Откъс от "Последната кралица. Историята на Хуана Лудата" на Кристъфър Гортнър

Художник на корицата: Виктор Паунов

© Издателство "Ентусиаст"

Художник на корицата: Виктор Паунов




В рубриката "Четиво" тази неделя представяме откъс от историческия роман "Последната кралица. Историята на Хуана Лудата" на Кристъфър Гортнър, любезно предоставен от издателство "Ентусиаст", в превод на Мариана Христова.


Дебютният му роман е посветен на Хуана Кастилска - последната кралица с испанска кръв, седнала на трона на Испания, известна не със законната си титла, а с оскърбителното прозвище Хуана Лудата. В историята тя остава като кралицата, имала злощастието да наследи меланхолията на династията Трастамара и лудостта на баба си и прекарала четиридесет и пет години като затворничка на мъжете от семейството си, присвоили си нейната власт.


Но коя е тя в действителност? Била ли е наистина луда? Могла ли е да управлява страната си, ако е имала този шанс? Това са въпросите, на които търси отговор Кристъфър Гортнър, който е убеден, че историята рядко е благосклонна към жените с власт и точно това ги прави още по-забележителни. 

***


Тордесияс,1550




С времето полунощ се превърна в любимия ми час. Звуците на нощта са не толкова натрапчиви, сенките са като позната прегръдка. В светлината на единствената свещ моят свят изглежда много по-голям, отколкото е, толкова голям, колкото беше преди. Предполагам, че това е проклятието на смъртните ­ да изстрадват времето, което се стеснява и свива, да знаят, че нищо никога няма да изглежда толкова широко, открито, достижимо, колкото в младостта ни.


В живота си съм имала повече поводи от повечето хора да размишлявам за хода на годините. Но едва сега, в този тих час, когато всички, които ме заобикалят, са се предали на съня, мога да виждам ясно. Знанието е утеха ­ дар, който не искам да пропилея в ответни обвинения или напразни разкаяния. Историята може и да не прощава, аз обаче трябва да простя. Това ме води до тази празна страница, до заостреното перо и мастилницата. Ръката ми не трепери толкова много; краката не ме болят така, че да не мога да седя в това величествено, макар и малко оръфано кресло. Тази вечер спомените са ясни и живи, а не мимолетни; разбуждат ме и ме примамват. Не ме измъчват. Ако затворя очи, мога да
помириша дима и жасмина, огъня и розите; мога да видя алените стени на любимия си дворец, отразени в очите на дете. Тогава започна всичко ­ с падането на Гранада. Затова тази вечер ще дам показания за миналото. Ще опиша всичко, което съм преживяла и видяла, всичко, което съм сторила, всяка тайна, която съм скрила. Ще си спомня, защото една кралица никога не може да забрави.


***
Част I: Инфанта
1492­ - 1500


Глава първа


Бях тринайсетгодишна, когато родителите ми завладяха Гранада. Беше 1492 година ­ годината на чудесата, когато продължилото триста години господство на маврите рухна под мощта на нашите войски и разделените испански кралства най-после се обединиха.


От самото си раждане живеех в кръстоносен поход. Всъщност често ми разказваха как родилните болки връхлетели майка ми, докато се подготвяла да се присъедини към баща ми при една обсада, и я накарали да се отправи към Толедо, за да роди ­ ненавременно прекъсване, което не се се харесало, защото само след часове ме подарила на дойка и се върнала към битките си. Заедно с брат си Хуан и четирите си сестри израснах в хаоса на постоянно обикалящ двор, който не спираше да се мести според изискванията на Реконкистата, кръстоносния поход срещу маврите. Заспивах и се събуждах с оглушителното тракане на хиляди мъже в брони; с животни, които влачеха катапулти, обсадни кули и примитивни оръдия; с безброй каруци, натоварени с дрехи, мебели, провизии и домакински прибори. Рядко се наслаждавах на усещането на мрамор под краката си или стряха над главата си. Животът се състоеше от редица от шатри, издигнати на камениста земя; от неспокойни учители, които дърдореха уроци и потръпваха от свистенето на пламтящи стрели над главите ни, а в далечината блъскането на камъни унищожаваше поредната крепост.


