Откъс от "Наопаки" на Жорес Карл Юисманс

Откъс от "Наопаки" на Жорес Карл Юисманс

© ИК "Персей"



Тази неделя в рубриката "Четиво" ви представяме откъс от романа "Наопаки" на Жорис Карл Юисманс, предоставен от издателство "Персей".


"Наопаки" е книгата, която "развращава" главния герой в единствения роман на Оскарл Уайлд "Портретът на Дориан Грей" - всъщност тя се смята за негово вдъхновение. Юисманс я доозаглавява "Роман без интрига", защото всяка глава в нея описва ексцентричните хобита и размишления на невротичния благородник Дез Есент - първообраз на дендито, предпочитащ компанията на изкуството пред буржоазното общество на Франция от XIX в.


Написан преди 130 години и скандален за времето си, романът на Юисманс се смята за първия портрет на декадентството, приписва му се и изгряването на звездата на Маларме. Самият му автор има особена съдба - част от кръга на Зола и Гонкур, той избира отшелничеството, като своя главен герой в "Наопаки". Посвещава се и на сатанистки практики, по-късно пък се покайва, полага клетва за мълчание и се замонашва. Повече за произведението може да прочетете в текста на Красимир Проданов.

VІІІ




Дез Есент бе обичал винаги безумно цветята, но в Жутини страстта му се разпространяваше върху всяко цветенце, без значение от вида и жанра му. В края на краищата се избистри и се съсредоточи върху една-единствена каста.


Отдавна презираше вулгарните растения, цъфтящи по сергиите на парижките пазари в мокри саксии, под зелени тенти или под червеникави чадъри.


Едновременно с изтънчването на литературния му вкус и любовта му към живописта, когато започна да предпочита само избрани произведения - онези, които бяха преминали своеобразно филтриране през финия мозък на твореца, едновременно с укрепналото отвращение към разпространените идеи, се освобождаваше от всякакви отпадъци, от всякакъв боклук, проясняваше се и в известна степен се пречистваше привързаността му към цветята.


С удоволствие би сравнил магазинът на градинаря с микрокосмос, в който са представени всичките категории на обществото – цветя-паплач, цветя на гетата, които бяха в истинската си стихия, само когато се намираха на терасите на мансардите, с корени, увити в кофички от мляко и стари купи, като шибоя, например. Претенциозни цветя, прилични, глупави (мястото им бе само в порцеланови кашпи, изрисувани с девици), като, да кажем, розата. И най-накрая аристократични цветя, такива като орхидеите – фини, прелестни, трепетни, зиморничави – екзотични цветя, заточени в парижките оранжерии, в стъклени дворци, принцеси на растителното царство, живущи настрани, нямащи нищо общо с уличните растения, с буржоазната флора.


Като цяло той усещаше само слаб интерес, само голямо съжаление към цветята простолюдие, изтощени от дъха на хорската сган и от изпаренията на отходните оловни канали. И се гнусеше от букети, хармониращи с кремавозлатните салони на новите жилища. За наслада на очите си Дез Есент държеше само изискани, редки, пристигнали отдалече растения, удостоени с хитроумно старателните грижи на изкуствени екватори, които се получаваха с умело дозиране на дъха на печките.


Под влиянието обаче на общите му идеи, на мнението му за всичко, вкусът му се промени. Докато живееше в Париж, естествената му склонност към изкуственото доведе до това, че той предпочете пред истинското цвете точния му образ, получен благодарение на фокусите на каучуковите нишки, лъскавото хасе, хартията и кадифето.


Притежаваше изумителна колекция от тропически растения, направени от ръцете на гениални художници, следващи природата по петите, създаващи я отново, грижещи се за цветето от самото му раждане, докарващи го до зрялост и симулиращи дори неговия край. Бяха стигнали дотам, че отбелязваха безбройните оттенъци, най-беглите черти на пробуждане и покой. Наблюдаваха поведението на венчелистчетата, пометени от вятъра или измачкани от дъжда. Хвърляха върху разцъфналите венчета капчици роса от смола. Слепваха буйно цъфтящи растения, стъблата на които се свеждаха от тежестта на соковете, или изправяха сухо стъбло, свитите му чашки, които се оголваха и листенцата им опадаха.


Това възхитително изкушение го съблазняваше дълго, но сега мечтаеше за комбинации от други форми.


След изкуствените цветя, подражаващи на истинските, му се приискаха истински, имитиращи изкуствените.


Насочи мислите си в това русло. Не му се наложи да търси дълго и да стига далече. Живееше в край на велики градинари.


Поразходи се из парниците по улиците на Шатийон и долината Оне и се върна уморен и с изпразнен портфейл, но във възторг от налудничавостта на видените растения, мислейки само за закупените сортове и обзет от безкрайните спомени за фантастичните кошници.


След два дни пристигнаха каруците.


Със списък в ръка Дез Есент произнасяше наименованията, проверявайки една след друга покупките си.


Градинарите свалиха от каруците си колекция от каладиум. Огромни листа с формата на сърца се опираха върху изпъкнали мъхнати стъбла. Нямаше никакво повторение, въпреки че всичките бяха от един вид.


Имаше просто поразителни. Розовите - "Девствениците", сякаш бяха изрязани от лакиран плат, от гумирана английска тафта. Напълно белите, "Албан", бяха като изрязани от просветваща подребрена ципа на бик или на пикочен мехур на свиня. Някои, особено "Мадам Мам", имитираха цинк, пародираха парчета щампован метал, оцветен в императорско зелено и замърсен от капки от маслени бои, петна миниум и оловни белила. Други, като "Босфор", даваха илюзията за колосано книговезко платно, изпъстрено с яркомалинова и миртовозелена гарнитура. Имаше и такива – "Северно сияние", които се перчеха с листа с цвета на печено месо, бродирано с пурпурни жилки и виолетови влакънца, с листа, приличащи на тумор и миришещи на синьо вино и кръв.


"Албан" и "Северно сияние" бяха двете противоположни ноти на темперамента – апоплексията и хлорозата на това растение.


Градинарите бяха докарали и други редки неща, като този път растенията се преструваха на изкуствена кожа, бродирана с фалшиви вени. Много от тях, сякаш поразени от сифилис и проказа, напрягаха бледа плът, покрита с кора, украсена с лишеи. Други имаха свежия оттенък на затварящи се рани или кафявия нюанс на образуващи се корички. Едни кипваха с фонтанели и се приповдигаха от изгаряния. Някои демонстрираха космата кожа, изровена от язви, разяждана от шанкър, трети приличаха на превързани рани, на бинтове, на намазани с черна живачна мазнина, със зелените мазила на беладоната, с надупчени трохички прах и жълти капчици йодоформ.


Поставени в редица, цветята заблестяха пред Дез Есент още по-чудовищни, отколкото му се бяха сторили на пръв поглед, когато бяха смесени с други, като в болница, сред остъклените зали на оранжериите.


– Дявол да го вземе! – възкликна той възторжено.


Следваше растение, приличащо на каладиума – алоказия. Достави му нова радост, бе покрито с бронзовозелен слой и по него пълзяха сребристи отблясъци. Изглеждаше шедьовър на фалша – точно като парче от кюнец, изрязано от майстор като връх на копие.


Градинарите свалиха още храстчета с ромбовидни, бутилковозелени листа. В центъра им се издигаше жезъл. На края му потрепваше огромното сърце на асо купа, лакирано като чили. Сякаш за да предизвика всичките известни сортове растения, от ослепителната алена сърцевина на сърцето се подаваше месеста опашка, покрита с власинки. Тя бе жълтобяла и права при едни и извиваща се като тирбушон на самия връх на сърцето, като свинска опашка – при други.


Това бе антуриум от семейството на Змиярниковите растения, докарано във Франция от Колумбия, от същото семейство, от което бяха и аморфофалус, растенията от Виетнам с листа с формата на сакчета за риба, с дълги черни стъбла, раирани от рани, които приличаха на осакатени крайници на негър.


На Дез Есент му се искаше да заподскача от радост.


От каруците бе свалена нова партида чудовища: ехинопсис (от памучни компреси се подаваха цветчета с отвратителния оттенък на ампутирани крайници); нидулариум с одрана, зейнала сърцевина между стъбла с формата на саби; тиландсия, напомнящи на запомнения цвят на гроздовия сок; ципрепедиум със заплетените несвързани контури, измислени от побъркан изобретател. Последното приличаше на сабо; на кошничка за дреболии, над която се преплиташе човешкия език; на надяната на езика юзда, каквато обикновено се изобразяваше на таблата, илюстриращи заболяванията на гърлото и устата – две крилца, червени като хинап и сякаш заимствани от мелница играчка, довършваха тази причудлива конструкция, състояща се от опаката страна на езика с цвят на мая и аспида и блестящо джобче, хастарът на което се отличаваше с лепкавост.


Невъзможно бе да откъсне погледа си от тази неправдоподобна орхидея, родена в Индия. Забавянето му раздразни градинарите и те сами започнаха да подвикват наименованията, обозначени върху етикетите на саксиите.


Дез Есент гледаше зашеметен и слушаше отвратителните имена на растенията: Encephalartos horridus – гигантски железен ангинар, изрисуван с ръжда, подобно на онази, която използват във вратите на замъците, за да възпрепятстват влизането на крадци; Cocos Micania – нещо като дантелена слабовата палма, обкръжена от всички страни с протегнати листа, приличащи на дивашки гребла и весла; Zamia Lehmanni – огромен ананас, чуден честърски хляб, посаден в почва на калуна и настръхнал отгоре с назъбени копия и варварски стрели; Cibotium Spectabile – превъзхождащ братята си с безумието на структурата си, предизвикващ мечтата, оживявайки лапестите листа с гигантска опашка на орангутан, космата и кафява, с край, изкривен като епископска патерица.


Не им обръщаше обаче кой знае какво внимание, защото очакваше с нетърпение най-съблазнителните растения – един вид духовете, поглъщащи телата на погребаните; месоядните. Антилските апоцинуми с мъхнато венче, отделящи храносмилателна течност, бяха въоръжени с криви шипове (преплитането им образуваше решетка над пленените насекоми). Торфените росянки бяха снабдени с жлезни власинки. Сарацените и цефалотосите размахваха лакоми пипалца, можещи да поглъщат и да храносмилат истинско месо. И непентесът, при който фантазията надхвърляше пределите на всичките ексцентрични форми.


Не се уморяваше да върти в ръце саксията, в която се движеше тази екстравагантна флора. Тя имитираше каучука, заимствайки неговото продълговато, металнозелено и тъмно листо, но от края на това листо висеше зелена връвчица, спускаше се пъпна връв, в края на която имаше зеленикава ваза с виолетови точици, нещо като немска бъчва от порцелан, странно птиче гнездо. То преспокойно се поклащаше, оголило сърцевина, застлана с козина.


– Тази дяволия е стигнала далеко – прошепна Дез Есент.


Бе принуден да се откъсне от радостното съзерцание, защото градинарите, бързащи да се махнат, изпразваха дъната на каруците, трупайки в безпорядък грудкоподобни бегонии и черни кротони, покрити като тенекия с оловночервени петна. И тогава забеляза, че върху листа му оставаше още едно наименование – катлея от Нова Гренада. Показаха му крилата камбанка с цвят на посърнал люляк, с почти угаснал светлосиньорозов оттенък. Приближи се, помириса я и се отдръпна. Тя излъчваше аромат на лакирана елха, на кутия за играчки, възкресяваща ужасите на Нова година.


Добре щеше да е да се избави от нея. Дез Есент почти съжаляваше, че я бе приел в обществото на растения, лишени от аромат, защото орхидеята миришеше на най-неприятните от спомените му.


Останал сам, погледна прилива, бушуващ във вестибюла му. Растенията се смесваха помежду си. Кръстосваха шпаги, брони, копия. Издигаха пирамида от зелено оръжие. Над нея като варварски знаци се развяваха цветя с ослепително силна окраска.


Въздухът в стаята се разреждаше. Скоро в тъмнината на ъгъла, над паркета, започна да се стеле бяла, мека светлина.


Приближил се, Дез Есент забеляза, че по време на дишането си ризоморфите излъчваха отблясъци като от нощни лампи.


"И това са поразителни растения" – помисли си той, след което се отдръпна и огледа целия куп. Целта бе постигната, защото нито едно не изглеждаше реално – плат, хартия, порцелан, метал – сякаш човек бе заел всичко това на природата, позволявайки й да създаде чудовища. Ако не успяваше да имитира човешките творения, тя се задоволяваше с копирането на слизестата ципа на животните, заимстваше живите оттенъци на гниещата плът, великолепните отвратителности на нейната гангрена.


"Навсякъде сифилис" – помисли си Дез Есент. Погледът му бе привлечен, прикован от страшните шарки на каладиум, галени от дневен лъч. Изведнъж се появи призракът на човечеството, което безкрай бе разяждано от вируса на прежните векове. От началото на света, от баща на син, всички създания предаваха едно на друго неизчерпаемо наследство, вечна болест, обезобразила и предците на човека. Следите от зъбите й се забелязваха дори и върху изровените сега кости на отдавна мъртвите.


Без да се уморява, бе прелетяла през вековете. Свирепстваше и сега, приемайки облика на други страдания, криейки се под симптомите на мигрената и бронхитите, истерията и подаграта. От време на време се измъкваше на повърхността, атакувайки предимно зле обгрижваните, лошо нахранените хора, избухвайки като златни монети, украсявайки иронично с диадема от промишлени скъпоценни камъни челата на бедните, гравирайки върху кожата им, за по-голямо нещастие, образа на пари и благосъстояние.


Появи се в първоначалното си великолепие и върху оцветения листак на растенията!


– Наистина – продължи Дез Есент, върнал се към източника на разсъжденията си. – Наистина. Обикновено природата не може самостоятелно да сътвори толкова зловредни, толкова извратени видове. Тя предоставя началния материал – кълна и почвата, майката кърмилница и елементите на растенията, които след това човекът отглежда, формира, оцветява и слепва по свое усмотрение. При цялата си упоритост и ограниченост най-накрая се подчинява и на господаря й се удава да промени с помощта на химичните реакции субстанцията на земята, да развали дълго назрявалите комбинации и бавно осъществявани кръстосвания. С изкусни присаждания и методично ашладисване я принуждава да пуска разноцветни цветя на едно стъбло. Изобретява нови нюанси за нея. Променя по своя прищявка вечната форма на растенията. Шлифова блоковете. Придава завършеност на ескизите. Белязва ги с длетото си. Поставя върху тях печата си.


"Не може да се отрече – помисли си в резюме, – че човекът може да направи за няколко години селекция, за която на мързеливата природа биха й потрябвали векове. Определено, съвременните градинари са единствените истински художници."


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK