нищо възвишено! ... Недораслото общество си отмъщава на културния "гнет" и се предпазва от повелята за културно усъвършенстване, като иронизира всичко, което стои по-високо от него." Тук много тънко и точно се щрихира образът на тарикатското, надхилващото се, осмиващото всяко културно постижение "недорасло общество". [/quote]





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK