Днес в рубриката "Четиво" на "Дневник" ви представяме откъс от книгата на Ивайло Динев "Наш ред е!", на издателство "Изток - Запад" посветена на Окупацията на Софийския университет "Св. Климент Охридски".
Книгата беше представена в четвъртък - 23 октомври точно година след като група студенти влязоха в най-голямата аудитория на университета - 272 и обявиха, че тя е окупирана. Окупацията се разрастваше постепенно и продължи до януари 2014 година. Впоследствие имаше втори опит на друга група студенти да блокират висшето училище, но той беше неуспешен.
Предоставеният откъс описва денят на окупацията и емоциите на автора.
Глава: Окупиране на зала 272-ра; от 40 до 45 стр.
Беше от онези дни, в които като се събудиш имаш чувството, че не си спал въобще. През главата ми минаваха всякакви възможни сценарии. Опитвах се да подготвя съзнанието си за ужасяващ провал. Така щеше да боли по-малко, като се появи пред очите ми. Този ритуал ми беше останал от малък.
Веднъж в пети клас очаквах да имам петица върху един преразказ. Класната взе, че ми писа тройка и се ядосах страшно много, а после у дома ме поотупаха с точилка. Не беше приятно.
Да си очаквал повече, пък да си се провалил – е жестоко.
Затова предпочитах да вървя към провала си и когато ме изненада животът, да оценявам повече успеха. Опитвам се да щадя психиката си. Пък и нали всяко мнение и всяко действие е относително, да смяташ, че си прав и велик, означава да си глупав и инатлив постоянно. Да не говорим, че да влезеш в най-голямата зала на най-стария университет у нас и да обявиш, че от днес нататък няма да се провежда учебен процес, е доста радикална стъпка. Плюс това, трябва да поразбуждаме главите на първокурсници в специалност Право, половината от които са фанатизирани в учебния процес, а другите – в идеята, че ще станат велики адвокати. Въобще, беше като да вдигнеш въстание в чорбаджийски квартал.
Затова и хич не се надявах да остане някой от студентите в залата, така да се каже, някой едновременно и прозорлив, и вироглав. Когато се озовах в двора на университета, не бяхме много. Все същите лица от седмицата. Но с напредване на времето започваха да идват стари познайници. Беше малко като сбирка на класа. Заговорихме се кой от кога не е виждал, кой какво е правил. Едната половината бяха стари протестиращи, а другата – сияйни антиконформисти.
Като се качих към Историческия факултет да видя какво правят двамата от "заверата" Ачо и Румен, погледнах към двора. Отдалеч групата изглеждаше като смесица между македонски революционери и хипита. Всеки притежаваше нещо, с което ще впечатли аудитория професори. Някои от тях стоварваха думите тежко като с парен чук, а други виждаха за секунди онова, което за обикновения човек са нужни часове.
Трети пък пишеха така, сякаш от детската градина ходят на творческо писане. Имаше и от онези стратези, за които ще речеш, че от малки редят пластмасови войничета на пода. Мислех си – това са моите четири години в университета.
Заедно трябваше да разтърсим държавата. Бях наясно, щяхме да бъдем или провал, или за пример.
Оставаха само 15 минути до началото на лекцията, а двамата от "заверата" още редактираха декларацията на окупацията. През нощта Румен писал своя декларация, без да знае, че аз вече съм написал. Имал някои фрагменти, които смятал за нужни, и накрая декларацията ни се оказа с два-три нови абзаца. Честно казано, разбрах го няколко дни след това, защото тогава въобще не ме интересуваше вече какво са променили и как. Исках да се свърши мотаенето и да напредваме към залата.
Когато се върнах с тях на двора, вече се бяхме посъбрали около петдесет глави. Имахме два варианта за действие: да не чакаме Токушев и да обявим окупацията веднага, или да го сторим по време на лекцията му. Избрахме втория вариант. Само че ни трябваше човек, който да даде тон и да произнесе първите думи. Глишев изправи бодра ръка и ме посочи: "Ивайло трябва да говори!". Нямаше против и бе решено. На мига започнаха да ми преминават разни тропи и фигури, все части на речта, без никаква постройка. Тряб ваха ми ключово първо изречение и няколко теми за изложение.
© Борис Рангелов, Facebook Снимката е от първите моменти на окупацията
Докато вървяхме като въстаническа чета към залата, настръхвах, а краката ми олекваха. Когато стигнахме втория етаж, беше тъмно. Никой нищо не говореше или просто бях излязал от реалността. Погледнах през вратата на залата, под промъкващата се светлина от огромните прозорци шаваха студенти, неподозиращи какво ги очаква. Преди да пристъпя в залата, се сетих за баща ми и за смъртта.
Беше началото на октомври, 2011 г. Приготвях си раницата. Щях да заминавам за София, въпреки че не исках. Трябваше за няколко дни да оправям административни задължения около университета. Обещавах, че ще се върна скоро. Вечерта преди това, докато разговаряхме в кухнята, баща ми ме попита: – "Защо си тъжен?". Казах му, че просто размишлявам. Настояваше да си гледам учението и да не мисля за него. Разказваше ми за лудостите, които правил като млад, за пътуванията, за песните, за китарата. Бях ги чувал стотици пъти, но сега беше по-друго.
На сутринта, когато минах през спалнята, за да му кажа довиждане, той ме изпрати с "Бъди щастлив!". Бяха последните му думи. Когато се върнах, вече беше друг. Не можеше да говори, да гледа, да ходи. Ракът прояждаше мозъка му. С майка ми и брат ми очаквахме всеки момент да си отиде. Те казваха, че
се държи, защото ме чака да се върна у дома и да бъдем четиримата заедно.
След два дни издъхна в съня си. Тихо и спокойно. Когато разбрах, паднах на колене до леглото му и го галех по студеното лице. Котаракът обикаляше около тялото му неразбиращ, а майка ми ридаеше.
Беше ми казал "Бъди щастлив!". В битие без абсолютно знание за начало (раждане) и край (смърт), съществуването като щастлив човек означаваше за мен две неща. Да живея, правейки това, което истински ми се отдава, развивайки най-добрите си способности, защото само тогава изпитвам щастие, не извършвам нищо на сила и се чувствам на място. Бях наясно, че сърцето ми няма да се укроти скоро. Че винаги съм предпочитал да се разбунтувам, отколкото да замълча, да вдигна врява публично, отколкото да се крия зад чашката; да разбуждам духовете, отколкото да се унасям по течението.
И така щеше да бъде.
"Бунтувам се, следователно съществувам."
Но не беше ли това първата подобна възможност? Възможност, която винаги съм очаквал. Бяхме се събрали една стабилна група и можехме да предизвикаме цялото ни поколение, а защо не и обществото и насред срива на системата да кажем какво мислим.
Вярвах, че си струва да опитаме. И усещах, че окупацията беше въпрос на сега или никога. Не можеше да се върнем в двора с подвити опашки и да се разлаем по близките барове.
Влезнахме в залата и се смесихме с правистите. Чакахме, чакахме, но Токушев не се появяваше. Доколкото знаех, това беше обичайно. Почнах да търся с поглед бродягите и се питахме помежду си дали да преминем към план "Б". Станахме и тръгнахме към катедрата. Застанахме пред стъписаните
погледи и заговорих плавно за държавата, в която живеем;
че е отвратително това че сме свикнали с отвратителните, че е време ние – младите, за които всеки говори, че сме провалени, да изправим гърбове и да заявим какво мислим.
Те, милите, кимаха одобрително. И когато им казах, че от днес в тази зала няма да има учебен процес, замръзнаха. "От днес тази зала е окупирана". Отсреща няколко секунди мълчание.
От задните редици се появиха гласове против. Едно понахално момче се развика по нас, като че ли сме му изпили сутрешното мляко. Бил платил такса, за да има лекции. Голям проблем щяло, ако му спрем продукта. Едни момичета пък повтаряха, че си искат лекциите и ще мислят, когато завършват. Други, по-настъпателни, направо дойдоха до нас. Ние се стараехме да обясним спокойно, а те ръкомахаха в шок.
После, след като вече ни писна, просто застанахме като стена. Киро Чуканов заби здрава лапа в катедрата и другите го последвахме с викове "О-ку-па-ци-я". Несъгласните постепенно се струпаха пред вратите. В това време се появи охраната на университета – чисто и просто трима добродушни пенсионери. Обясних на главния какво правим и че Ректорът знае. Той се запъти към него и ни остави на другите двама.
Тъкмо да си помисли човек, че сме овладяли ситуацията, и се появи преподавател със студентите си. Трябвало да проведат следващата лекция.
Изобщо не подозирах, че вече повече от час и половина пристъпваме към окупация. Журналисти и камери снимаха случващото се в залата. Пред тях влезнах в спор с професора и обяснявах причините
за окупацията и че няма как да се провеждат занятия в окупирано място. Той, стреснат и треперещ, плахо се съгласи и излезе навън. През това време Токушев вече се изпарявал от университета с охраната си. Часове по-късно разбрах, че докато сме говорили пред студентите, той влязал, видял какво се случва, свил рамена и си тръгнал. Едновременно с това, Глишев говорил от катедрата за "този мерзавец", който за нещастие имал нахалството да преподава в университета.