Завладяването на Гранада промени всичко ­ за мен и за Испания. Тази така желана планинска крепост беше най-великолепното бижу в изчезващия свят на маврите; и родителите ми Исабел и Фернандо, Техни католически величества, владетелите на Кастилия и Арагон, се заклеха да я сравнят със земята, но да не търпят несекващата съпротива на неверниците. Все още виждам Гранада така, сякаш отново стоя на входа на шатрата: колоните войници, строени от двете страни на пътя, слънчевата светлина, която се отразява в очуканите им нагръдници и копия. Стояха така, сякаш никога не са познали никаква трудност, вдигнали нагоре изпитите си лица, в този миг забравили за безбройните лишения и безчетните мъртви, паднали през тези дълги десет години на битки.


През тялото ми премина тръпка. От безопасността на билото на хълма, на който се издигаха палатките ни, видях падането на Гранада. Следих с поглед траекторията на просмуканите с катран, горящи камъни, запращани в стените на града, и видях как копаят ровове и ги пълнят с отровна вода, за да не може никой да ги прекоси. Понякога, когато посоката на вятъра беше благоприятна, дори чувах стоновете на ранените и умиращите. Нощем, докато градът тлееше, по платнените стени на шатрата призрачно трепкаха и се преплитаха сенки и светлини; и всяка сутрин се събуждахме с пепел по лицата си, по възглавниците си, по чиниите си ­ по всичко, което ядяхме или докосвахме.


Не можех да повярвам, че е свършило. Когато се обърнах и влязох обратно вътре, се намръщих, защото видях, че сестрите ми все още се борят с одеждите си. Аз първа се събудих и облякох новия червен брокат, който ни беше поръчала майка ми. Стоях и потропвах с крака, докато дуенята ни доня Ана изтръскваше воалите, които винаги трябваше да носим на обществени места.


- Проклет да е този прах ­ измърмори тя. ­- Просмукал се е дори в бельото. О, нямам търпение да дойде часът, когато тази война ще свърши.


Засмях се.


- Този час настъпи! Днес Боабдил ще предаде ключовете на града. Мама вече ни чака в полето и... ­ направих пауза. ­


- В името на всички светии, Исабел, нали не смяташ точно днес да носиш траур?


Под черната шапчица очите на по-голямата ми сестра пламнаха.


- Какво знаеш ти за скръбта ми? Ти си още дете. Загубата на съпруг е най-ужасната трагедия за всяка жена. Никога няма да спра да скърбя за любимия си Мигел. 


Исабел имаше усет към драматичното и аз реших, че няма да позволя да й се размине.


- Ти беше омъжена за любимия си принц по-малко от шест месеца, преди той да падне от коня и да си счупи врата. Говориш така само защото мама спомена, че може да те сгодят за братовчед му ­ ако някога престанеш да се правиш на безутешна вдовица, имам предвид.


Превзетата Мария, година по-малка от мен, но изпълнена със зрялост, която не оставяше място дори за капка чувство за хумор, се намеси:


- Хуана, моля те. Трябва да проявяваш уважение към Исабел.


Тръснах глава.


- Преди това тя трябва да прояви уважение към Испания. Какво ще си помисли Боабдил, когато види инфантата на Кастилия, облечена като гарга?


Доня Ана се обади троснато:


- Боабдил е неверник. Няма никакво значение какво мисли. ­- И тикна в ръцете ми един воал. -­ Спрете да приказвате и идете да помогнете на Каталина.


Дуенята ни беше кисела като вкиснато сирене, макар че може би трябваше да си помисля за изпитанията, които походът бе нанесъл на старите є кости. Отидох при най-малката си сестра Каталина. Също като Исабел, брат ни Хуан и донякъде Мария, Каталина приличаше на майка ни: пълна и дребна, с прекрасна светла кожа и очи с цвета на морето.


- Изглеждаш прекрасно ­- казах й, докато нагласях гънките на воала около лицето й.


Малката Каталина прошепна в отговор:


- Ти също. Eres la mas bonita.*


Усмихнах се. Каталина беше осемгодишна. Все още не беше владяла изкуството на комплиментите. Не можеше да знае, че думите й притъпиха острото усещане, че аз единствена се различавам от брат си и сестрите си. Приличах на рода на баща ни, чак до кехлибарените очи, едното от които беше малко по-тясно от другото, и до мургавата кожа, която никак не бе смятана за изискана. Освен това бях най-високата от сестрите си и единствената с водопад от къдрава медноцветна коса.


- Не, ти си най-красивата ­- казах и целунах Каталина по бузата, а после я улових за ръката. В далечината оглушително прокънтяха тръби.


Доня Ана ни махна с ръка.


- Бързо! Нейно величество чака.


Заедно се отправихме към широко обгорено поле, на което бяха издигнали украсен с балдахин подиум.


Майка ми беше облечена в бледоморавата си роба, с диадема, обхващаща шапчицата й. Както винаги в нейно присъствие установих, че леко подгъвам колене, за да прикрия начеващото си израстване на височина.


- А! -­ махна тя с украсената си с пръстени ръка. ­- Елате. Исабел и Хуана, застанете от дясната ми страна. Мария и Каталина, вие от лявата. Закъснявате. Вече започвах да се тревожа.


-Простете ни, Ваше величество -­ промълви доня Ана с дълбок реверанс. ­ В раклите имаше прах. Трябваше да изтупам роклите и мантилите на Техни височества.


Майка ми ни огледа изпитателно.


- Изглеждат прекрасно ­- отсъди тя и челото й се сбърчи. ­


- Исабел, hija mia**, пак ли черно?


Погледът й се отмести към мен.


- Хуана, стой изправена.


Подчиних се. До ушите ни достигна нов рев на тръби, този път от много по-близо. Майка ми се изкачи на подиума и се отправи към трона си. Кавалкадата на грандовете, висшите и не толкова висши благородници на Испания, се появи на пътя сред развени знамена. Исках да изкрещя от въодушевление. Баща ми яздеше начело. Черният му жакет и червената пелерина, която се бе превърнала в негов отличителен знак, подчертаваха широките му рамене.


Андалуският му боен кон подрипваше под него, покрит с чул в аленото и златното на Арагон. Зад баща ми яздеше брат ми Хуан. Бялорусата му коса се беше разрошила около зачервеното му слабо лице.


Появата им накара войниците да избухнат в спонтанни импровизирани приветствия.


- Viva el infante! ­- закрещяха мъжете и заудряха с мечовете си по щитовете. ­- Viva el Rey!*


След тях се появиха свещениците със сериозни лица. Едва след като стигнаха до полето, зърнах пленника по средата им. Мъжете се отдръпнаха. Баща ми направи знак и мъжът на магарето бе заставен да слезе. Забутаха го напред сред всеобщ груб смях. Той се препъна.


Дъхът ми секна. Нозете му бяха боси и окървавени, но забелязах вроденото му достойнство, когато свали изцапания си тюрбан и го захвърли настрана. По раменете му се посипа тъмна коса. Този човек не беше това, което очаквах ­ не беше езическият халиф, който ни преследваше в сънищата ни и чиито орди изсипваха врял катран и изпращаха огнени стрели срещу армията ни от укрепленията на Гранада. Беше висок и строен, с бронзова кожа. Можеше да мине за кастилски благородник. Той прекоси полето до подиума, където чакаше майка ми, с отмерена стъпка, сякаш прекосяваше зала за аудиенции, облечен в пищни одежди. Когато падна на колене пред трона, зърнах уморените му смарагдови очи.



* Ти си най-красивата (исп.). -­ Бел. прев.
** Дъще (исп.). ­- Бел. прев.
* Да живее инфантът! Да живее кралят! (Исп.) -­ Бел. прев
.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (1)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на klimentm
    klimentm
    Рейтинг: 4070 Неутрално




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK