Откъс от "Соцгурме"на Албена Шкодрова

Корицата на книгата

© Издателство "Жанет 45"

Корицата на книгата



В рубриката "Четиво" ви представяме откъс от новата книга "Соцгурме: Куриозната история на кухнята в НРБ" на Албена Шкодрова, издадена от "Жанет 45".

От герои в пакостници 


Първоначалният алтруистичен ентусиазъм през 50-те преминава в страх. През 60-те в бригадната повинност са включени средните училища и нещата започват поне на повърхността да олекват и повеселяват – също и понеже от 60-те нататък обществената съпротива започва да изплува във вид на всеобхватен цинизъм. Властта, явно осъзнаваща тези процеси, продължава да поддържа пропагандната машина.


В края на 50-те излиза от печат дори художествена литература, насърчаваща бригадния ентусиазъм – под формата на сборник очерци "от средношколци за средношколски бригади".




"Сивите ленти на терасите се вият една над друга, опасват острия хълм. Много тераси ще направят тази година бригадирите от бригада "Георги Димитров" при Държавното земеделско стопанство – Сливен, ще оставят четиристотин хиляди лева печалба и шестстотин декара терасирана площ. Вече е напекло. Дърветата навеждат клони, натежали от слънце и прах. Долу в лозята нещо изшумолява и стихва пак. Само тоя пек, който тежи и жари…


Той повдига очи. Над него с избелялата фуражка и черните мустаци е надвесил засмяното си лице командирът на бригадата.


- Ставай, момче, ставай! Или чак в болницата си се научил, че твоите и без помощ са на едно от първите места... Работят, ей, работят..."1


Въпреки че сигурно трябва да се определи като образец на социалистическия реализъм, този фюжън от стилистиката на Елин Пелин и вестник "Работническо дело" има малко общо с реалността.


Културата на бригадите най-малко от 70-те нататък е напълно лишена от епос и героизъм, а е по-скоро низ от подмолно насилие, скрити подигравки, цинично веселие, безсмислени пакости и постоянни опити за хитрувания и взаимно мамене.


Един пример за това развитие на нещата е заплащането. Като цяло то е неизменно символично. Но към края неговото изплащане се превръща в обект на сложна игра, в която, ако се съди по спомените на свидетели, всеки лъже всекиго и гледа да даде колкото може по-малко.


На теория учениците и студентите са мотивирани чрез идеологически натиск за изпълнение на нормите и чрез финансов стимул под формата на изплащане на възнаграждение. Но както обяснява културологът Александър Кьосев по собствените си спомени, "имаше неизпълнение на нормите и те ни натискаха, но нас не ни интересуваше, защото и без това не ни плащаха".2 Тарифите, по които селскостопанският и заводският труд се заплаща на бригадирите, са много ниски за тогавашния стандарт в градовете, откъдето повечето деца идват. "Работиш цял месец и получаваш примерно 30 лв. (един учител получава 100 лв. на месец). Все още беше жив споменът за вълкочервенковското време, когато трудоденят е бил 5 стотинки на село, и е било див глад и напълно безсмислено да се занимаваш с такъв труд."


Отгоре на това нормите са високи за хора, непривикнали с подобен труд, и трудно се изпълняват. Повечето преживели бригади разказват еднотипни истории за бригадирската култура, която се изразява в усвояването на дребни хитрости за облекчаване на натиска и заобикаляне на работата.


Понякога измамите са от страна на местните селскостопански организации, които са преки потребители на бригадирския труд: "Грозде съм брала, и беше голямо надлъгване с местните селяни. Това, което изкараш над нормата, се плащаше. Ама камионът, който пращахме, все се оказваше не достатъчно пълен. Така че се наложи да ходим ние да мерим. И тогава нещата се оправиха."3


Друг подобен спомен разказва за една сравнително по-луксозна бригада, на Черноморието: "Веднъж бяхме на бригада в Поморие, в едни бараки до морето. Чуден живот беше. Там имаше бадемови градини, но нас в тях не ни пускаха, пратиха ни да берем чушки. Но явно нещо не са видели много полза от нас – те ни носеха храна на полето – хляб, луканка, та в един момент ни казаха, че сме изяли каквото сме изработили и ни пратиха рано-рано да си ходим".4


Освен от трудно доказуемото хитруване на дребно, някои от бригадирите стават свидетели и на по-недвусмислени и директни измами. "При една от есенните бригади, на които брулехме сливи, момчетата се бяха договорили с шефа на АПК-то да работят повече – работеха заедно с нас, но после оставаха и допълнителни часове, за да си изкарат пари. И наистина бачкаха здраво – нас ни прибираха с някакъв транспорт, те оставаха до късно да работят, връщаха се на стоп, пеша. И накрая ги прецакаха. Взеха нищожно повече от нас, няколко лева отгоре. Мисля, че шефът на АПК-то и бригадирският "гаулайтер" се бяха договорили да ги минат."5


Макар и получаваните от бригадите суми да са оценявани с вариации между "приятно допълнение" към бюджета на един ученик или студент и пари, за които не си струва да говориш, тяхната абсолютна стойност е посочвана винаги като малка. "Имаше заплащане, но като приспаднат щетите (прозорче, друго, все имаше нещо да сме повредили), и накрая 10-15 лева получаваш за 15 дни работа."6


Всъщност заплащането на селския труд – не само за бригадирите, но и за работниците по кооперативите – като цяло е доста ниско, и също е непоследователно. Според Джералд Крийд, който живее в българското село Замфирово през 80-те, някои типове дейности са били възнаграждавани добре, а други – не. Той описва и един случай с бране на грозде. "Тя [нормата] бе само 250 кг и на теория бе изпълнима, но не и на практика – както разбрах от собствен опит. Когато една от бригадите, в които участвах, пристигна на лозето, аз и останалите работници трябваше да напълним микробуса с празни щайги на пункта за претегляне, тъй като в района, където щяхме да берем, нямаше никакви щайги. След като брахме един час, напълнихме щайгите и понеже микробусът си беше тръгнал, трябваше да отида отново до пункта, който беше на 10-15 минути пеша, за да взема още празни щайги. Тъй като не можехме да носим много щайги наведнъж, се наложи три пъти да се разходим до пункта и така всеки работник от бригадата загуби близо час от работното си време. Още повече че към 16.00 часа вече бяхме напълнили всички щайги от пункта и просто спряхме да берем. Освен това трябваше да сортираме гроздето по качество, което ни отне допълнително време. Забавяше ни и състоянието на лозето. Лозите не бяха прекопани и вързани, а това намаляваше количеството на гроздето и ни принуждаваше да търсим гроздовете измежду плевелите, като внимавахме да не си избодем ръцете в тръните. При тези условия беше невъзможно да изпълним нормата. Накрая ни платиха по 5 лева на човек за цял ден работа – с 2 лева по-малко от нормата."7


Според свидетелствата на Крийд трудът е заплащан доста неравномерно и без много логика в разликите. Той цитира като ниско платено събирането на сеното, а като по-доходоносно – млекопроизводството. Овцевъдството за разлика от отглеждането на крави е едновременно по-трудоемко и оценявано по-зле.


Като цяло неравностите и ниското заплащане не са означавали мизерия за селяните и през 70-те, и особено през 80-те те получават и намират най-разнообразни начини да си живеят доста добре. Страничните възможности за облаги обаче, като системата с личните парцели и неофициалните производства, не засягат бригадирите. За тях селскостопанският труд е и непривичен, и ниско платен.


В отговор на това отношение от страна на комунистическия режим непосредствените бенефициенти на неговото рутинно насилие срещу младежта естествено стават обект и на бригадирски пакости, подигравки и злодеяния. Както личи от неписаните истории, които подобно на политическите вицове оформят самостоятелен фолклорен жанр на съпротивата, децата, общо взето, си го връщат на плодовете, зеленчуците, АПК-тата, купувачите на консервирани храни или както дойде.


Първо, това е тяхното школуване в комунистическата ценностна система – истинската, която значително се различава от декларативната. Ако родителите им са ги приучвали първите десет години да са честни и никога да не посягат на чуждото, колективите бързо им доказват безсмислието на подобни напътствия и ги посвещават в рутинни кражби и измами – от многобройните, оправдани като напълно общоприети. И бригадите са особено подходяща среда за бързото превъзпитаване.


Като начало бригадирите се научават на неуважение към обекта на своя труд, а и към своя работодател – пряк и по-далечен, в лицето на държавата. "Приличаше на голям разграден двор. Пасмина пубери, които се чудят какви щети да нанесат."8


Едната посока на това необичайно житейско обучение става бързата ориентация на ученици и студенти как да се справят с проблема с трудно изпълнимите норми. Истории как с една и съща щайга ябълки, домати или грозде минаваш многократно през пункта за отчитане, са разказвани от почти всеки недоброволец-бригадир.


"Работехме в един дълъг сайвант и на една гумена лента вървяха доматите. Ние трябваше да ги редим в щайги, които после отчитахме на едни бюрца отстрани. Имаше няколко такива приемателни пункта и с две приятелки естествено се бяхме научили да минаваме с една щайга и на трите места. Веднъж едната, после другата, с една и съща щайга.


Сега като се замисля, цялата държава беше такава. На нас просто не ни се редяха по 50 или колкото там трябваше щайги дневно и естествено, ако можеш да не ги редиш, няма да ги редиш. ’Ми ние още тогава бяхме все деца, които знаеха по два езика, със съвсем други интереси... Просто системата някак те тласкаше тези неща да ги правиш. Пък и вечер ни събираха, строяваха и казваха кой е изпълнил, преизпълнил нормата и нас периодично ни награждаваха – на практика за нашите мошеничества."9


Друга способност, която младежта на НРБ е тласкана да развива по време на бригадите, е веселото и напълно безсъвестно пакостене. Игра на бейзбол, замерване, мачкане в пръстта, смесване на здрави и развалени – зеленчуците и плодовете са умерено уважавани от тогавашната българска младеж, макар и днес тя да говори за тях носталгично.


"Имаше едни големи казани, в които правеха домати. Спомням си как един ден се замервахме с тях като по испанските фестивали."10


"Щайгите бяха с едни дървени колчета в ъглите и ние от време на време, като ни писне много, врътвахме върху тях някой домат и го връщахме вътре в щайгата (с дупка естествено). Не много често, но се забавлявахме от време на време по този начин."11


"Бях на бригада в консервния комбинат в Шумен. Правехме компоти. С лакът отваряхме капачките, пиехме колкото искахме, после пак ги затваряхме и ги слагахме обратно на поточната лента"12.


"Да знаеш, никога не яж!..."


Големият въпрос от гледна точка на купувачите на български хранителни продукти из цяла България, че и по света, остава доколко този маниер на прибиране и обработка на националната реколта се отразява на нейното качество.


От една страна, при събирането (поне според оценката на самите бригадири) съсипването не е било на чак такъв голям процент от реколтата. От друга, опитът им в консервните заводи променя за дълго техните собствени хранителни навици и представлява отделен дял от вече споменатия бригаден фолклор – истории, разменяни с широко отворени очи, ужасени гласове и започващи с "Да знаеш, никога не яж!..."


"В завод "17 патризани" беше определено голяма мизерия. Имаше някакви поточни линии. Изнасяха се от едни хладилници някакви домати, явно набрани от района, и трябваше да се слагат в буркани. И на нас като ни писне, или за да се правим на интереси – понеже и някакви свалки течаха, с работните дрехи и с гумени ботуши, които са мръсни, си качваме уморените крака на поточната линия. Там, където вървят едни домати. Ако нещо се измие – измие, но никой не ги е подбирал. Гнили или не, всичко минава и се слага в тези буркани."13


Очевидците на най-различни не дотам прецизни практики на консервиране бързо стават разпространители на скритите иначе от очите на потребителя истини. "Разменяхме си такива истории: "Да знаете, от Русе консерви желирано свинско с моркови да не ядете!" Или: "Аз съм бил в "Малчика", никога не яж еди-коя си паста!" Или: "Аз съм бил в еди-какъв си завод, да знаете там какво е!..."14


Заводите и кооперативите, които са използвали бригадирски труд, очевидно добре са познавали съпътстващите го рискове. Всъщност документи в националния архив дават интересна информация за известната съпротива на някои от тях да приемат бригади от средношколци или студенти. Тяхното настаняване струва пари, а те често изработват твърде малко през работния си ден. "Поради това редица стопански предприятия въпреки нуждите избягват да приемат младежки бригади."


Склонната към поразии младеж в някои случаи е държана настрани и от продукцията за чужбина. Свидетели разказват как бригадирите са били подменяни от постоянните работници в консервните комбинати, когато започне работа по партида, предназначена за страна отвъд Желязната завеса.


Властта обаче не иска да се отказва от тази "самобитна форма за трудово възпитание на учащата се младеж. Липсата на такава организирана дейност би довела над 150 000 младежи и девойки през лятната ваканция да бъдат извън нашата сфера на въздействие".15


Сред всичките съображения на лидерите, които се въртят около икономическия ефект и идеологическото възпитание, не прозвучава никъде грижа за българския потребител – краен адресат на резултата от тази неефективна практика в хранителната промишленост.


"Няколко дни сме били на поточна линия с месо. Те носят едни легени с нещо вътре, ти бъркаш с една ръкавица и слагаш по консервите. Някой долива моркови или желе. Това на нас ни го поверяваха и имаше примерно ситуации как на някой му изпада гумен пръст от ръкавицата или пък затваря само моркови, или само желе… това беше за нашата армия и за съветския пазар. Казваше се желирано свинско с моркови. И имаше някаква поръчка за гръцкия пазар, тогава ни изгониха от тази линия и си дойдоха баш работниците, правеха го с доматен сос, по-старателно."16


Разказите на бригадирите от 60-те, 70-те и 80-те по някакъв начин са разкази за падането на много жертви. От една страна, българското селско стопанство, 60% зависимо от бригадирския труд дори в периодите на обявен "мащабен технически напредък", става жертва на несръчни интелектуалци, заети с неприсъщ труд, на пубертетски инат, на съпротивата на оформящите се младежки субкултури. От друга, и на първо място, жертва стават самите бригадири, при по-късните поколения от които бригадите са и ранно приучаване към насилието срещу личните воля и достойнство – обстоятелство, което моделира целия период на постсоциализма. От трета, своята цена плащат и купувачите, които, предимно лишени от лична и семейна земя, разчитат на произвеждани по такъв начин храни.



1 "Закаляване", разказ на Михаил Берберов в "Дни на възмъжаване" – сборник с очерци от средношколци за средношколски бригади. "Народна младеж",1959.


2 Александър Кьосев в интервю за тази книга.


3 Мария Нейкова в интервю за тази книга.


4 Боряна Генчева в интервю за тази книга.


5 Василена Мирчева в интервю за тази книга.


6 Луиза Слокоски в интервю за тази книга.


7 Джералд Крийд в "Опитомяване на революцията", Издателство "Апострофи", 2005.


8 Василена Мирчева в интервю за тази книга.


9 Евгения Манолова в интервю за тази книга.


10 Василена Мирчева в интервю за тази книга.


11 Евгения Манолова в интервю за тази книга.


12 Мария Нейкова в интервю за тази книга.


13 Стояна Георгиева в интервю за тази книга.


14 Василена Мирчева в интервю за тази книга.


15 Докладна записка на Иван Панев, първи секретар на ЦК на ДКМС, до Политбюро на ЦК на БКП, юни 1970 г., ЦДА, Протоколи на Политбюро и на ЦК на БКП (1944–1989) онлайн.


16 Василена Мирчева в интервю за тази книга.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK